Последната му, още по-амбициозна задача, е музикалната борса MusicPRO към предстоящия ON! Fest от 21 до 24 септември, за която вече те осведомихме. Всъщност това не е първият фестивал, в който се забърква - през 2006-а организира брюкселския Jazzolive, а три години по-късно го викат за артистичен директор на далеч по-стария Brosella Jazz&Folk, който още върви. Някъде между двата завършва клинична психология и даже се наема да нищи най-тежките случаи в брюкселския затвор. Какви още ги е вършил и въобще що за птица е Тим Гюбел, продължавай надолу.
Като малък исках да стана всичко, което започва с буквата „А". (смее се) Наистина. Актьор, астронавт, архитект и т.н., но не и аналфабет, тоест човек, който не знае азбуката.
Сега се занимавам с какво ли не, а в момента съм луднал покрай MusicPRO.
Работата е част от мен. Като типичния западноевропеец, преди да стана на 35 и да създам семейство, на първо място идва кариерата.
Комбинацията от бизнес и култура много ми помага, защото с каквото и да се захвана, взимам и от едното, и от другото.
Грешките се появяват, когато липсва комуникация. Ако не знаеш какво прави другият, не виждаш компонентите на целия часовник.
А комуникацията е ключов момент във всяка фирма и дори семейство. Това е и идеята на MusicPRO - в музикалния бизнес всички казват „Ама ние се познаваме", но е друго да се видиш в различен контекст, по-социален. Да пиеш едно питие с продуцент или с организатор на фестивал, който по принцип контактува предимно с техническия екип. Един вид тиймбилдинг за целия сектор.
Успехът във всяко събитие е, когато всички се забавляват, освен организатора (смее се).
Компромисите са задължителни, особено по отношение на времето или парите. Винаги си изправен от една страна пред качеството, а от друга - пред реалността. И трябва да си доста креативен, за да запазиш първото.
Съревновавам се със себе си. Не вярвам в герои.
Гледам да вкарам страст във всичко, което правя. Ние сме пилоти на нашия самолет и ако не си вярваме, вероятно ще обвиним обществото или някой друг, че нещата не вървят.
Приятелите все ми казват, че прекалявам със задачите и че съм безкраен дипломат, обаче и аз имам своите граници.
Понякога се губя в работата и въобще не ми остава лично време.
Приземявам се с пътувания - веднъж в годината отивам на палатка в нищото.
Последно бях в Япония. Купих си билет за влака, с който можеш да пътуваш неограничено, и обикалях. Стори ми се като изложение на естетиката. Там е друга планета - всеки двор, дори да е два на два метра, изглежда страхотно и е супер подреден. Японците се стремят всичко хем да е красиво, хем да е полезно, и въпреки че страната е пренаселена, пак има някакво спокойствие, дори в Токио. Много е чисто и навън се пуши само в определени зони - ако тръгнеш по улицата със запалена цигара, все някой ще ти направи забележка, ще те погледне лошо или най-демонстративно ще се изкашля (имитира и се смее).
В Монголия също ми хареса, защото голяма част от времето прекарах в пустинята Гоби. В транссибирския влак и в столицата Улан Батор се запознах с много хора, попитах кой е към Китай и накрая се събрахме цяла група, наехме една уазка и поехме през Гоби към границата. Всяка вечер спахме при различно семейство, чукахме на вратата на някоя юрта, питахме дали може да пренощуваме при тях и те ни приемаха.
Една от най-любимите ми държави е Сирия, където съм бил няколко пъти. На 14 стъпих за пръв път в сирийската пустиня. Баща ми е археолог, всяка година отиваше там за месец и ме взимаше със себе си, за да стана мъж - част от възпитателната програма (смее се). Не съм срещнал лош сириец или някой, който е настроен срещу Запада, и винаги съм бил добре дошъл. Те са изключително мили и ми е жал, като гледам какво им се случва в момента.
В един пожар например изгоряха всичките вещи на баща ми и местните от близкото до разкопките село (а там са супер бедни) събраха пари, дрехи и какво ли не още, така че накрая той имаше повече, отколкото преди инцидента.
И съм безкраен постмодернист. Това, че виждаш дадено нещо, не означава, че то наистина съществува.
Идеите ми идват с разговора. Не знам дали е защото съм чужденец, но ми прави впечатление, че българите говорят по-лесно, отколкото белгийците например, които са като капсулирани.
Блокирам, когато не виждам смисъл в това, което върша.
Обичам и да рисувам графики, да чета, да говоря.
Ще ми се да измисля нещо, което още не е измислено.
Вярвам в думите, които не се изричат на глас, и в музиката, която предполага нещо - не го чуваш в ушите, а в главата си.
Музиката е гориво. Тя може да е усилвател на емоции, лекарство, терапия или интересна история. Текст Милена Гелева / Фотография Васил Танев
Познаваме сума ти чужденци, които живеят тук от години, но
със своя български Тим слага повечето в малкия си джоб. Идва от родния Брюксел през
2009-а заради обява за работа в телефонен център и с идеята да изкара шест
месеца. На петия обаче се усеща, че големите компании не са за него и търси директния
контакт с клиента. Напуска, а междувременно вече е хлътнал до уши по
красотата на българската фолклорна музика - запознава ги негов приятел гайдар и
кавалджия. Така същата година отваря нова страница в CV-то си - продуцентската къща и етно
лейбъл Fusion Embassy.
След което прави конкурса Sofia
Fusion Rally за млади таланти в стила ню уейв
етно и за целта събира белгийски композитори и наши музиканти, затваря ги в едно импровизирано студио в родопското село Долен и ги оставя
да творят на воля. През 2010-а въпросната надпревара печели групата Оратница и Тим става неин продуцент (ударението в
името по принцип е върху „О"-то, но дори и самите музиканти в бандата го бъркат,
така че няма страшно).
Последната му, още по-амбициозна задача, е музикалната борса
MusicPRO към предстоящия ON! Fest от 21 до 24 септември, за която вече те осведомихме. Всъщност това не е първият фестивал, в който
се забърква - през 2006-а организира брюкселския Jazzolive, а три години по-късно го
викат за артистичен директор на далеч по-стария Brosella Jazz&Folk, който още върви. Някъде между двата завършва клинична психология и даже се наема да нищи
най-тежките случаи в брюкселския затвор. Какви още ги е вършил и въобще що за
птица е Тим Гюбел, продължавай надолу.
Като малък исках да стана всичко, което започва с буквата „А". (смее се) Наистина. Актьор, астронавт, архитект и
т.н., но не и аналфабет, тоест човек, който не знае азбуката.
Сега се занимавам с какво ли не, а в
момента съм луднал покрай MusicPRO.
Работата е част
от мен. Като типичния западноевропеец, преди да стана на 35 и да създам семейство,
на първо място идва кариерата.
Комбинацията от бизнес и култура много
ми помага, защото с каквото и да се захвана, взимам и от едното, и от другото.
Грешките се появяват,
когато липсва комуникация. Ако не знаеш какво прави другият, не виждаш
компонентите на целия часовник.
А комуникацията е ключов момент във
всяка фирма и дори семейство. Това е и идеята на MusicPRO - в музикалния бизнес всички казват „Ама ние се
познаваме",
но е друго да се видиш в различен контекст, по-социален. Да
пиеш едно питие с продуцент или с организатор на фестивал, който по принцип контактува
предимно с техническия екип. Един вид тиймбилдинг за целия сектор.
Успехът във всяко събитие е, когато всички се
забавляват, освен организатора (смее се).
Компромисите са задължителни, особено
по отношение на времето или парите. Винаги си изправен от една страна пред
качеството, а от друга - пред реалността. И трябва да си доста креативен, за да
запазиш първото.
Съревновавам се със себе си. Не вярвам в герои.
Гледам да вкарам страст във всичко,
което правя. Ние сме пилоти на нашия самолет и ако не си вярваме,
вероятно ще обвиним обществото или някой друг, че нещата не вървят.
Приятелите все ми
казват, че прекалявам със задачите и че съм безкраен дипломат, обаче и аз имам
своите граници.
Понякога се губя в работата и въобще не ми остава лично време.
Приземявам се с пътувания - веднъж в
годината отивам на палатка в нищото.
Последно бях в Япония. Купих си билет за влака, с който можеш да пътуваш неограничено, и обикалях.
Стори ми се като изложение на естетиката. Там е друга планета - всеки двор, дори
да е два на два метра, изглежда страхотно и е супер подреден. Японците се
стремят всичко хем да е красиво, хем да е полезно, и въпреки че страната е
пренаселена, пак има някакво спокойствие, дори в Токио. Много е чисто и навън се
пуши само в определени зони - ако тръгнеш по улицата със запалена цигара, все
някой ще ти направи забележка, ще те погледне лошо или най-демонстративно ще се
изкашля (имитира и се смее).
В Монголия също
ми хареса, защото голяма част от времето прекарах в пустинята Гоби. В транссибирския
влак и в столицата Улан Батор се запознах с много хора, попитах кой е към Китай
и накрая се събрахме цяла група, наехме една уазка и поехме през Гоби към границата.
Всяка вечер спахме при различно семейство, чукахме на вратата на някоя юрта,
питахме дали може да пренощуваме при тях и те ни приемаха.
Една от най-любимите
ми държави е Сирия, където съм бил няколко пъти. На 14 стъпих за пръв път в
сирийската пустиня. Баща ми е археолог, всяка година отиваше там за месец и ме взимаше
със себе си, за да стана мъж - част от възпитателната програма (смее се). Не съм срещнал лош сириец или
някой, който е настроен срещу Запада, и винаги съм бил добре дошъл. Те са изключително
мили и ми е жал, като гледам какво им се случва в момента.
В един пожар например
изгоряха всичките вещи на баща ми и местните от близкото до разкопките село (а
там са супер бедни) събраха пари, дрехи и какво ли не още, така че накрая
той имаше повече, отколкото преди инцидента.
По душа съм позитивен
и търся доброто във всеки човек. Не вярвам в Бог, но мисля, че носим частица от него в себе си - Той не е горе, а тук долу, при нас.
И съм безкраен
постмодернист. Това, че виждаш дадено нещо, не означава, че то наистина съществува.
Идеите ми идват с разговора. Не знам дали е защото съм
чужденец, но ми прави впечатление, че българите говорят по-лесно, отколкото
белгийците например, които са като капсулирани.
Блокирам, когато не виждам смисъл в
това, което върша.
Обичам и да рисувам графики, да чета, да говоря.
Ще ми се да измисля нещо, което още
не е измислено.
Вярвам в думите,
които не се изричат на глас, и в музиката, която предполага нещо - не го чуваш
в ушите, а в главата си.
Музиката е гориво.
Тя може да е усилвател на емоции, лекарство, терапия или интересна история.
Текст Милена Гелева / Фотография Васил Танев