Ясно е какво се случва по българските стадиони от години и е голяма изненада защо трябваше да се стигне до ръба на международен скандал, за да започне обществото активно да се възмущава от откровени расистки прояви повреме на мач. Тук веднага я има и гледната точка, че футболът не е театър и не можем да очакваме особена култура от привържениците на този спорт. Така е, футболът наистина не е културно мероприятие и да, в други страни се случва от време на време да има расистки прояви. Голямата разлика е, че в други страни обществото активно осъжда подобно поведение още когато то се случи. Там има и по-голям контрол над присъстващите на стадиона. Неотдавна се заговори в България билетите също да бъдат поименни с цел по-лесно идентифициране на участниците в хулигански прояви. И без поименни билети обаче, не би следвало за МВР да бъде особено трудно да идентифицира виновниците. Снимките с лицата им обиколиха целия свят.
По-важно в случая обаче е едни други хора да идентифицират въпросните момчета. Това са техните родители. В тези момчета те могат да познаят най-големия си житейски провал. И не, не казвайте, че и те са такива. Някои може би са. Само че имам нелеката чест да познавам подобни на тези момчета и знам, че са от семейства, които просто са вдигнали ръце от тях. Въпросът тук е дали всички, които са „вдигнали ръце“ осъзнават последствията от собствената си абдикация от ролята си на основен възпитателен орган, отговорен за бъдещето не просто на същество, а на личност. Е, какви личности отгледахте, драги мои? Доволни ли сте от това, което виждате? Виждате ли докъде води свободията, която така охолно предоставихте на децата си за по-лесно през годините. Бащи, това ли са мъжете, които искахте да отгледате? Това ли са мъжете, които ще продължат рода ви? Как изобщо се чувства родител, чийто син е публично обявен от собствената и от чужда държава за абсолютен обществен провал?
Все пак това поведение не е непознато за нашето общество. И ние, като общество, закъсняхме ужасно много с осъждането на подобни прояви. Истината е, че при всеки футболен мач това се случва, а повечето футболни фенове гордо обличат дори тениски, лепят си стикери със свастики и дори имат оргомни татуировки с всякакви расистки надписи и знаци. Това не е тайна. Това е нещо, което всеки от нас вижда регулярно всеки ден, возейки се в градския транспорт или вървейки по който и да е тротоар в града си. Минете покрай който и да е стадион в страната и ще го видите издраскан с всякакви лозунги от същия тип. Навсякъде по света има хора, които проявяват някаква форма на расизъм, в България обаче има абсолютна свобода и почти нулеви наказания за подобно варварство. Най-лошото е, че хората, които биха могли да вземат отношение мълчат по темата или казват, че са безсилни пред подобни ситуации. А решението би било толкова просто – изваждане на отбора от неговата група за определен брой месеци, големи финансови наказания (досега виждахме наказания от по няколко хиляди лева, което е смешно ако се разгледа общата финансова възможност на клубовете) и най-вече множество разговори с въпросните фенове. Към този момент у обикновения гражданин от години е насадена неприязън към всякакъв вид футболни мероприятия, защото всяко от тях е свързано с особени вандалски прояви и случаи на насилие. Обикновените български семейства не смеят да заведат децата си на мач, защото не знаят дали няма нещо да се обърка и да попаднат под ударите на вражеска агитка или категорично отказват децата им да бъдат свидетели на откровена низост и простащина.
Най-тъжното от всичко обаче е, че София е наричана столица на толерантността (за справка – чичко ви Гугъл защо), а България е страната, успяла да се опълчи и да спаси немалко евреи от депортация в нацистки концлагери. България е страната, извършила неминуемо геройство, геройство, непосилно за много други европейски общества. България, онази спасителка на човешки съдби, сега е поставена на европейската карта като страната, която не може да спаси душите на своите бъдещи поколения. България сега е онази, която не може да възпита ценностите, които е възпитавала във вековете. България е дом на хора от различни религии, етноси, с различни възгледи и потенциал. Този дом обаче е напът да се срине. Тихо, но устремено върви към онзи крах, до който исторически доказано отвеждат гневът и непоносимостта, когато обладаят цяло едно общество. Сега е моментът да помислим за нас, преди да поглеждаме и сочим с пръст другите. Сега е моментът да се замислим над собствените си проблеми, а не гръмко да сочим с пръст чуждите такива. Англия има своите проблеми, Англия има своите грехове, но греховете, които ние предстои да натрупаме като общество към света, ако продължим да толерираме подобни прояви, могат да се окажат пагубни.
Това ли са синовете, за които мечтаехте, скъпи родители? За това ли се бориха дедите ви?
Ясно е какво се случва по българските стадиони от години и е голяма изненада защо трябваше да се стигне до ръба на международен скандал, за да започне обществото активно да се възмущава от откровени расистки прояви повреме на мач. Тук веднага я има и гледната точка, че футболът не е театър и не можем да очакваме особена култура от привържениците на този спорт. Така е, футболът наистина не е културно мероприятие и да, в други страни се случва от време на време да има расистки прояви. Голямата разлика е, че в други страни обществото активно осъжда подобно поведение още когато то се случи. Там има и по-голям контрол над присъстващите на стадиона. Неотдавна се заговори в България билетите също да бъдат поименни с цел по-лесно идентифициране на участниците в хулигански прояви. И без поименни билети обаче, не би следвало за МВР да бъде особено трудно да идентифицира виновниците. Снимките с лицата им обиколиха целия свят.
По-важно в случая обаче е едни други хора да идентифицират въпросните момчета. Това са техните родители. В тези момчета те могат да познаят най-големия си житейски провал. И не, не казвайте, че и те са такива. Някои може би са. Само че имам нелеката чест да познавам подобни на тези момчета и знам, че са от семейства, които просто са вдигнали ръце от тях. Въпросът тук е дали всички, които са „вдигнали ръце“ осъзнават последствията от собствената си абдикация от ролята си на основен възпитателен орган, отговорен за бъдещето не просто на същество, а на личност. Е, какви личности отгледахте, драги мои? Доволни ли сте от това, което виждате? Виждате ли докъде води свободията, която така охолно предоставихте на децата си за по-лесно през годините. Бащи, това ли са мъжете, които искахте да отгледате? Това ли са мъжете, които ще продължат рода ви? Как изобщо се чувства родител, чийто син е публично обявен от собствената и от чужда държава за абсолютен обществен провал?
Все пак това поведение не е непознато за нашето общество. И ние, като общество, закъсняхме ужасно много с осъждането на подобни прояви. Истината е, че при всеки футболен мач това се случва, а повечето футболни фенове гордо обличат дори тениски, лепят си стикери със свастики и дори имат оргомни татуировки с всякакви расистки надписи и знаци. Това не е тайна. Това е нещо, което всеки от нас вижда регулярно всеки ден, возейки се в градския транспорт или вървейки по който и да е тротоар в града си. Минете покрай който и да е стадион в страната и ще го видите издраскан с всякакви лозунги от същия тип. Навсякъде по света има хора, които проявяват някаква форма на расизъм, в България обаче има абсолютна свобода и почти нулеви наказания за подобно варварство. Най-лошото е, че хората, които биха могли да вземат отношение мълчат по темата или казват, че са безсилни пред подобни ситуации. А решението би било толкова просто – изваждане на отбора от неговата група за определен брой месеци, големи финансови наказания (досега виждахме наказания от по няколко хиляди лева, което е смешно ако се разгледа общата финансова възможност на клубовете) и най-вече множество разговори с въпросните фенове. Към този момент у обикновения гражданин от години е насадена неприязън към всякакъв вид футболни мероприятия, защото всяко от тях е свързано с особени вандалски прояви и случаи на насилие. Обикновените български семейства не смеят да заведат децата си на мач, защото не знаят дали няма нещо да се обърка и да попаднат под ударите на вражеска агитка или категорично отказват децата им да бъдат свидетели на откровена низост и простащина.
Най-тъжното от всичко обаче е, че София е наричана столица на толерантността (за справка – чичко ви Гугъл защо), а България е страната, успяла да се опълчи и да спаси немалко евреи от депортация в нацистки концлагери. България е страната, извършила неминуемо геройство, геройство, непосилно за много други европейски общества. България, онази спасителка на човешки съдби, сега е поставена на европейската карта като страната, която не може да спаси душите на своите бъдещи поколения. България сега е онази, която не може да възпита ценностите, които е възпитавала във вековете. България е дом на хора от различни религии, етноси, с различни възгледи и потенциал. Този дом обаче е напът да се срине. Тихо, но устремено върви към онзи крах, до който исторически доказано отвеждат гневът и непоносимостта, когато обладаят цяло едно общество. Сега е моментът да помислим за нас, преди да поглеждаме и сочим с пръст другите. Сега е моментът да се замислим над собствените си проблеми, а не гръмко да сочим с пръст чуждите такива. Англия има своите проблеми, Англия има своите грехове, но греховете, които ние предстои да натрупаме като общество към света, ако продължим да толерираме подобни прояви, могат да се окажат пагубни.
Това ли са синовете, за които мечтаехте, скъпи родители? За това ли се бориха дедите ви?
Гласували общо: 1 потребители