Мога да кажа, че имах брак със Сфумато. Втори няма да имам. Но и не съм се развела. Аз не се чувствам разделена с тях. За мен това е важно. Благодарна съм.
Родителите ми. Те поддържаха моите мечти. Коя беше първата ти среща с Театъра?
Моята приятелка от първи клас, актрисата Деляна Хаджиянкова, играеше Малкия принц в Бургас в Драматичното студио в тогавашния Дворец на пионерите. Гледах го и край. Взех решение: с това трябва да се занимавам. Срещата с Димитър Еленов в детското студио беше изключително важна за мен. Бях на пет, когато ми направиха прослушване за пиано и цигулка. Казаха, че трябва да свиря на цигулка, аз се разревах... Мислех, че е нещо адски обидно, защото исках на пиано! Свирих малко, но вкъщи нямахме пиано... После се разболях и - край с музиката. Репетиция или готов спектакъл? Къде се усещаш най себе си?
Имам сериозен проблем, когато репетирам. Ако усещам нещо много дълбоко в сърцето си, тоест каква трябва да бъде дадена сцена, тя ми се получава най-трудно. Жестоко се затварям и се започва едно мъчение за мен и, предполагам, за режисьора, което е ад.
Страхувам се за близките ми, за тези, които най-много обичам... За майка ми вече не ме е страх, защото тя не е между живите и е в сигурни ръце... За децата. Този ужасен атавистичен страх. Другите неща са фобии. Смъртта и любовта, ръка за ръка. Бютифул на Алехандро Гонсалес Иняриту?
Любим филм, с любими актьори, любим режисьор. А също така и Тарковски, Ларс фон Триер, Звягинцев и други големи режисьори. Никога няма да спра да ги гледам. Жертвоприношение, Сталкер, Догвил, Порейки вълните... Завръщане. Последният руски филм, който гледах и много ми хареса, е Остров с Пьотр Мамонов. Всичко, което съм гледала и е минало през мен, после по някакъв начин започва да работи за сцената. Когато гледам филм, който ме изважда извън релси, никога не осъзнавам този процес. То просто се случва.
Понякога да. Никога не се харесвам, когато се гледам. Избягвам да го правя. Огледалото?
Никак не ми харесва отражението ми в него. Никога не си доволна?
Почти никога. Влизала си в кожата на земетръсни героини от руски пиеси - Три сестри, Вуйчо Ваньо, Чайка, Верона, Валентинов ден, Самоубиецът. Кога за първи път беше в Русия?
Като студентка. Бяхме в Москва 20 дни с моя клас от ВИТИЗ на 1 май 1986. Играхме Копче за сън. Слава богу, бях достатъчно време там, за да свикна. Първите пет дни в Русия са страшно депресивни. После вече се обръщаш и се влюбваш. Помня как седяхме и ядяхме най-скъпия черен хайвер на шведска маса в хотел Астория. Имахме толкова много пари, че се чудехме какво да ги правим. По магазините нямаше какво да се яде, а ние се хранехме в най-скъпите ресторанти. Помня как обядвахме един дъждовен ден. Тогава дойде един наш колега и каза: „Чернобил"... Има ли роли, които си искала, но не са стигнали до теб?
Никога не съм искала да изиграя конкретна роля - Медея, лейди Макбет и прочие. Но имаше един случай, когато се молех вътре в себе си. 1989-а, когато се създаде Сфумато и се разбра, че ще поставят Чайка, Иван и Грети ни събраха, за да прочетат разпределението... Казах си: „Маша, Маша, Маша..." Слава богу, така и стана. Какво е настроението преди представление?
О, идвало ми е да си взема багажа и да избягам. Понякога ми идва в повече тоя страх. Забелязала съм, че напрежението ме изтощава. И това, че се чувстваш като животно, което трябва да излезе на арената и да блъска там три-четири часа... С времето страховете стават по-големи. И по-трудно се справям с тях. Разбира се, не страх от публиката. Приятелите?
Избрали сме се взаимно и мисля, че не сме сбъркали. Вярваш ли на интуицията си?
Вярвам й, защото ме е предпазвала. А когато съм я загърбвала, съм грешала. Има дявол, който ми нашепва отвътре: не, това ще направиш, а не онова... И тогава греша. Какво не можеш да си простиш?
Някои неща все още не мога. А трябва. Сънищата?
Някои са пророчески. Други са знаци, които с времето се научих да разгадавам. Когато съм затормозена от някоя роля, случвало се е да сънувам какво трябва да направя на сцената. И съм го правила. Вярваща ли си?
Да. Текст Патриция Николова / Фотография Васил Танев
В Сфумато Светлана има възможността да работи за първи път истински. Там са „огньовете" и „водопадите" й - годините, в които всичко, което има смисъл за нея, е в този театър, с тези хора, в тази група. Наситена, интензивна, смислена работа. Пионерска дори. Абсолютен пожар - всеки ден, 12-часови репетиции, възторзи, отчаяния... Няма как да не остане белязана (и в хубавия, и в лошия смисъл). И така с белега отива в трупата на МГТ Зад канала.
Сфуматовска актриса ли си?
Мога да кажа, че имах брак
със Сфумато. Втори няма да имам. Но и не съм се развела. Аз не се чувствам
разделена с тях. За мен това е важно. Благодарна съм.
Първите авторитети извън
театъра бяха...?
Родителите ми. Те
поддържаха моите мечти.
Коя беше първата ти среща
с Театъра?
Моята приятелка от
първи клас, актрисата Деляна Хаджиянкова, играеше Малкия принц в Бургас в Драматичното студио в
тогавашния Дворец на пионерите. Гледах го и край. Взех решение: с това трябва
да се занимавам. Срещата с Димитър Еленов в детското студио беше изключително
важна за мен. Бях на пет, когато ми направиха прослушване за пиано и цигулка.
Казаха, че трябва да свиря на цигулка, аз се разревах... Мислех, че е нещо
адски обидно, защото исках на пиано! Свирих малко, но вкъщи нямахме пиано...
После се разболях и - край с музиката.
Репетиция или готов спектакъл? Къде се усещаш най себе си?
Имам сериозен проблем,
когато репетирам. Ако усещам нещо много дълбоко в сърцето си, тоест каква
трябва да бъде дадена сцена, тя ми се получава най-трудно. Жестоко се затварям
и се започва едно мъчение за мен и, предполагам, за режисьора, което е ад.
От какво още те е страх?
Страхувам се за
близките ми, за тези, които най-много обичам... За майка ми вече не ме е страх,
защото тя не е между живите и е в сигурни ръце... За децата. Този ужасен
атавистичен страх. Другите неща са фобии.
Смъртта и любовта, ръка за
ръка. Бютифул на Алехандро Гонсалес
Иняриту?
Любим филм, с любими
актьори, любим режисьор. А също така и Тарковски, Ларс фон Триер, Звягинцев и
други големи режисьори. Никога няма да спра да ги гледам. Жертвоприношение, Сталкер,
Догвил, Порейки вълните... Завръщане. Последният руски филм, който
гледах и много ми хареса, е Остров с
Пьотр Мамонов. Всичко, което съм гледала и е минало през мен, после по някакъв
начин започва да работи за сцената. Когато гледам филм, който ме изважда извън
релси, никога не осъзнавам този процес. То просто се случва.
А киното взима ли?
Понякога да. Никога не се харесвам,
когато се гледам. Избягвам да го правя.
Огледалото?
Никак не ми харесва
отражението ми в него.
Никога не си доволна?
Почти никога.
Влизала си в кожата на земетръсни
героини от руски пиеси - Три сестри, Вуйчо Ваньо, Чайка, Верона, Валентинов ден, Самоубиецът.
Кога за първи път беше в Русия?
Като студентка. Бяхме в
Москва 20 дни с моя клас от ВИТИЗ на 1 май 1986. Играхме Копче за сън. Слава богу, бях достатъчно време там, за да свикна.
Първите пет дни в Русия са страшно депресивни. После вече се обръщаш и се
влюбваш. Помня как седяхме и ядяхме най-скъпия черен хайвер на шведска маса в
хотел Астория. Имахме толкова много пари, че се чудехме какво да ги правим. По
магазините нямаше какво да се яде, а ние се хранехме в най-скъпите ресторанти. Помня
как обядвахме един дъждовен ден. Тогава дойде един наш колега и каза:
„Чернобил"...
Има ли роли, които си
искала, но не са стигнали до теб?
Никога не съм искала да
изиграя конкретна роля - Медея, лейди Макбет и прочие. Но имаше един случай, когато
се молех вътре в себе си. 1989-а, когато се създаде Сфумато и се разбра, че ще
поставят Чайка, Иван и Грети ни
събраха, за да прочетат разпределението... Казах си: „Маша, Маша, Маша..."
Слава богу, така и стана.
Какво е настроението преди
представление?
О, идвало ми е да си взема
багажа и да избягам. Понякога ми идва в повече тоя страх. Забелязала съм, че
напрежението ме изтощава. И това, че се чувстваш като животно, което трябва да
излезе на арената и да блъска там три-четири часа... С времето страховете
стават по-големи. И по-трудно се справям с тях. Разбира се, не страх от
публиката.
Приятелите?
Избрали сме се взаимно и
мисля, че не сме сбъркали.
Вярваш ли на интуицията
си?
Вярвам й, защото ме е
предпазвала. А когато съм я загърбвала, съм грешала. Има дявол, който ми
нашепва отвътре: не, това ще направиш, а не онова... И тогава греша.
Какво не можеш да си
простиш?
Някои неща все още не
мога. А трябва.
Сънищата?
Някои са пророчески. Други
са знаци, които с времето се научих да разгадавам. Когато съм затормозена от
някоя роля, случвало се е да сънувам какво трябва да направя на сцената. И съм
го правила.
Вярваща ли си?
Да.
Текст Патриция Николова / Фотография Васил Танев