Поредната мода, която навлезе може би около края на 2017- та година и продължава уверено до ден- днешен е journaling- ът, в това число всичко, влизащо в тази категория. Като започнем с класиката в жанра - най-обикновен дневник, преминем през планерите, безкрайните списъци със задачи за деня, които почти никога не спазваме и на половина, та камо ли докрай, и стигнем с целите за годината, месеца,
живота - и така всичко, което можем да напишем на празен лист.
Като човек, който от около втори-трети клас води дневници, пише какви ли не работи в момента, в който му попадне химикал или просто се вдъхнови, няма как да критикувам тази идея. Но не я подкрепям, когато се превърне във фикс идея, когато се масовизира с псевдообещанието да оправя животи, да подрежда светове, да носи богатство и… мисля, че ме разбрахте.
Това, което искам да кажа, е, че е чудесно, ако сме от типа хора, които просто обичат да си записват, да си правят мини план за даден период от време или просто да изливат душата си чрез думите.
Въпросът е друг, а именно, че когато правим нещо фанатично, то никога не води до добър резултат. Често постига точно обратното.
Всъщност нещата, които реално оправят живота ни, не се случват по команда.
Те трябва да са нашите, трябва да ги почувстваме. Не защото така ни е казала лъчезарната влогърка от екрана, не защото така пише в книгите за личностно развитие, а защото сме открили какво работи за нас самите. Понякога имаме нужда от съвет, но
съветите не са сламка, за която да се държиш до последен дъх, за да не потънеш. Те са насока - насока, която да нагласиш според себе си, която да моделираш спрямо своята душевност.
Проработилото при другиго, може да помогне и на нас, но в никакъв случай бидейки в абсолютно една и съща форма. Ако ставаше така, индивидуалното в света нямаше да съществува. И всички щяхме да се събуждаме и заспиваме по едно и също време, да си сипваме или пък не кафе в един и същи час,
да нямаме собствен почерк, а с еднаквия съвсем чинно да сядаме - сутрин и вечер - за да изпишем всичко необходимо, така че най-накрая да го подредим този живот като един перфектен пъзел и да знаем какво ще се случи утре в 14 часа и 26 минути, без да се притесняваме.
За модата на сторитата говори Лиляна Гелев.Поредната мода, която навлезе може би около края на 2017- та година и продължава уверено до ден- днешен е journaling- ът, в това число всичко, влизащо в тази категория. Като започнем с класиката в жанра - най-обикновен дневник, преминем през планерите, безкрайните списъци със задачи за деня, които почти никога не спазваме и на половина, та камо ли докрай, и стигнем с целите за годината, месеца, живота - и така всичко, което можем да напишем на празен лист.
Като човек, който от около втори-трети клас води дневници, пише какви ли не работи в момента, в който му попадне химикал или просто се вдъхнови, няма как да критикувам тази идея. Но не я подкрепям, когато се превърне във фикс идея, когато се масовизира с псевдообещанието да оправя животи, да подрежда светове, да носи богатство и… мисля, че ме разбрахте.
Това, което искам да кажа, е, че е чудесно, ако сме от типа хора, които просто обичат да си записват, да си правят мини план за даден период от време или просто да изливат душата си чрез думите. Въпросът е друг, а именно, че когато правим нещо фанатично, то никога не води до добър резултат. Често постига точно обратното.
Всъщност нещата, които реално оправят живота ни, не се случват по команда. Те трябва да са нашите, трябва да ги почувстваме. Не защото така ни е казала лъчезарната влогърка от екрана, не защото така пише в книгите за личностно развитие, а защото сме открили какво работи за нас самите. Понякога имаме нужда от съвет, но съветите не са сламка, за която да се държиш до последен дъх, за да не потънеш. Те са насока - насока, която да нагласиш според себе си, която да моделираш спрямо своята душевност.
Проработилото при другиго, може да помогне и на нас, но в никакъв случай бидейки в абсолютно една и съща форма. Ако ставаше така, индивидуалното в света нямаше да съществува. И всички щяхме да се събуждаме и заспиваме по едно и също време, да си сипваме или пък не кафе в един и същи час, да нямаме собствен почерк, а с еднаквия съвсем чинно да сядаме - сутрин и вечер - за да изпишем всичко необходимо, така че най-накрая да го подредим този живот като един перфектен пъзел и да знаем какво ще се случи утре в 14 часа и 26 минути, без да се притесняваме.
За модата на сторитата говори Лиляна Гелев.
Гласували общо: 1 потребители