Петър Щехерт е на 53 години, родом от Лайпциг. Архитект по професия, художник по призвание. В момента живее и твори във Ваймар, Германия, от където всеки ден черпи вдъхновението си, което можеш да видиш във всяка една негова картина. Пропътувал е половин свят: видял е Сицилия, Виена, Малта и още куп други градове. Сигурно се чудиш каква връзка има този човек именно с нашата родина. Отговорът е прост - България е мястото, където всеки ден го връщат неговите най-хубави спомени и той изживява всички онези прекрасни моменти от миналото отново и отново.
Навярно България му е дала нещо много повече от само творческо вдъхновение и това си личеше, когато се запознахме във Ваймар. Личеше си по оная усмивка, която се появи на сбръчканото му от многото изпушени цигари лице, когато заговори за у нас. Личеше си по картината, която така живо изрисува пред очите ми в хода на един от нашите разговори. Картина от преди повече от 30 години. Толкова беше далечна, а аз все едно се бях пренесла в нея и изживявах неговия живот чрез оня низ от моменти, които той описваше така ентусиазирано.
Бяхме седнали на мястото, което е вдъхновявало Гьоте и Шилер. Мястото, което сега вдъхновяваше и нас. Аз рисувах със сухи пастели върху белия лист хартия, а той рисуваше с думи върху въздуха.
Сподели ми за младежките си изживявания, когато е бил в България. За късните вечери и моментите на уединение в София. За бирата, плажа и морето в Созопол. За пържената цаца и картофките със сирене, които са останали в съзнанието като един интересен спомен. За хората, които са го вдъхновили с добротата и искреността си. Е, та той е бил едва на 18, а ми разказваше, все едно всичко се беше случило вчера.
Помня момента, когато за пореден път се бях унесла в спомените му, а той ме върна в реалността с един единствен въпрос. Попита ме: "Още ли го има онова спокойствие, което те кара да забравиш за всичките си грижи и да се насладиш на всяко едно нещо, което ти се случва? Оня уют, който те кара да се почувстваш все едно си на най-правилното място; все едно си вкъщи?"
Въпросът му ме накара да се замисля. Дали наистина го имаше тоя уют, или той се беше превърнал в нещо по-далечно дори от спомените? Дали? Отговорът ми беше кратък: да. Не защото знаех, че именно това искаше да чуе Петър, а защото и аз наистина го усещах.
Това беше България. Това беше България от спомените на един чужденец. Това беше и България от мен. А ти усещаш ли я?
Текст Мина Георгиева
Петър Щехерт е на 53 години, родом от Лайпциг. Архитект по професия, художник по призвание. В момента живее и твори във Ваймар, Германия, от където всеки ден черпи вдъхновението си, което можеш да видиш във всяка една негова картина. Пропътувал е половин свят: видял е Сицилия, Виена, Малта и още куп други градове. Сигурно се чудиш каква връзка има този човек именно с нашата родина. Отговорът е прост - България е мястото, където всеки ден го връщат неговите най-хубави спомени и той изживява всички онези прекрасни моменти от миналото отново и отново.
Навярно България му е дала нещо много повече от само творческо вдъхновение и това си личеше, когато се запознахме във Ваймар. Личеше си по оная усмивка, която се появи на сбръчканото му от многото изпушени цигари лице, когато заговори за у нас. Личеше си по картината, която така живо изрисува пред очите ми в хода на един от нашите разговори. Картина от преди повече от 30 години. Толкова беше далечна, а аз все едно се бях пренесла в нея и изживявах неговия живот чрез оня низ от моменти, които той описваше така ентусиазирано.
Бяхме седнали на мястото, което е вдъхновявало Гьоте и Шилер. Мястото, което сега вдъхновяваше и нас. Аз рисувах със сухи пастели върху белия лист хартия, а той рисуваше с думи върху въздуха.
Сподели ми за младежките си изживявания, когато е бил в България. За късните вечери и моментите на уединение в София. За бирата, плажа и морето в Созопол. За пържената цаца и картофките със сирене, които са останали в съзнанието като един интересен спомен. За хората, които са го вдъхновили с добротата и искреността си. Е, та той е бил едва на 18, а ми разказваше, все едно всичко се беше случило вчера.
Помня момента, когато за пореден път се бях унесла в спомените му, а той ме върна в реалността с един единствен въпрос. Попита ме: "Още ли го има онова спокойствие, което те кара да забравиш за всичките си грижи и да се насладиш на всяко едно нещо, което ти се случва? Оня уют, който те кара да се почувстваш все едно си на най-правилното място; все едно си вкъщи?"
Въпросът му ме накара да се замисля. Дали наистина го имаше тоя уют, или той се беше превърнал в нещо по-далечно дори от спомените? Дали? Отговорът ми беше кратък: да. Не защото знаех, че именно това искаше да чуе Петър, а защото и аз наистина го усещах.
Това беше България. Това беше България от спомените на един чужденец. Това беше и България от мен. А ти усещаш ли я?
Текст Мина Георгиева
Етикети:
Гласували общо: 1 потребители