И станах всички професии в една, тоест артист.
Не мърдам от вкъщи без ключове и без портмоне. Моят ключ отваря все още един момчешки свят. Заобиколен съм от мъжки момчета, заради които мога да се хвърля в огъня.
Сред приятели минавам за душата на компанията (когато не са актьори). Иначе когато компанията е от актьори приятели, всеки иска да е "душата", пък аз минавам за сърдитко, всеки път е различно.
По душа съм добър човек.
От моята научих, че едно е да казваш нещо, друго е - какво правиш.
Никога не работя без амбиция, желание и вяра.
Идеите идват, когато има една реплика от Шинел: "В отчаянието се раждат мечтите, господа". Същото е и с идеите.
Беше велико, когато на завършването изсвирих една песен на Pink Floyd, защото исках някой да е тук. Ние тук Долу можем само да кажем, че талантливите отидоха Горе, за да правят Изкуство.
Страшно се изложих, когато се родих Скорпион. (смее се)
Скачам в дълбокото, като си затварям очите. Винаги. Правя го непрекъснато, както викингите, които едно време са си хвърляли децата от корабите, за да проверят дали стават за мъже. Разбира се, страх ме е да си хвърлям детето в дълбокото. Но аз вярвам в детето си, тоест в моята роля. Затова обичам да се хвърлям в дълбокото или мен самия да ме хвърли режисьорът, заедно с ролята ми.
Дойде ми от гуша от простотия. Лично аз живея в тясно затворен кръг, ограничен от простотията, но сега, когато пак отида да работя на морето, знам, че ще се сблъскам с масата и това ме депресира. Какво ще правя на морето? Аз правя палачинки. На морето. В стария град в Созопол. Не мога да издам рецептата. Знам само, че има щипка любов, защото стават наистина жестоки палачинки.
Под леглото ми има страхове. Там има един абстрактен страх от самотата, която е далече, но и реален страх от това, че един ден няма да мога да работя това, което обичам. Как да се оцелее достойно, без да ставаш чиновник в театъра? Ето това е въпрос, на който искам да знам отговора. Под леглото ми има и студ, защото спя на матрак, студ на иглички. (смее се)
От тавана ми висят комари. Иначе там е вярата, на тавана ми, че този страх под леглото не е реален.
А по стените ми има спомени. Снимки, театрални плакати, рисунки и какви ли не чудесни неща. Правя се на луд, когато не ми изнася. Когато някой се опитва да ме убеди, че е професионалист в нещо, а той не е, просто се правя на луд, че ги разбирам, кимам с глава и продължавам нататък. Не обичам безпочвените конфликти.
Никога не знам това представление (в случая говоря за Дневникът на един луд) ще мога ли да го изнеса тази вечер, или не. Защото по моите критерии и критериите на режисурата аз не винаги успявам, дори публиката да ме върне три пъти да се покланям, пак не е точно това, което сме искали да постигнем.
Тайната ми е, че знам отлично, на сцената има едни актьори, на които червената лампичка никога не им светва, но има и други, при които е включена непрекъснато. Моята тайна е свързана с това, че при мен лампичката винаги мига.
Мечтая си не да играя, а - да живея всяка роля на сцената. И да имам шанс да участвам само в смислени спектакли, които носят нещо и на публиката, и на мен.
Искам да остарея с акъл на тийнейджър, да имам къща в Родопите и да си отглеждам домати "биволско сърце", големи колкото главата ми, да имам козички и овце, да правя мое домашно сирене и да си правя фантастична ракия. Ето така искам да остарея.
Последно гледах Книга за джунглата и бях много впечатлен от технологиите.
Най-големият актьор е Том Ханкс. Иначе големият актьор според мен трябва да бъде голяма личност. Сред наистина големите актьори, които познавам, е Венцислав Петков. Камен Донев също е от любимите ми актьори (впрочем, той също е от Русе като Венцислав Петков и като мен). Заради него избрах театъра като моя професия.
Харесвам режисьори като Нина Димитрова, защото е голяма актриса и личност. Уважавам я, защото може да ти даде пет варианта, но винаги ще изгледа всичките мои осем и няма да се успокои, докато не изберем най-добрия. Харесвам много Александър Морфов и много искам да играя в негов спектакъл. Тази вечер ще гледам неговия Дон Жуан за 88-ми път, защото приятелката ми не го е гледала, но пък аз мога да го гледам до безкрай. Харесвам много и Мариус Куркински.
Няма по-глупав филм от един ужасен... действието се развиваше на едно летище... ето, дори не си спомням името му! Помня само, че беше отчайващо глупав и имената на Моника Белучи и Антонио Бандерас бяха написани на първо място, а те се появиха само в първите 90 секунди от филма.
Много се смях на Великия диктатор на Чарли Чаплин.
Планирам да видя Филаделфия с моя любим актьор Том Ханкс. МУЗИКАТА
Обикновено слушам рок.
Никога няма да ми омръзне Джон Бътлър - австралийски китарист с български корени. Един от албумите му се казва „April Uprising" (Априлско въстание) и отпред на логото е лъвът от знамето с извезаните думи: „Свобода или смърт". Мейкингът на албума му също е впечатляващ. На видеото той стои с едно знаме и казва: „My grand-grand-grand-father was a fighter for Freedom in a place called... Koprivshtitsa". (смее се)
Любимата ми група е Red Hot Chili Peppers.
В София искам да дойдат Red Hot Chili Peppers. КНИГИТЕ
Книгата на книгите е Шогун.
Сега чета Да на Николай Табаков.
Много ми говорят за Полет над кукувиче гнездо от Кен Киси.
Най-добре пише Джеймс Клавел. Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова
Роден е, за да бъде герой. Герой на Гогол. Това си мислехме, докато гледахме изключителното му изпълнение в моноспектакъла Дневникът на един луд (копродукция на театър "Кредо" и театър 199) - ролята, с която стана широко известен и с лекота грабна някои от най-престижните у нас театрални номинации и награди. Малцина знаят, че зад тази лекота се крие не само талант, но и къртовски труд: Стелиан работи цяла година и половина над оригиналния си сценичен образ, защото "кръпка по кръпка се шие усмирителната риза на лудия Попришчин". Този факт сам по себе си е респектиращ. Преди да се стигне до тази великолепна премиера, той изкарва "магистратура по въображение" не без помощта на Нина Димитрова от театър "Кредо", който обиколи света няколко пъти и участва в най-престижните театрални фестивали, а сама тя обучава Стелиан абсолютно всеотдайно.
Импровизацията е първата му природа. Точно на това се дължи невероятният му успех с руската класика, но Стелиан се е срещнал и с комедиите на Шекспир - ролята на Деметрий в Сън в лятна нощ му пасва като ръкавица, още преди да стигне до гоголевите образи Грицко и Аксентий Иванович Попришчин в Театър 199. Веднага се вижда, че абсурдният жанр страхотно му отива. Но и не само. За него всяка негова роля е малко дете, което първо трябва да бъде хвърлено в най-дълбокото, за да се провери дали ще оцелее, а едва след това – ще продължи да радва и публиката. Защото театърът е по-силен от живота. Засега.
Мислех си да стана готвач.
И станах всички професии
в една, тоест артист.
Не мърдам от вкъщи без ключове
и без портмоне. Моят ключ отваря все още един момчешки свят.
Заобиколен съм от мъжки момчета, заради които мога да се
хвърля в огъня.
Сред приятели минавам за душата на компанията (когато не са актьори). Иначе когато компанията е от
актьори приятели, всеки иска да е "душата", пък аз минавам за сърдитко, всеки
път е различно.
По душа съм добър човек.
Работата е хоби, мечта и начин на живот. За мен работата е
всичко.
От моята научих, че едно е да казваш нещо, друго
е - какво правиш.
Никога не работя без амбиция, желание и вяра.
Идеите идват, когато има една реплика от Шинел: "В отчаянието се
раждат мечтите, господа". Същото е и с идеите.
Беше велико, когато на завършването изсвирих една песен на Pink Floyd, защото исках някой да е тук. Ние тук Долу можем само да кажем, че
талантливите отидоха Горе, за да правят Изкуство.
Страшно се изложих, когато се родих Скорпион. (смее се)
Скачам в дълбокото, като си затварям очите. Винаги. Правя го
непрекъснато, както викингите, които едно време са си хвърляли децата от
корабите, за да проверят дали стават за мъже. Разбира се, страх ме е да си
хвърлям детето в дълбокото. Но аз вярвам в детето си, тоест в моята роля.
Затова обичам да се хвърлям в дълбокото или мен самия да ме хвърли режисьорът,
заедно с ролята ми.
Проблемът ми е, че нямам
търпение. Има една песен на Queen - "I Want It All". Ей това ми е проблема.
Дойде ми от гуша от простотия.
Лично аз живея в тясно затворен кръг, ограничен от простотията, но сега, когато
пак отида да работя на морето, знам, че ще се сблъскам с масата и това ме
депресира. Какво ще правя на морето? Аз правя палачинки. На морето. В стария
град в Созопол. Не мога да издам рецептата. Знам само, че има щипка любов,
защото стават наистина жестоки палачинки.
Под леглото ми има страхове.
Там има един абстрактен страх от самотата, която е далече, но и реален страх от
това, че един ден няма да мога да работя това, което обичам. Как да се оцелее
достойно, без да ставаш чиновник в театъра? Ето това е въпрос, на който искам
да знам отговора. Под леглото ми има и студ, защото спя на матрак, студ на
иглички. (смее се)
От тавана ми висят комари. Иначе там е вярата, на тавана ми,
че този страх под леглото не е реален.
А по стените ми има спомени. Снимки, театрални плакати, рисунки
и какви ли не чудесни неща.
Правя се на луд, когато не
ми изнася. Когато някой се опитва да ме убеди, че е професионалист в нещо, а
той не е, просто се правя на луд, че ги разбирам, кимам с глава и продължавам
нататък. Не обичам безпочвените конфликти.
Никога не знам това представление (в случая говоря за Дневникът
на един луд) ще мога ли да го изнеса тази вечер, или не. Защото по моите
критерии и критериите на режисурата аз не винаги успявам, дори публиката да ме върне три пъти да се
покланям, пак не е точно това, което сме искали да постигнем.
Тайната ми е, че знам отлично, на сцената има едни актьори, на които
червената лампичка никога не им светва, но има и други, при които е включена
непрекъснато. Моята тайна е свързана с това, че при мен лампичката винаги мига.
Мечтая си не да играя, а - да живея всяка роля на сцената. И
да имам шанс да участвам само в смислени спектакли, които носят нещо и на
публиката, и на мен.
Искам да остарея с акъл на тийнейджър, да имам къща в
Родопите и да си отглеждам домати "биволско сърце", големи колкото главата ми,
да имам козички и овце, да правя мое домашно сирене и да си правя фантастична
ракия. Ето така искам да остарея.
ФИЛМИТЕ
Последно
гледах Книга
за джунглата и
бях много впечатлен от технологиите.
Най-големият
актьор е Том
Ханкс. Иначе големият актьор според мен трябва да бъде голяма личност. Сред наистина големите актьори, които познавам, е
Венцислав Петков. Камен Донев също е от любимите ми актьори (впрочем, той също
е от Русе като Венцислав Петков и като мен). Заради него избрах театъра като моя
професия.
Харесвам
режисьори като Нина Димитрова, защото е голяма
актриса и личност. Уважавам я, защото може да ти даде пет варианта, но винаги
ще изгледа всичките мои осем и няма да се успокои, докато не изберем най-добрия. Харесвам много Александър Морфов и много искам да
играя в негов спектакъл. Тази вечер ще гледам неговия Дон Жуан за 88-ми
път, защото приятелката ми не го е гледала, но пък аз мога да го гледам до
безкрай. Харесвам много и Мариус Куркински.
Няма
по-глупав филм от един ужасен... действието се
развиваше на едно летище... ето, дори не си спомням името му! Помня само, че
беше отчайващо глупав и имената на Моника Белучи и Антонио Бандерас бяха
написани на първо място, а те се появиха само в първите 90 секунди от филма.
Много се смях
на Великия диктатор на Чарли Чаплин.
Планирам да
видя Филаделфия с моя любим актьор Том Ханкс.
МУЗИКАТА
Обикновено
слушам рок.
Никога няма
да ми омръзне Джон
Бътлър - австралийски китарист с български корени.
Един от албумите му се казва „April Uprising"
(Априлско въстание) и отпред на логото е лъвът от знамето с извезаните думи:
„Свобода или смърт". Мейкингът на албума му също е впечатляващ. На видеото той
стои с едно знаме и казва: „My
grand-grand-grand-father was a fighter for Freedom in a place called... Koprivshtitsa". (смее се)
Любимата ми
група е Red Hot
Chili Peppers.
В София искам
да дойдат Red Hot Chili Peppers.
КНИГИТЕ
Книгата на
книгите е Шогун.
Сега чета Да на Николай Табаков.
Много ми
говорят за Полет
над кукувиче гнездо от Кен Киси.
Най-добре
пише Джеймс Клавел.
Текст Патриция Николова / Фотография Славея Йорданова