Аз съм Ася и съм учредтиел на фондация „Вратичка за всички”, която се занимава с това да подкрепя младежи, които са напуснали или живеят в домове за деца без родители. Подпомагаме ги ако имат нужда от квалификационни курсове, уроци, развиване на таланти и изучаване на езици. На определена възраст те трябва да напуснат дома без значение дали са си завършили средното образование. В такива случаи им помагаме да се настанят в преходно жилище, където да живеят и да довършат с обучението си. Да могат да се социализират и да получат тип гражданско ограмотяване, на което ние учим децата си вкъщи. Помагаме им да си намерят работа, ако имат нужда да карат някакви курсове за кандидат-студентски изпити. Отделно, като започнат да учат първи и втори курс, им даваме стипендии. На повечето от тях им е малко трудно да се отпуснат и да се престрашат да навлязат в обществото. Продължаваме и да развиваме таланти в най-различни области - танци, музика, спорт и рисуване. Разкажи в каква точка от живота си и как се въвлече в тази дейност?
Съвсем случайно. Попаднах на статия в един вестник. Търсеха доброволци за различни курсове в един от домовете в София. По рисуване, керамика и стъкло, готварство, фризьорство, и козметика. Идеята беше децата да се научат на прости, чисто домашни умения. Козметиката и фризьорството бяха по-скоро за елементарна хигиена, защото в институциите това беше под всякаква критика. Аз съм била преподавател по технология на облеклото и реших да направя шивашки курс за по-големи момичета и момчета. Идеята беше да ги науча да могат да си правят съвсем елементарни поправки вкъщи и да си спестят пари от такива услуги. Курсът стана по-скоро за приложни изкуства и занаяти. Започнах да ходя по 1 път в седмицата. Правихме картички за Коледа и мартенички. Картичките, които направихме първата година успях да ги продам на един търг и купихме на децата по нещо, което им беше от първа необходимост. На някои яке, на други дрешка, шапка, шал и така. После, когато започнахме да правим мартенички, те тарикатчетата бяха излезли пред една поликлиника в Красна Поляна и ги бяха продали. Събраха си по петнайсетина лева на човек - в зависимост кой колко е направил и аз съответно им купих още материали, направихме още мартеници, и те сами си ги продадоха. На следващата година с една млада дама, която им водеше курс по рисуване, направихме проект „Вратичка” и оттам после дойде името на моята фондация „Вратичка за всички”. Събирахме ненужни материали и ги рециклирахме в много полезни неща. Като начало претапицирахме столове и мебели. Най-различни шкафчета реновирахме и ги направихме интересни. Шихме от разни стари тениски килимчета с ресни. От билбордове правихме чанти за лаптоп и пазарски торби, и ги продадохме на търг. Дрехи превръщахме във възглавници. Даже майсторихме чантички от пластмасови бутилки и коркови тапи. В този проект участваха 5 деца на по 15-17 години. Тогава те казаха, че за пръв път си купуват нови зимни якета и ботуши, които сами са си избрали. Много е тежко да го чуеш, но това е действителността в тия домове. Най-малкото по простата причина, че те продължават да получават около 30 лева за месец джобни пари от държавата. Тия пари, които общо взето даваме на децата си за седмица.
Имах случка с едно момче. Беше ходил на някакви народни танци, както и малко на степ и го влечеше към това. Една вечер се прибирах след един от часовете си и психоложката, която работеше с него в дома, ме засече на улицата и ме помоли да му намерим някакви курсове. Имах много близък приятел, който беше отворил клуб по латино танци. Заведохме момчето в първите дни след Нова Година. Той влезе вътре и поседя половин час с моя приятел. След това треньора излезе и каза: „Момчето остава и започва да танцува!”. И буквално за няколко месеца стана един от най-добрите в тази група. Исус се казва и все още танцува там. След това същата година той навърши 18, пък в неговия дом много усърдно се борих децата да могат да си празнуват рождените дни - един ден тези, които са родени в този месец да да се съберат, да си поканят хора и да си отпразнуват. Този младеж навърши 18 през октомври и каза, че за пръв път си празнува рождения ден. Бях му купила една блуза, на която отпред пишеше „Армани” или нещо от сорта и той се размаза от кеф - това му беше официалното облекло за години напред. Но това да станеш на 18 и да не знаеш какво е да си празнуваш рождения ден - приятели, гости, подаръци - това не мога да си го представя. Той е доста словоохотлив и започна да благодари на всички, които са превърнаха този ден в негов празинк. Дойде при мен и ми каза: „Ти ми промени света, благодарение на теб видях рая. Видях един съвсем различен свят, в който мога да съществувам, да се уча, да творя.”. А това момче с тези си думи промени моя свят. Тогава взех по-сериозно решение да се занимавам само с това. Какъв беше следващият ти ход?
Събирах средства за различни неща. Следващото лято две от децата, които ходеха на танци, отидоха на фестивала Музите и им трябваха пари за него. Трябваше да облечем идеята в някакъв формат и така тръгна фондацията. За да мога да получавам дарения по банков път, да се направи сайт и да се афишират нещата. Миналата година буквално за часове събрахме над 3000 лева - пари за операцията на едно момиче. Защо според теб домовете са такива огнища за изкуство?
Ами, защото децата са талантливи. Когато събереш едни 60 деца, съвсем логично е петнайсетина от тях да могат да рисуват, да пеят да танцуват и т.н. Хубаво е, че в последните години те могат да демонстрират тези таланти по различните предавания и музикални формати. В момента тези деца могат да постигнат всичко. Могат да имат образование, да пеят, да танцуват, да влязат в музикална или художествена академия. Социалната осъзнатост в България е в младото поколение. Едно момче го приеха да учи в музикалната академия поп и джаз пеене. Той се е научил да свири без да има какъвто и да е музикален инструмент, без да знае ноти, без да знае нищо - по слух от интернет. Доста от преподавателите се отнасяха изключтиелно зле с него. Имаше приказки като: „Ти само харчиш на държавата парите и си взел тука мястото на някой, който е талантлив и способен.”. Изключително грозни приказки. Не помня вече от колко кладенеца вода извадих, за да го мотивирам, а те го скапваха всеки ден психически още от първи курс. Плащахме му уроците да ходи на солфеж, за да може да научи нотите и да достигне нивото на състудентите си. Лошото е, че чуваше всички тези приказки пред целия курс - никой не е отишъл да му каже на четири очи тия неща, а са го унижавали пред всички. Наскоро ми беше дошъл на гости и ми каза: „Е сега вече идват при мен състуденти и ми правят евала; казват, че не са очаквали да оцелея, пък камо ли да напредна.”. Той се опитва да бъде в час с деца, които са ходили 15 години на уроци. Свири вече трета година по половин ден, всеки ден, отделно ходи и на лекции. Човек, който в 9-10 часа си тръгва от музикалната. Каза ми: „Само като ме видят портиерите, ми дават ключа от стаята с пианото и с рояла.”. Има много талантливи деца, но за съжаление много голяма част от тях са мързеливи. Има и деца, на които много малко им трябва - само да ги побутнеш и да им покажеш, че има и друга възможност - не само тази да се заврат обратно в катуна и да станат каруцари.
Когато станеш доброволец, малко по малко се сближаваш с децата. Те ти разказват все повече и повече лични, интимни неща. Споделят ти съкровени тайни и в един момент започнах да разбирам нуждите им - това, което те нямат. С по-големите разбрах, че най-големият им страх е, че като излязат от домовете, няма да имат къде да отидат. В повечето случаи се опасяваха, че ще се върнат в циганските семейства, в катуна, където ще ги карат да ровят по кофите и да работят в Чистота - да живеят в мизерия. Каквито и проблеми да има институцията, ти си имал 18 години покрив над главата. Имал си осигурена защита и подслон. И в един момент се страхуваш, че ще те вземат на 13-14-годишна възраст и ще те оженят или ще те закарат някъде в чужбина да проституираш, или да крадеш. Какво би искала да споделиш от трибуната на Sofia Live?
Когато започнах да вкарвам децата в малко по-социална среда и едно от тях влеpe в университет да учи, другите го видяха и казаха: „Щом той може и ние можем!”. Аз му помогнах да си намери стипендии от различни фондации и му показах как да си попълва формулярите. Следващата година, когато влязоха другите 4-5 деца, им казах: „Обаждате му се на него и той ще ви каже къде е ходил, какво е попълвал, как се процедира. Той ще ви научи, а ако имате нужда, можете да ми се обадите пак на мен.”. Общо взето той ги мина по всичките пътечки. Следващата година, като се събра нова група, им казах: „А сега вие ще поемете по пътя на другите.”. И така те предават нататък. Много от тези деца искат да учат за социални дейности и стават доброволци; помагат на по-малките по домовете. Това се превръща в много серионза и активна дейност. Те са жив пример за другите, че без значение какъв си, можеш да преследваш мечтите си като всички останали; можеш да станеш и милионер, стига да решиш и да работиш в тази посока. Така че принципът „предай нататък” работи много добре. Предайте и вие нататък! Текст Симеон Николов
Коя си ти и какво правиш?
Аз съм Ася и съм учредтиел на фондация „Вратичка за всички”, която се занимава с това да подкрепя младежи, които са напуснали или живеят в домове за деца без родители. Подпомагаме ги ако имат нужда от квалификационни курсове, уроци, развиване на таланти и изучаване на езици. На определена възраст те трябва да напуснат дома без значение дали са си завършили средното образование. В такива случаи им помагаме да се настанят в преходно жилище, където да живеят и да довършат с обучението си. Да могат да се социализират и да получат тип гражданско ограмотяване, на което ние учим децата си вкъщи. Помагаме им да си намерят работа, ако имат нужда да карат някакви курсове за кандидат-студентски изпити. Отделно, като започнат да учат първи и втори курс, им даваме стипендии. На повечето от тях им е малко трудно да се отпуснат и да се престрашат да навлязат в обществото. Продължаваме и да развиваме таланти в най-различни области - танци, музика, спорт и рисуване.
Разкажи в каква точка от живота си и как се въвлече в тази дейност?
Съвсем случайно. Попаднах на статия в един вестник. Търсеха доброволци за различни курсове в един от домовете в София. По рисуване, керамика и стъкло, готварство, фризьорство, и козметика. Идеята беше децата да се научат на прости, чисто домашни умения. Козметиката и фризьорството бяха по-скоро за елементарна хигиена, защото в институциите това беше под всякаква критика. Аз съм била преподавател по технология на облеклото и реших да направя шивашки курс за по-големи момичета и момчета. Идеята беше да ги науча да могат да си правят съвсем елементарни поправки вкъщи и да си спестят пари от такива услуги. Курсът стана по-скоро за приложни изкуства и занаяти. Започнах да ходя по 1 път в седмицата. Правихме картички за Коледа и мартенички. Картичките, които направихме първата година успях да ги продам на един търг и купихме на децата по нещо, което им беше от първа необходимост. На някои яке, на други дрешка, шапка, шал и така. После, когато започнахме да правим мартенички, те тарикатчетата бяха излезли пред една поликлиника в Красна Поляна и ги бяха продали. Събраха си по петнайсетина лева на човек - в зависимост кой колко е направил и аз съответно им купих още материали, направихме още мартеници, и те сами си ги продадоха. На следващата година с една млада дама, която им водеше курс по рисуване, направихме проект „Вратичка” и оттам после дойде името на моята фондация „Вратичка за всички”. Събирахме ненужни материали и ги рециклирахме в много полезни неща. Като начало претапицирахме столове и мебели. Най-различни шкафчета реновирахме и ги направихме интересни. Шихме от разни стари тениски килимчета с ресни. От билбордове правихме чанти за лаптоп и пазарски торби, и ги продадохме на търг. Дрехи превръщахме във възглавници. Даже майсторихме чантички от пластмасови бутилки и коркови тапи. В този проект участваха 5 деца на по 15-17 години. Тогава те казаха, че за пръв път си купуват нови зимни якета и ботуши, които сами са си избрали. Много е тежко да го чуеш, но това е действителността в тия домове. Най-малкото по простата причина, че те продължават да получават около 30 лева за месец джобни пари от държавата. Тия пари, които общо взето даваме на децата си за седмица.
А какво те накара да продължиш тези занимания?
Имах случка с едно момче. Беше ходил на някакви народни танци, както и малко на степ и го влечеше към това. Една вечер се прибирах след един от часовете си и психоложката, която работеше с него в дома, ме засече на улицата и ме помоли да му намерим някакви курсове. Имах много близък приятел, който беше отворил клуб по латино танци. Заведохме момчето в първите дни след Нова Година. Той влезе вътре и поседя половин час с моя приятел. След това треньора излезе и каза: „Момчето остава и започва да танцува!”. И буквално за няколко месеца стана един от най-добрите в тази група. Исус се казва и все още танцува там. След това същата година той навърши 18, пък в неговия дом много усърдно се борих децата да могат да си празнуват рождените дни - един ден тези, които са родени в този месец да да се съберат, да си поканят хора и да си отпразнуват. Този младеж навърши 18 през октомври и каза, че за пръв път си празнува рождения ден. Бях му купила една блуза, на която отпред пишеше „Армани” или нещо от сорта и той се размаза от кеф - това му беше официалното облекло за години напред. Но това да станеш на 18 и да не знаеш какво е да си празнуваш рождения ден - приятели, гости, подаръци - това не мога да си го представя. Той е доста словоохотлив и започна да благодари на всички, които са превърнаха този ден в негов празинк. Дойде при мен и ми каза: „Ти ми промени света, благодарение на теб видях рая. Видях един съвсем различен свят, в който мога да съществувам, да се уча, да творя.”. А това момче с тези си думи промени моя свят. Тогава взех по-сериозно решение да се занимавам само с това.
Какъв беше следващият ти ход?
Събирах средства за различни неща. Следващото лято две от децата, които ходеха на танци, отидоха на фестивала Музите и им трябваха пари за него. Трябваше да облечем идеята в някакъв формат и така тръгна фондацията. За да мога да получавам дарения по банков път, да се направи сайт и да се афишират нещата. Миналата година буквално за часове събрахме над 3000 лева - пари за операцията на едно момиче.
Защо според теб домовете са такива огнища за изкуство?
Ами, защото децата са талантливи. Когато събереш едни 60 деца, съвсем логично е петнайсетина от тях да могат да рисуват, да пеят да танцуват и т.н. Хубаво е, че в последните години те могат да демонстрират тези таланти по различните предавания и музикални формати. В момента тези деца могат да постигнат всичко. Могат да имат образование, да пеят, да танцуват, да влязат в музикална или художествена академия. Социалната осъзнатост в България е в младото поколение. Едно момче го приеха да учи в музикалната академия поп и джаз пеене. Той се е научил да свири без да има какъвто и да е музикален инструмент, без да знае ноти, без да знае нищо - по слух от интернет. Доста от преподавателите се отнасяха изключтиелно зле с него. Имаше приказки като: „Ти само харчиш на държавата парите и си взел тука мястото на някой, който е талантлив и способен.”. Изключително грозни приказки. Не помня вече от колко кладенеца вода извадих, за да го мотивирам, а те го скапваха всеки ден психически още от първи курс. Плащахме му уроците да ходи на солфеж, за да може да научи нотите и да достигне нивото на състудентите си. Лошото е, че чуваше всички тези приказки пред целия курс - никой не е отишъл да му каже на четири очи тия неща, а са го унижавали пред всички. Наскоро ми беше дошъл на гости и ми каза: „Е сега вече идват при мен състуденти и ми правят евала; казват, че не са очаквали да оцелея, пък камо ли да напредна.”. Той се опитва да бъде в час с деца, които са ходили 15 години на уроци. Свири вече трета година по половин ден, всеки ден, отделно ходи и на лекции. Човек, който в 9-10 часа си тръгва от музикалната. Каза ми: „Само като ме видят портиерите, ми дават ключа от стаята с пианото и с рояла.”. Има много талантливи деца, но за съжаление много голяма част от тях са мързеливи. Има и деца, на които много малко им трябва - само да ги побутнеш и да им покажеш, че има и друга възможност - не само тази да се заврат обратно в катуна и да станат каруцари.
Какви са техните страхове? Какво ги им пречи да се разгърнат в обюеството?
Когато станеш доброволец, малко по малко се сближаваш с децата. Те ти разказват все повече и повече лични, интимни неща. Споделят ти съкровени тайни и в един момент започнах да разбирам нуждите им - това, което те нямат. С по-големите разбрах, че най-големият им страх е, че като излязат от домовете, няма да имат къде да отидат. В повечето случаи се опасяваха, че ще се върнат в циганските семейства, в катуна, където ще ги карат да ровят по кофите и да работят в Чистота - да живеят в мизерия. Каквито и проблеми да има институцията, ти си имал 18 години покрив над главата. Имал си осигурена защита и подслон. И в един момент се страхуваш, че ще те вземат на 13-14-годишна възраст и ще те оженят или ще те закарат някъде в чужбина да проституираш, или да крадеш.
Какво би искала да споделиш от трибуната на Sofia Live?
Когато започнах да вкарвам децата в малко по-социална среда и едно от тях влеpe в университет да учи, другите го видяха и казаха: „Щом той може и ние можем!”. Аз му помогнах да си намери стипендии от различни фондации и му показах как да си попълва формулярите. Следващата година, когато влязоха другите 4-5 деца, им казах: „Обаждате му се на него и той ще ви каже къде е ходил, какво е попълвал, как се процедира. Той ще ви научи, а ако имате нужда, можете да ми се обадите пак на мен.”. Общо взето той ги мина по всичките пътечки. Следващата година, като се събра нова група, им казах: „А сега вие ще поемете по пътя на другите.”. И така те предават нататък. Много от тези деца искат да учат за социални дейности и стават доброволци; помагат на по-малките по домовете. Това се превръща в много серионза и активна дейност. Те са жив пример за другите, че без значение какъв си, можеш да преследваш мечтите си като всички останали; можеш да станеш и милионер, стига да решиш и да работиш в тази посока. Така че принципът „предай нататък” работи много добре. Предайте и вие нататък!
Текст Симеон Николов