Аз съм човек, който е разбрал кой е, накъде върви, какво иска да се случва с него и просто го следвам, и реализирам колкото мога, както мога. Можем да кажем, че съм почти изключително доволен. Иначе съм актьор по професия. Преди време танцувах брейк и докато учех актьорство започнах да се занимавам с попинг; разсъждавах върху пантомима и опитвах кратки етюди. Осъзнавах за себе си, не знам дали съм прав обективно, че в пантомимата важи много силно нещо, което го има в актьорската професия, което се нарича чувство за истина; върху това разсъждение сега работя, развивайки някои технически неща, които дооформят и стилизират чувството за истина. Какво смяташ да дадеш на културата?
Би ми се искало да дам способността за задълбочаване във всичко, което е в нас и ни заобикаля. Да провокирам хората да са по-смели в това да са чистосърдечни към себе си и към другите. Желая да насоча погледа на човека към интелекта, към ценностната му система, въображението му, интуицията му, към творчеството в него, обръщайки гръб на манипулативното обществено мнение, че не е важно какъв си, а какво и колко притежаваш. Мечтая всеки един човек на планетата да осъзнае, че ние имаме силата да градим с нашите идеи, желания и възможности. Обществената структура, в която живеем в момента е една от много форми. С две думи – наистина смятам, че можем да живеем по различен начин от този. Каква нужда на душата те подтиква да твориш? Кое ти разпалва творческия фитил?
Основните неща са две: от лична гледна точка „творческият фитил” е усещането да изляза извън рамките на собственото си съществуване и да влизам в усещането за живот на други същества, предмети, пространства и явления. Самата актьорска професия ми позволява да прекрачвам границите на всякакви природни закони. Днес мога да съм състаряващ дядо, утре мога да съм бебе, други ден – да се въплътя в мрак и буря. От социална гледна точка вдъхновението ми е да изкарвам хората от зоната им на комфорт, целейки да събудя нови полета.
Обичам многото хора. Има една реплика на Чехов: усещам „Вселенската душа.” Харесва ми, че е жив град. Като за финал – това е най-интимният въпрос, който мога да ти задам. Какво искаш?
Искам да открия друга душевна форма на живот.
Страстта му била очевидна още в гимназията, когато по препоръка на учителите си станал актьор. Днес той създава и представя редици етюди, в които преплита няма актьорска игра и танци. С всяко ново представление Цветелин получава вдъхновение за импровизация, която в следствие наслагва върху своите постановки за вбъдеще.
Хубавото е, че ние в Sofia Live имаме силата да накараме дори мим да говори. Интервюто, което той ни даде наистина представя какво е да си ням в шумния град. Да си артист в оживеното ежедневие. Или както той сам каза: Това е като да спреш и да се огледаш, но не безразлично.
Кой си ти и какво правиш?
Аз съм човек, който е разбрал кой е, накъде върви, какво иска да се случва с него и просто го следвам, и реализирам колкото мога, както мога. Можем да кажем, че съм почти изключително доволен. Иначе съм актьор по професия. Преди време танцувах брейк и докато учех актьорство започнах да се занимавам с попинг; разсъждавах върху пантомима и опитвах кратки етюди. Осъзнавах за себе си, не знам дали съм прав обективно, че в пантомимата важи много силно нещо, което го има в актьорската професия, което се нарича чувство за истина; върху това разсъждение сега работя, развивайки някои технически неща, които дооформят и стилизират чувството за истина.
Какво смяташ да дадеш на културата?
Би ми се искало да дам способността за задълбочаване във всичко, което е в нас и ни заобикаля. Да провокирам хората да са по-смели в това да са чистосърдечни към себе си и към другите. Желая да насоча погледа на човека към интелекта, към ценностната му система, въображението му, интуицията му, към творчеството в него, обръщайки гръб на манипулативното обществено мнение, че не е важно какъв си, а какво и колко притежаваш. Мечтая всеки един човек на планетата да осъзнае, че ние имаме силата да градим с нашите идеи, желания и възможности. Обществената структура, в която живеем в момента е една от много форми. С две думи – наистина смятам, че можем да живеем по различен начин от този.
Каква нужда на душата те подтиква да твориш? Кое ти разпалва творческия фитил?
Основните неща са две: от лична гледна точка „творческият фитил” е усещането да изляза извън рамките на собственото си съществуване и да влизам в усещането за живот на други същества, предмети, пространства и явления. Самата актьорска професия ми позволява да прекрачвам границите на всякакви природни закони. Днес мога да съм състаряващ дядо, утре мога да съм бебе, други ден – да се въплътя в мрак и буря. От социална гледна точка вдъхновението ми е да изкарвам хората от зоната им на комфорт, целейки да събудя нови полета.
Какво обичаш в София?
Обичам многото хора. Има една реплика на Чехов: усещам „Вселенската душа.” Харесва ми, че е жив град.
Като за финал – това е най-интимният въпрос, който мога да ти задам. Какво искаш?
Искам да открия друга душевна форма на живот.
Първият път, когато бях свидетел на етюдите на Цветелин, забелязах, че той има осезаема връзка с децата. Сърцето ми се трогна, когато дузина малки момиченца се затичаха с него да го гледат с лица на удивление, а той в замяна им направи тяхна собствена пиеса. Приличаше на валсовата сцена от някоя неземна приказка. Дадох си сметка обаче, че има по-голяма връзка от това. Представленията на Цветелин, те поразително ми напомниха на нашите детски игри. Когато сме били малки всички сме си играли на семейство. Представяли сме си голяма къща около нас със стени от въздух. Правели сме си чаени партита с пясък. Светлинни мечове и пистолети от пръчки. Изживявахме мечтите си; какви ще сме зрели и отговорни, когато пораснем.
Именно този метод, интмен на всички ни е това, което позволява на Цветелин да ни предаде своята собствена мечта. Да събуди спящото в нас. Губещата ни се нежност и откровеност, от когато бяхме малки.
Текст Симеон Николов-Монката