Първото си парче поезия написах около 30-годишен. Нямаше конкретен повод. Тогава имах повечко време вечер и си кликах така, драсках си разни глупости в един файл. После ги триех, де. Не знам защо, но така бях решил. Даже бях написал скрипт, който автоматично ми ги триеше. Обаче го бях засрал и по едно време ми замина цялата директория с филмите. И викам, за да не стават такива грешки, я, верно, да си направя един блог и да си седят там. В драматургията ме вкара Ани (режисьорът Анна Данкова, с която сега правят Космонавт - б. а.). Поставяше спектакъл по Нощ на Земята на Джармуш и каза, ето, тука субтитрите, помогни ми да ги преведем. Добрееее. Хванах се да превеждам, ама не ми звучи тия хора да си говорят така. И почнах да сменям, отначало лекичко, после - кво лекичко. (смее се) И така направихме Таксита и аз си викам: „Ооо, Боже, ми то тва е супер, тва е много яко!" Пускаш им на хората нещата, все едно си написал програма, обаче те я изпълняват, както си искат. Пък и ми стана любопитно как се получава и как всеки път е различно. Дотогава не бях ходил на театър много-много. Не намирах кой знае какво интересно. Но веднъж, след Таксита, гледах Психоза 4:48 в Сфумато. Тия са питбули! Тия са страшно корави! И след това ходех на всяко представление - всеки път като има, аз тичам. Пък то не е характерно за мен това поведение. Много ме хвана.
Апетитът ми дойде след Пеперудите са всъщност изтребители - за първи път изцяло мой текст, бачкахме като ненормални със Санди, Ирка и Оги... Оги тогава беше като магаренце на амфетамини, дето го товарят с камъни, обаче то тича, тича, тича... Мнооого кораво беше, хареса ми. А и музиката беше къртачка. И оттам вече ясно...
После идва проблемът, че всички тия герои искат да се чуе тяхното и всеки ми пили отвътре в главата. Трябва да ги озаптявам, да вкарвам ред, те прекаляват! И винаги някой е недоволен, че не му се обръща достатъчно внимание или че не иска да умира...
Скачам на бой с агресивно глупави хора, които мачкат не само своя, ами и чуждите интелекти. Забелязвам напоследък масов страх и подозрение към науката и към рационалния начин на мислене, някаква сериозна реакция срещу интелектуалното развитие. И не мога да разбера откъде идва това нещо. Излиза някакъв пич и казва: „Науката греши!" Хубаво, ама с какво?
Не може да отричаш начина, по който човечеството е придобивало знания стотици хиляди години, за да стигне дотук, и да го заменяш с летящи розови еднорози. Нямам нищо против да си ги ползват те, но не и да си натрапват глупостта върху другите. Не съм стигнал до точката да искам да има лагери за такива хора, в които да ги бият с камшици, но имам, така, идея в главата... Все си повтарям, че всичко е под контрол! Няма проблем! А то нищо не е под контрол. Повтарям си също какво не бива да забравям и после: „Е, мамка му, как го забравих пък това!"
Идеалната вечер е всяка вечер. Може би защото имам разнопосочни интереси и май мога да опиша 365 вечери, всяка от които е идеална и различна от другите.
В момента бих размазал мутрата на двамата, дето ми свиха лаптопа и трябваше да пиша Космонавт-а наново. И те ще страдат. Те не знаят, но аз знам. Аз вярвам в отмъщението. Ако е оправдано от твоя гледна точка, вярвам, че възстановяваш баланса във вселената. (размисля) И по-скоро своя личен. Влизам в огъня заради семейство, братя, приятели и, то е малко глупаво, ама трябва да влизаш в огъня за по-големи от тебе идеи - справедливости, принципи, които си си измислил. Хората често смятат, че тия неща сами се поддържат, ама се оказва, че ако никой не се хвърли, няма как.
Никой не подозира за мен, че съм нежна душичка. Или не точно - че завъртам супербързо нежната душичка с ненежната, кръгчето се върти и се получава един размазан образ. Понякога и на мен ми е трудно да се разбера. Обаче като спреш кръгчето, виждаш само едната страна - и това не съм съвсем аз. Когато бръмчиш с всичките си сили, вече си ти. ФИЛМИТЕ
Последно гледах Китайско кафе с Ал Пачино - за някакъв неуспял писател, който отива на гости на свой приятел. И той му обясни какъв е лузър всъщност и не, няма да чете новата му книга. А, чакай, гледах Жицата пак - от време на време си я гледам. Аз имам тест - като питам някой: „Игра на тронове или Жицата?" и ми става ясна работата. Романтиците са мнооого опасни, да.
По принцип гледам супербезумни филми. Dead Snow например - шведски филм за зомбита. Как ви звучи? Също един финландски - Iron Sky - за едни нацисти, които след Втората световна война създават колония на Луната. Няколко години го чаках, даже влязох в сайта им и дарих две евро да се направи филмът.
Най-големият режисьор за мен е Спайк Лий. Харесва ми като усещане.
Любимите ми актьори са Робърт де Ниро като млад, Харви Кайтел като стар, Венсан Касел, онзи олигофрен Роберто Бенини - въпреки че ми е еднотипен, но пък е някакъв живичък... Всички от Монти Пайтън - твърдо! Ник Нолти като много стар, Бил Мъри някой път и един пич, който обикновено играе евреи - Марк Марголис. Дан Хедая ме кефи, защото прилича на пълен изрод. И Доминик Пиньон, колкото и да е странно.
Любимите ми актриси са Ума Търман, още от Дори каубойките плачат, Тилда Суинтън, Джуди Денч.
МУЗИКАТА
В момента слушам в колата комбинация от: Лесли Гор от 60-те; една версия на Джейн Биркин със сръбски оркестър - яко цигании, ама оригинални; Rudimental - супер ми влизат; и най-невероятния саундтрак на планетата - Асансьор към ешафода на Майлс Дейвис. И Да напуснеш Лас Вегас - обаче след него.
Последното ми откритие са ей тези пичове, които свирят с Джейн Биркин.
Концертът, който никога няма да забравя, е на Stereo MCs. Бяхме с един приятел и изтърбушихме всичко - около нас имаше три метра празно. Показахме пауър отвсякъде - чиста мощност, без химия.
КНИГИТЕ
Книгата на книгите за мен е... (започват дълги преговори да назове едно заглавие, стискаме си ръцете на три - б. а.) Човече, ти ме преби.... Олеле, майко... Колебая се между десетина и сега се опитвам да си ги претегля... Абе, има една малка книжка, обаче от години си я препрочитам - Благослови животните и децата на Глендън Суортаут, за най-лузърското бунгало на някакъв летен лагер. Един е мамино синче, друг е с нощни напикавания, трети ужким е корав, обаче е льольо и той... И те решават да избягат и да освободят едни бизони и коне, да ги изкарат в прерията. Тоест, важните неща, като свободата например, се създават или пазят от хората, които най-малко си очаквал... Така. Друга важна книга ми е Невидимото дете на Туве Янсон, тя е любима и на майка ми. Един ден на Иван Денисович да включа може би? Айде, нека. И Голите и мъртвите на Норман Мейлър.
Най-добре пише Айрис Мърдок. Тя, верно, доста дълги изречения баца, обаче ми харесва как виждаш едновременно отвътре и отвън нещата.
Поезия чета рядко, само ако попадна на нещо случайно и нецеленасочено.
Любимите ми парчета са Смъртта на Делеклюз на Смирненски, което не съм чел от шести клас, но го помня, като ритъм и всичко; Жак Превер ми беше направил суперстранно впечатление; и едно нещо за това как хората се прецакват от играта - от един англичанин, който е писал около Първата световна война.
В момента чета Проектът Манхатън на Стефан Груев - историята за създаването на американската атомна бомба. Като художествена литература е пълен шит - схематична, с еднотипни образи и описания, но пък фактологично е супер направена и много точна.
ТЕАТЪРЪТ
Последно гледах Да изядеш ябълката на Ида Даниел. Хареса ми, че е точно в посоката, в която си мисля, че трябва да се върви - на свобода и интелигентно развитие, просто виждаш, че хората си използват мозъка. Иначе гледах в Дъблин едно представление - Нямам ли уста, по записки от сеансите при психиатър на режисьора и неговата майка, след като баща му се самоубил. Кораво беше.
Най-силно ме е впечатлило Психоза 4:48 в Сфумато и Персите на Димитър Гочев.
Бих написал текст специално за Александър Митрев и Петър Мелтев, защото са просто чудесни. За Снежина Петрова - и то, защото ми харесва как си движи главата и носът й така седи и просто е чудесна. Бих написал нещо и за трима танцьори, ако на Галина Борисова й се занимава да режисира - Искрен Петков, Ива Свещарова и Вили Прагер. И за Антъни Хопкинс бих написал, като се замисля. Космонавт е в Червената къща.
Подробности по случая виж тук Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев
Гледай сега. Ще ни извиниш, ама много бързаме. Довечера в 21:00 новата пиеса на това момче - Космонавт - каца в Червената къща и има само две представления за сезона (живот и здраве, евентуално, може би, наесен - още няколко). Той каквото и да е писал досега, с когото и да се е съюзявал да го постави - все е ставало. Направо е литвало. Изобщо не е за изпускане. Ако ни позволиш да му вземем най-любимия епитет и да го използваме срещу него - много е корав. Пиесите са му като боксови мачове. Млатят здраво. Поезията му е изпечена в квартални битки и в четене на тонове книги, всякакви. Не е расла в саксия и не прощава. Внимавай откъде ще ти влезе следващият ъперкът. Освен това момчето е пълно с истории. И е закусило само една малка и твърда баничка и трябва да го водим някъде да обядва.
Като малък бях пълен
изрод. Ние сме трима братя и сме родени през година. То не бяха побоища,
мачове, прибират ни от районни, гледай тука белези, счупени ръце, счупен нос, ужасии...
Доста проблематично беше.
Първото си парче
поезия написах около 30-годишен. Нямаше конкретен повод. Тогава имах повечко
време вечер и си кликах така, драсках си разни глупости в един файл. После ги
триех, де. Не знам защо, но така бях решил. Даже бях написал скрипт, който автоматично
ми ги триеше. Обаче го бях засрал и по едно време ми замина цялата директория с
филмите. И викам, за да не стават такива грешки, я, верно, да си направя един блог и да си седят
там.
В драматургията ме вкара Ани (режисьорът Анна Данкова, с която сега правят Космонавт - б. а.). Поставяше спектакъл по Нощ на Земята на Джармуш и каза, ето, тука субтитрите, помогни ми да ги преведем. Добрееее. Хванах се да превеждам, ама не ми звучи тия хора да си говорят така. И почнах да сменям, отначало лекичко, после - кво лекичко. (смее се) И така направихме Таксита и аз си викам: „Ооо, Боже, ми то тва е супер, тва е много яко!" Пускаш им на хората нещата, все едно си написал програма, обаче те я изпълняват, както си искат. Пък и ми стана любопитно как се получава и как всеки път е различно.
Дотогава не бях ходил
на театър много-много. Не намирах кой знае какво интересно. Но веднъж, след Таксита, гледах Психоза 4:48 в Сфумато. Тия са питбули! Тия са страшно корави! И
след това ходех на всяко представление - всеки път като има, аз тичам. Пък то
не е характерно за мен това поведение. Много ме хвана.
Апетитът ми дойде след
Пеперудите са всъщност изтребители - за първи път
изцяло мой текст, бачкахме като ненормални със Санди, Ирка и Оги... Оги тогава беше като магаренце на амфетамини,
дето го товарят с камъни, обаче то тича, тича, тича... Мнооого кораво беше,
хареса ми. А и музиката беше къртачка. И оттам вече ясно...
В тази работа трябва да си сингъл плейър. Или аз поне съм така. Примерно с Младен Алексиев трябваше да пишем заедно Машината на Тюринг и три дни преди крайния срок, или три дни след него, имахме тотална боза. Една вечер аз го задрасках цялото и написах за Снежанка, за Дарт Вейдър и за Робинзон (Снежанка се влюбва във Вейдър, бягат от затвора със Звездата на смъртта и отиват на острова на Робинзон, където всички се женят. И това дори не е основната сюжетна линия - б. а.). Дадох му го на Младен и той получил криза. Цяла нощ обикалял из хола и викал: „Не може да бъде, не може, не може..." Накрая го хареса, де. И стана супер.
Както виждате, забърквам каши, правя квот‘ си искам, пиша както ми кефне... А и откъде да знам аз как се пишат пиеси? То си имало схеми, ама бате ти Зарко де да ги знае? После попрочетох... Ама аз просто си бях направил други правила - като правилата ми за запетайките, които никой не приема.
В главата ми е пълна лудница. Като се занимаваш с толкова различни неща, имаш няколко живота и се настройваш за всеки. Покрай АСТ примерно започвам да се уча да съм отборен играч. Асоциацията ми е като втора работа вече - там трябва постоянно ръчкане и тормоз, понеже се опитваме да въздействаме и върху администрацията, и върху нашите колеги артисти, които е трудно да се вкарат в обща посока. Всеки е супер индивидуалец, всеки иска да е вожд... И аз го разбирам това. Да не говорим пък, че за българите е съвсем стандартно да имаме групи и групички - две мюфтийства, два синода... Като космически кораб сме, с дублиращи системи.
Героите ми се
появяват, след като първо ми е станала любопитна някаква тема - примерно сега ми е суперинтересно
математическото модулиране на икономически процеси. И съм започнал пиеса за
един пич в инвестиционна банка, който е някакъв льольо, обаче после става
изрод, Макиавели такъв. И както си ровя в темата, ми се появява герой. Все едно
виждаш някой на Народния, от време на време си говорите, забелязваш, че той
кара колело и не пуши, следващия път виждаш, че пие бира, ама пък еди какво си
и така се запознавате, постепенно. И аз така се запознавам с героите си. Малко
е странно това. Мисля, че е за професионалист да го обсъдя...
После идва проблемът,
че всички тия герои искат да се чуе тяхното и всеки ми пили отвътре в
главата. Трябва да ги озаптявам, да вкарвам ред, те прекаляват! И винаги някой
е недоволен, че не му се обръща достатъчно внимание или че не иска да умира...
Фетишист съм на тема информация. Черпя от разговори, от книги, от интернет, естествено. Ама една
част е да черпиш информация, а съвсем друга е не само да я обработиш, а и да си
я верифицираш.
Скачам на бой с агресивно
глупави хора, които мачкат не само своя, ами и чуждите интелекти. Забелязвам напоследък
масов страх и подозрение към науката и към рационалния начин на мислене, някаква
сериозна реакция срещу интелектуалното развитие. И не мога да разбера откъде
идва това нещо. Излиза някакъв пич и казва: „Науката греши!" Хубаво, ама с
какво?
Не може да отричаш начина, по който човечеството е придобивало знания стотици хиляди години, за да
стигне дотук, и да го заменяш с летящи розови еднорози. Нямам нищо против да си
ги ползват те, но не и да си натрапват глупостта върху другите. Не съм стигнал
до точката да искам да има лагери за такива хора, в които да ги бият с камшици,
но имам, така, идея в главата...
Все си повтарям, че всичко
е под контрол! Няма проблем! А то нищо не е под контрол. Повтарям си също какво
не бива да забравям и после: „Е, мамка му, как го забравих пък това!"
Идеалната вечер е всяка
вечер. Може би защото имам разнопосочни интереси и май мога да опиша 365 вечери,
всяка от които е идеална и различна от другите.
Не си позволявам да нападам несправедливо хора. Абе, позволявал съм си, но после съм съжалявал и ми
е било адски криво. Аз като се ядосам, не мога да се ядосам с викане. Просто
нещо прещраква и става... (имитира
къртечен огън). Не мога, братче, да го спра. Трудно се ядосвам, обаче като
се случи, направо съм си се чудил на акъла. Веднъж си счупих ръката с врата. Не
помня вече защо, но имаше някаква схема и аз нищо не можех да направя по този
въпрос.
В момента бих
размазал мутрата на двамата, дето ми свиха лаптопа и трябваше да пиша Космонавт-а наново. И те ще страдат. Те
не знаят, но аз знам. Аз вярвам в отмъщението. Ако е оправдано от твоя гледна
точка, вярвам, че възстановяваш баланса във вселената. (размисля) И по-скоро своя личен.
Влизам в огъня заради семейство, братя, приятели и, то е малко глупаво, ама трябва да влизаш в огъня
за по-големи от тебе идеи - справедливости, принципи, които си си измислил.
Хората често смятат, че тия неща сами се поддържат, ама се оказва, че ако никой
не се хвърли, няма как.
Никой не подозира за
мен, че съм нежна душичка. Или не точно - че завъртам супербързо нежната
душичка с ненежната, кръгчето се върти и се получава един размазан образ.
Понякога и на мен ми е трудно да се разбера. Обаче като спреш кръгчето, виждаш
само едната страна - и това не съм съвсем аз. Когато бръмчиш с всичките си
сили, вече си ти.
ФИЛМИТЕ
Последно гледах Китайско кафе с Ал Пачино - за някакъв неуспял писател, който отива
на гости на свой приятел. И той му обясни какъв е лузър всъщност и не, няма да
чете новата му книга. А, чакай, гледах Жицата пак - от
време на време си я гледам. Аз имам тест - като питам някой: „Игра на тронове или Жицата?" и ми става ясна работата. Романтиците
са мнооого опасни, да.
По принцип гледам супербезумни
филми. Dead Snow например - шведски
филм за зомбита. Как ви звучи? Също един финландски - Iron Sky - за едни нацисти, които след
Втората световна война създават колония на Луната. Няколко години го чаках,
даже влязох в сайта им и дарих две евро да се направи филмът.
Най-големият режисьор
за мен е Спайк Лий. Харесва ми като усещане.
Любимите ми актьори
са Робърт де Ниро като млад, Харви Кайтел като стар, Венсан Касел, онзи
олигофрен Роберто Бенини - въпреки че ми е еднотипен, но пък е някакъв живичък...
Всички от Монти Пайтън - твърдо! Ник Нолти като много стар, Бил Мъри някой път и един пич, който обикновено играе
евреи - Марк Марголис. Дан Хедая ме кефи, защото прилича на пълен изрод. И Доминик
Пиньон, колкото и да е странно.
Любимите
ми актриси са Ума Търман, още от Дори
каубойките плачат, Тилда Суинтън, Джуди Денч.
МУЗИКАТА
В момента слушам в колата комбинация
от: Лесли Гор от 60-те; една
версия на Джейн
Биркин със сръбски оркестър - яко цигании, ама оригинални; Rudimental - супер ми влизат; и най-невероятния
саундтрак на планетата - Асансьор към
ешафода на Майлс Дейвис. И Да
напуснеш Лас Вегас - обаче след него.
Последното ми
откритие са ей тези пичове,
които свирят с Джейн Биркин.
Концертът, който
никога няма да забравя, е на Stereo MCs. Бяхме с един приятел и изтърбушихме
всичко - около нас имаше три метра празно. Показахме пауър отвсякъде - чиста мощност,
без химия.
КНИГИТЕ
Книгата на книгите за
мен е... (започват дълги преговори да
назове едно заглавие, стискаме си
ръцете на три - б. а.) Човече, ти ме преби.... Олеле, майко... Колебая се
между десетина и сега се опитвам да си ги претегля... Абе, има една малка
книжка, обаче от години си я препрочитам - Благослови
животните и децата на Глендън Суортаут, за най-лузърското бунгало на някакъв
летен лагер. Един е мамино синче, друг е с нощни напикавания, трети ужким е
корав, обаче е льольо и той... И те решават да избягат и да освободят едни
бизони и коне, да ги изкарат в прерията. Тоест, важните неща, като свободата
например, се създават или пазят от хората, които най-малко си очаквал... Така.
Друга важна книга ми е Невидимото дете на Туве Янсон, тя е любима и на майка ми. Един
ден на Иван Денисович да включа може би? Айде, нека. И Голите и мъртвите на Норман Мейлър.
Най-добре пише Айрис
Мърдок. Тя, верно, доста дълги изречения баца, обаче ми харесва как виждаш
едновременно отвътре и отвън нещата.
Поезия чета рядко, само ако попадна на нещо случайно и нецеленасочено.
Любимите ми парчета са Смъртта на Делеклюз на Смирненски, което не съм чел от
шести клас, но го помня, като ритъм и всичко; Жак Превер ми беше направил
суперстранно впечатление; и едно нещо за това как хората се прецакват от играта
- от един англичанин, който е писал около Първата световна война.
В момента чета Проектът Манхатън на Стефан Груев - историята
за създаването на американската атомна бомба. Като художествена литература е пълен
шит - схематична, с еднотипни образи и описания, но пък фактологично е супер
направена и много точна.
ТЕАТЪРЪТ
Последно гледах Да изядеш ябълката на Ида Даниел. Хареса ми, че е точно в посоката, в която си
мисля, че трябва да се върви - на свобода и интелигентно развитие, просто виждаш,
че хората си използват мозъка. Иначе гледах в Дъблин едно представление - Нямам ли уста, по записки от сеансите при
психиатър на режисьора и неговата майка, след като баща му се самоубил. Кораво
беше.
Най-силно ме е
впечатлило Психоза 4:48 в Сфумато
и Персите на Димитър Гочев.
Бих написал текст специално
за Александър Митрев и Петър Мелтев, защото са просто чудесни. За Снежина Петрова - и то, защото ми харесва как си движи
главата и носът й така седи и просто е чудесна. Бих написал нещо и за трима
танцьори, ако на Галина Борисова й се занимава да режисира - Искрен Петков, Ива Свещарова и Вили Прагер. И за Антъни Хопкинс бих
написал, като се замисля.
Космонавт е в Червената къща.
Подробности по случая виж тук
Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев