Нейната физическа и най-вече - нравствена смърт, инспирира драматични промени в психологическия статус на Пепеляшка. Силно емоционално привързана към майка си, тя преживява раздялата с нея с остра фрустрационна реакция, имаща деструктивни последствия за психологическия баланс на нейната личност.
Психологическият статус на Пепеляшка допълнително с подлага на деструктивни въздействия и от страна на баща й, който след смъртта на съпругата си, започва да развива защитна реакция на отчуждение и изолация спрямо нея. Скоро бащата емоционално компенсира загубата на съпругата си, като се жени за втори път. Новата му съпруга е екзистенциален архетип на интелектуалната и нравствена елементарност в най-чист вид. Изявите на нейната елементарност протичат с агресивна прогресия, самоцелно насочена към доведената й дъщеря. В Пепеляшка мащехата първосигнално припознава образа на починалата съпруга, която тя ревниво възприема като все още жив макар и само виртуален съперник за сърцето на бащата. Така цялата репресивна сила на нейният синдром за женско съперничество се фокусира върху личността на доведената й дъщеря.
Като допълнителни психорепресивни фактори се явяват и двете дъщери на Пепеляшкината мащеха. Те са генетично и възпитателно обременени носители на елементарността на майка си. При тях елементарността дори се реализира във физически много по- агресивни форми на репресивно поведение спрямо Пепеляшка. Двете дъщери използват всеки повод да демонстрират своята овластена позиция на превъзходство в семейната йерархия, като поставят в унизителни състояния своята доведена сестра. Тези унизителни състояния са предизвикани от принудителното третиране на Пепеляшка като субект със статут на обслужващ персонал в изпълнението на ежедневните домашно - битови дейности.
Живеейки в тази силно враждебна среда, Пепеляшка е доведена до границата на психофизиологичното оцеляване, което намира метафорично изражение в нейното изтикване в ъгъла на къщата, до камината, в нейната пепел, откъдето произлиза и името й. Докарана до ръба на екзистенциалното оцеляване, Пепеляшка развива силно художествено-образно въображение, което е пряка защитна рефлексия спрямо враждебната действителност. Това така развито въображение започва активно да генерира приказно нереални образи. Пепеляшка ги възприема за достоверни и така постепенно изгражда своя паралелна реалност, в която намира последно спасително убежище.
Тази реалност се населява от вълшебни герои и атрибути - фея, бляскава каляска, коне, красиви дрехи на принцеса, дворцови приеми. В един момент Пепеляшка прекрачва тънката граница, разделяща реалността от фантазията, водена от копнежа по изгубената красота и чистота на своето битие. Това всъщност е отчаян акт на търсене на спасение и бягство от статуквото на духовна нищета. Тя отива на бала в двореца. Това е дълбоко символичен акт на завръщане от нейна страна към изгубената младост и радостта от живота. Но тя успява да устои на предизвикателството до полунощ, когато страховият й синдром надделява и поема обратно управлението на поведенческите й действия. Започва мъчителна вътрешна борба, стигаща до опасните граници на шизофренното състояние, разделящи личността на истинска и измислена.
Пепеляшка успява да консолидира психологическите си ресурси и да направи нова крачка напред, водеща я към класическия женски блян за любов - красивия принц от приказките. След сценарно зададени перипетии, фабулно обединени около трескавото търсене на женски крак, който да съвпадне по размер с изгубената стъклена пантофка, най-накрая принцът преоткрива Пепеляшка, като я приема и с нейния реален образ на бедно момиче. Това всъщност е метафоричен акт на приемане и помиряване със себе си на самата Пепеляшка. Нейният реален и бленуван образ се събират в едно и това наистина е щастливият край на всяка човешка приказка!
Aвтор: Петър Донкин
Пепеляшка се ражда и расте в емоционално комфортна семейна среда, в която майката, носител на патриархални нравствени ценности, упражнява доминантно влияние върху психогенезиса на своето дете. Това влияние обуславя оформянето на солидни нравствено-ценностни фундаменти, върху които започва да се гради личността на детето. Този градивен процес е жестоко прекъснат от внезапния екзистенциален край на майката.
Нейната физическа и най-вече - нравствена смърт, инспирира драматични промени в психологическия статус на Пепеляшка. Силно емоционално привързана към майка си, тя преживява раздялата с нея с остра фрустрационна реакция, имаща деструктивни последствия за психологическия баланс на нейната личност.
Психологическият статус на Пепеляшка допълнително с подлага на деструктивни въздействия и от страна на баща й, който след смъртта на съпругата си, започва да развива защитна реакция на отчуждение и изолация спрямо нея. Скоро бащата емоционално компенсира загубата на съпругата си, като се жени за втори път. Новата му съпруга е екзистенциален архетип на интелектуалната и нравствена елементарност в най-чист вид. Изявите на нейната елементарност протичат с агресивна прогресия, самоцелно насочена към доведената й дъщеря. В Пепеляшка мащехата първосигнално припознава образа на починалата съпруга, която тя ревниво възприема като все още жив макар и само виртуален съперник за сърцето на бащата. Така цялата репресивна сила на нейният синдром за женско съперничество се фокусира върху личността на доведената й дъщеря.
Като допълнителни психорепресивни фактори се явяват и двете дъщери на Пепеляшкината мащеха. Те са генетично и възпитателно обременени носители на елементарността на майка си. При тях елементарността дори се реализира във физически много по- агресивни форми на репресивно поведение спрямо Пепеляшка. Двете дъщери използват всеки повод да демонстрират своята овластена позиция на превъзходство в семейната йерархия, като поставят в унизителни състояния своята доведена сестра. Тези унизителни състояния са предизвикани от принудителното третиране на Пепеляшка като субект със статут на обслужващ персонал в изпълнението на ежедневните домашно - битови дейности.
Живеейки в тази силно враждебна среда, Пепеляшка е доведена до границата на психофизиологичното оцеляване, което намира метафорично изражение в нейното изтикване в ъгъла на къщата, до камината, в нейната пепел, откъдето произлиза и името й. Докарана до ръба на екзистенциалното оцеляване, Пепеляшка развива силно художествено-образно въображение, което е пряка защитна рефлексия спрямо враждебната действителност. Това така развито въображение започва активно да генерира приказно нереални образи. Пепеляшка ги възприема за достоверни и така постепенно изгражда своя паралелна реалност, в която намира последно спасително убежище.
Тази реалност се населява от вълшебни герои и атрибути - фея, бляскава каляска, коне, красиви дрехи на принцеса, дворцови приеми. В един момент Пепеляшка прекрачва тънката граница, разделяща реалността от фантазията, водена от копнежа по изгубената красота и чистота на своето битие. Това всъщност е отчаян акт на търсене на спасение и бягство от статуквото на духовна нищета. Тя отива на бала в двореца. Това е дълбоко символичен акт на завръщане от нейна страна към изгубената младост и радостта от живота. Но тя успява да устои на предизвикателството до полунощ, когато страховият й синдром надделява и поема обратно управлението на поведенческите й действия. Започва мъчителна вътрешна борба, стигаща до опасните граници на шизофренното състояние, разделящи личността на истинска и измислена.
Пепеляшка успява да консолидира психологическите си ресурси и да направи нова крачка напред, водеща я към класическия женски блян за любов - красивия принц от приказките. След сценарно зададени перипетии, фабулно обединени около трескавото търсене на женски крак, който да съвпадне по размер с изгубената стъклена пантофка, най-накрая принцът преоткрива Пепеляшка, като я приема и с нейния реален образ на бедно момиче. Това всъщност е метафоричен акт на приемане и помиряване със себе си на самата Пепеляшка. Нейният реален и бленуван образ се събират в едно и това наистина е щастливият край на всяка човешка приказка!
Aвтор: Петър Донкин