Юлиян С. Петров

Юлиян С. Петров. Човек, който, като се погледне в огледалото, вижда „плешивата си глава и изтрещяла физиономия на извънземно". Който тайно си мечтае да го обичат повече хора. Който си брои не ролите в живота, а срещите с изключителни режисьори и личности. И който години наред тънел в догадки как е възможно Азарян да го приеме в НАТФИЗ без изобщо да разговаря с него. Чак към дипломирането „всъщност се оказа, че Коко, царство му небесно, помнеше моя разказ, който бях написал в писмената част на изпита, почти наизуст". Ами, да. Юлиян С. Петров наистина умее да разказва хубаво. Ние почти нямаше нужда да му задаваме въпроси.

Намерихме го на пет кафета в 9:30, в чудната му бяла, почти морска къща, с много, много картини, купища ленени възглавници и намерени на боклука стари ракли, стари масички и стари столове. В пералнята се въртеше последната му находка (каренца, плетени на една кука), a в съседната стая се бяха скатали трима младежи (от школата в Младежкия) и се възползваха на макс от временното му отсъствие, за да си пускат, моля ти се, рап в собствения му дом.

Всички заедно бяха тотално без никаква почва под краката си, защото от известно време насам бяха до ушите в Бекет. Към настоящия момент специално кухнята ги зовеше да продължат с репетициите на В очакване на Годо, а на Юлиян сериозно не му пукаше какво ще кажат хората за тяхната постановка. Не му пукаше дори дали ще се играе. Знаеше си само, че трябва да я направи.
Ще ни я покаже в неделя (30 юни) на Малкия сезон в Сфумато.

Почти никой не ми е казвал, че съм добър актьор, това е истината. Ако ми го кажат, то е рядко и обикновено са хора, които ме виждат за първи път и съм ги изненадал... или шокирал, може би. Пък аз четири-пет години живях с идеята, че съм приет в НАТФИЗ, защото съм много добър артист, разбираш ли. (бурен смях)
Вярно е, че като си по-млад, работиш точно за суета - да ти кажат колко си добър. В един момент, слава Богу, приоритетите се сменят.

Върхът на сладоледа сега е, когато въобще не ме интересува какво ще кажат другите. Това означава, че процесът е бил твърде интересен и че срещата си е струвала.
Най-важният ми критерий е вътрешното усещане - даже не на отделния актьор, а на екипа. И когато то не е центрирано в конкретен човек, а е между всички, във въздуха - тогава има спектакъл.

Мога да съществувам и без театър, но не мога да съм подчинен. Издържам максимум две години пряко сили.
Главната ми цел оттук нататък е да бъда свободен - в живеенето ми изобщо - а не да се реализирам в каквато и да е посока на всяка цена. Нямам проблем и банички да продавам, стига важните избори в живота ми да зависят от мен.
Давам си сметка, че това е битка до гроб и никой не е свободен напълно. Но също така смятам, че никой не трябва да спира да се бори и да качва стъпалцата.

Супер съм против обаче да ми слагат щампа „ъндърграунд артист". Глупости на търкалета. Нито съм свободен артист, нито съм на щат. Половината ми представления са в държавни трупи. Аз мога да работя с всеки, стига да си намеря смисъла и, естествено, от другата страна да имат нужда от мен.
Отдавна съм се отказал да бъда чавдарче, което се бори за някакви каузи. Искам да съм на сцена и да играя. Важно е единствено да имам свободата да избера. Нещата са точно толкова прости понякога.

Най-важната ми среща с текст до този момент е В очакване на Годо. И не че аз искам да го направя, ами той не ме оставя. То е като някаква любов, която, първо, е несподелена и, второ, не можеш да спреш да го обичаш този човек. Брутален е Бекет.
Пет дни преди представлението аз в нито едно отношение не знам дали съм на прав път.

Последното ми откритие за тази пиеса - и тука който каквото иска да говори - е, че игрите, които героите играят, докато чакат, са несъзнателни. Както в живота аз се влюбвам, но го разбирам чак по-късно. Ето това прави пиесата недостижима. То е като да си Стефка Костадинова, обаче летвата да не ти е на 2.5 метра, а на три. И хем си Стефка Костадинова, хем обаче... Бекет там е сложил летвата. В очакване на Годо е почти задължителна катастрофа, без значение кой се захваща с нея.
Ако мога нещо да си пожелая, то е да катастрофирам на 30 юни (от 19:00 в Сфумато - б. а.). Ама сериозно. Като ще правим катастрофи, искам да има жертви, кръв и отрязани глави. Натам сме се засилили.

През лятото съм сервитьор във Варвара, в една морска джаз кръчма, както аз я наричам - Старци разбойници. Много ми се чудят, докато не я видят. Аз там се чувствам повече актьор, отколкото в доста представления. Защото всичко, заради което всъщност се занимавам с театър, го получавам в тази кръчма в пряк вид. Ако настройката ти не е „елате, мили туристи с джапанки и с пясък по дупенцата, да ви вземем петте лева", а е наистина да пренесеш едни хора в друг свят - нещата са супер.

Беше велико, когато скочих от Германката (17-метровата скала - б. а.). Дотогава не можех и от един метър да скоча, обаче за едно лято си преодолях страха. Другите ми велики неща са избухвания спрямо публика, които се случват наистина, наистина рядко. Обаче, като се случат, е жестока история.
Умирам от срам, когато се влюбя. Ставам червен.
Скачам на бой, когато няма друг шанс - ако човекът остреща пръв прояви агресия и то на физическо ниво. И бих му счупил главата, ако мога.

#ДАНСwithme протестите ме успокоиха. Видях добре облечени, добре миришещи и - това е суперважно - имащи пари хора. За първи път. Реализирали се, работещи, които държат да останат тук, имат конкретна позиция и я изразяват. Ето защо тези протести са изключителни. За мен гражданското общество в България сега има лице.
Всички сме на улицата за едно и също - и в България, и в Турция, и в Бразилия. Нашите протести са принципни и е страхотно, че минават на това по-високо ниво. Тук няма политизираност. Въпросът е твърде принципен.

Мисля, че демокрацията се изчерпва. Тя все още е най-малко порочният модел на управление, но според мен не може да съществува в съвременния начин на живот.
Коя е следващата стъпка не знам. Виждам само, че информираността на хората определя смъртта на демокрацията. Нещо става и, без значение дали ще ми го предадат по Канал 1 или не, аз отварям компютъра и го знам. Преди двайсет години не знаехме.

Другият недостатък на демокрацията е малко груб, но е факт - мнозинството решава. Аз тогава имам един въпрос към съвременната демокрация: Ако мнозинството е крайно необразовано, както в доста държави, трябва ли то да е определящо? Работи ли в този случай демократичният принцип или не? Ако е демократично човек, който не може да чете, да ми определя статуквото на живеене на мен, значи аз не искам демокрация. И не знам какво правим. Диктатура съвсем пък не искам да има.

Напоследък вярвам повече в градовете държави, отколкото в това, че няколко милиона души могат да спазват един закон. Може да звучи парадоксално, но според мен, противно на глобализацията, светът върви натам да няма държави и управленческите механизми да стават все по-местни, на градско ниво.
Смятам, че политик, в международен мащаб, е еквивалент на официален престъпник. Дотук сме стигнали. И е хубаво да си признаем, че светът в момента има нужда от официални престъпници, които да го управляват.

В България реално работим, за да поддържаме престъпни структури, които са суетни. Ето това аз мога да кажа за българската мафия. За мен тя е една от най-слабите мафии в света, за съжаление. Предпочитам, като ще има мафия, поне да е добре организирана.
Проблемът на нашите мутри е, че искат да ги дават по телевизията. Голямата им грешка. Всички, които бяха убити в последните 20 години, бяха медийни звезди, с едно-две изключения. Защо им е да бъдат в Народното събрание? Като са толкова силни, да си движат структурите отзад и да мислят малко.

Виждам алтернатива в няколко неща, които прочетох до момента и които са твърде любопитни - например Харта 2013. Ето една първа крачка. В момента управляващите спекулират като казват: „Добре, аз ще се махна. Айде да ви видя какво ще правите без мен." Ами, не, ще се организираме. 
Спокоен съм, защото ако сега има избори и изберем личности, на които вярваме повече, но след два месеца те направят грешка, всички ще сме пак на улицата. Трябва да сме там.
Единственият шанс да живеем нормално е активно гражданско общество, през цялото време. Нагласата не трябва да е „ще изберем едни хора, които да ни оправят." Пък ние да спрем да протестираме и да си почиваме. Не, не трябва да си почиваш. В момента, в който има проблем - всички на улицата.

Хората трябва да четат, да са информирани, да знаят много. Когато се прокарва закон, да се четат всички точки. Защото открай време важните неща минават между другото, под масата, а се протестира за глупости. Ами, седни да прочетеш. Трябва да имаш сериозно мнение. Аз, когато законът ме интересува - като примерно застрояването на някой плаж или статуквото на някоя културна институция - сядам и чета. Иначе как да отида да протестирам?

Юлиян С. Петров ще бъде В очакване на Годо заедно със Сотир Мелев и Румен Драганов
на 30 юни (неделя) от 19:00 в Малкия сезон на Сфумато

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев

Юлиян С. Петров. Човек, който, като се погледне в огледалото, вижда „плешивата си глава и изтрещяла физиономия на извънземно". Който тайно си мечтае да го обичат повече хора. Който си брои не ролите в живота, а срещите с изключителни режисьори и личности. И който години наред тънел в догадки как е възможно Азарян да го приеме в НАТФИЗ без изобщо да разговаря с него. Чак към дипломирането „всъщност се оказа, че Коко, царство му небесно, помнеше моя разказ, който бях написал в писмената част на изпита, почти наизуст". Ами, да. Юлиян С. Петров наистина умее да разказва хубаво. Ние почти нямаше нужда да му задаваме въпроси.

Намерихме го на пет кафета в 9:30, в чудната му бяла, почти морска къща, с много, много картини, купища ленени възглавници и намерени на боклука стари ракли, стари масички и стари столове. В пералнята се въртеше последната му находка (каренца, плетени на една кука), a в съседната стая се бяха скатали трима младежи (от школата в Младежкия) и се възползваха на макс от временното му отсъствие, за да си пускат, моля ти се, рап в собствения му дом.

Всички заедно бяха тотално без никаква почва под краката си, защото от известно време насам бяха до ушите в Бекет. Към настоящия момент специално кухнята ги зовеше да продължат с репетициите на В очакване на Годо, а на Юлиян сериозно не му пукаше какво ще кажат хората за тяхната постановка. Не му пукаше дори дали ще се играе. Знаеше си само, че трябва да я направи.
Ще ни я покаже в неделя (30 юни) на Малкия сезон в Сфумато.

Почти никой не ми е казвал, че съм добър актьор, това е истината. Ако ми го кажат, то е рядко и обикновено са хора, които ме виждат за първи път и съм ги изненадал... или шокирал, може би. Пък аз четири-пет години живях с идеята, че съм приет в НАТФИЗ, защото съм много добър артист, разбираш ли. (бурен смях)
Вярно е, че като си по-млад, работиш точно за суета - да ти кажат колко си добър. В един момент, слава Богу, приоритетите се сменят.

Върхът на сладоледа сега е, когато въобще не ме интересува какво ще кажат другите. Това означава, че процесът е бил твърде интересен и че срещата си е струвала.
Най-важният ми критерий е вътрешното усещане - даже не на отделния актьор, а на екипа. И когато то не е центрирано в конкретен човек, а е между всички, във въздуха - тогава има спектакъл.

Мога да съществувам и без театър, но не мога да съм подчинен. Издържам максимум две години пряко сили.
Главната ми цел оттук нататък е да бъда свободен - в живеенето ми изобщо - а не да се реализирам в каквато и да е посока на всяка цена. Нямам проблем и банички да продавам, стига важните избори в живота ми да зависят от мен.
Давам си сметка, че това е битка до гроб и никой не е свободен напълно. Но също така смятам, че никой не трябва да спира да се бори и да качва стъпалцата.

Супер съм против обаче да ми слагат щампа „ъндърграунд артист". Глупости на търкалета. Нито съм свободен артист, нито съм на щат. Половината ми представления са в държавни трупи. Аз мога да работя с всеки, стига да си намеря смисъла и, естествено, от другата страна да имат нужда от мен.
Отдавна съм се отказал да бъда чавдарче, което се бори за някакви каузи. Искам да съм на сцена и да играя. Важно е единствено да имам свободата да избера. Нещата са точно толкова прости понякога.

Най-важната ми среща с текст до този момент е В очакване на Годо. И не че аз искам да го направя, ами той не ме оставя. То е като някаква любов, която, първо, е несподелена и, второ, не можеш да спреш да го обичаш този човек. Брутален е Бекет.
Пет дни преди представлението аз в нито едно отношение не знам дали съм на прав път.

Последното ми откритие за тази пиеса - и тука който каквото иска да говори - е, че игрите, които героите играят, докато чакат, са несъзнателни. Както в живота аз се влюбвам, но го разбирам чак по-късно. Ето това прави пиесата недостижима. То е като да си Стефка Костадинова, обаче летвата да не ти е на 2.5 метра, а на три. И хем си Стефка Костадинова, хем обаче... Бекет там е сложил летвата. В очакване на Годо е почти задължителна катастрофа, без значение кой се захваща с нея.
Ако мога нещо да си пожелая, то е да катастрофирам на 30 юни (от 19:00 в Сфумато - б. а.). Ама сериозно. Като ще правим катастрофи, искам да има жертви, кръв и отрязани глави. Натам сме се засилили.

През лятото съм сервитьор във Варвара, в една морска джаз кръчма, както аз я наричам - Старци разбойници. Много ми се чудят, докато не я видят. Аз там се чувствам повече актьор, отколкото в доста представления. Защото всичко, заради което всъщност се занимавам с театър, го получавам в тази кръчма в пряк вид. Ако настройката ти не е „елате, мили туристи с джапанки и с пясък по дупенцата, да ви вземем петте лева", а е наистина да пренесеш едни хора в друг свят - нещата са супер.

Беше велико, когато скочих от Германката (17-метровата скала - б. а.). Дотогава не можех и от един метър да скоча, обаче за едно лято си преодолях страха. Другите ми велики неща са избухвания спрямо публика, които се случват наистина, наистина рядко. Обаче, като се случат, е жестока история.
Умирам от срам, когато се влюбя. Ставам червен.
Скачам на бой, когато няма друг шанс - ако човекът остреща пръв прояви агресия и то на физическо ниво. И бих му счупил главата, ако мога.

#ДАНСwithme протестите ме успокоиха. Видях добре облечени, добре миришещи и - това е суперважно - имащи пари хора. За първи път. Реализирали се, работещи, които държат да останат тук, имат конкретна позиция и я изразяват. Ето защо тези протести са изключителни. За мен гражданското общество в България сега има лице.
Всички сме на улицата за едно и също - и в България, и в Турция, и в Бразилия. Нашите протести са принципни и е страхотно, че минават на това по-високо ниво. Тук няма политизираност. Въпросът е твърде принципен.

Мисля, че демокрацията се изчерпва. Тя все още е най-малко порочният модел на управление, но според мен не може да съществува в съвременния начин на живот.
Коя е следващата стъпка не знам. Виждам само, че информираността на хората определя смъртта на демокрацията. Нещо става и, без значение дали ще ми го предадат по Канал 1 или не, аз отварям компютъра и го знам. Преди двайсет години не знаехме.

Другият недостатък на демокрацията е малко груб, но е факт - мнозинството решава. Аз тогава имам един въпрос към съвременната демокрация: Ако мнозинството е крайно необразовано, както в доста държави, трябва ли то да е определящо? Работи ли в този случай демократичният принцип или не? Ако е демократично човек, който не може да чете, да ми определя статуквото на живеене на мен, значи аз не искам демокрация. И не знам какво правим. Диктатура съвсем пък не искам да има.

Напоследък вярвам повече в градовете държави, отколкото в това, че няколко милиона души могат да спазват един закон. Може да звучи парадоксално, но според мен, противно на глобализацията, светът върви натам да няма държави и управленческите механизми да стават все по-местни, на градско ниво.
Смятам, че политик, в международен мащаб, е еквивалент на официален престъпник. Дотук сме стигнали. И е хубаво да си признаем, че светът в момента има нужда от официални престъпници, които да го управляват.

В България реално работим, за да поддържаме престъпни структури, които са суетни. Ето това аз мога да кажа за българската мафия. За мен тя е една от най-слабите мафии в света, за съжаление. Предпочитам, като ще има мафия, поне да е добре организирана.
Проблемът на нашите мутри е, че искат да ги дават по телевизията. Голямата им грешка. Всички, които бяха убити в последните 20 години, бяха медийни звезди, с едно-две изключения. Защо им е да бъдат в Народното събрание? Като са толкова силни, да си движат структурите отзад и да мислят малко.

Виждам алтернатива в няколко неща, които прочетох до момента и които са твърде любопитни - например Харта 2013. Ето една първа крачка. В момента управляващите спекулират като казват: „Добре, аз ще се махна. Айде да ви видя какво ще правите без мен." Ами, не, ще се организираме. 
Спокоен съм, защото ако сега има избори и изберем личности, на които вярваме повече, но след два месеца те направят грешка, всички ще сме пак на улицата. Трябва да сме там.
Единственият шанс да живеем нормално е активно гражданско общество, през цялото време. Нагласата не трябва да е „ще изберем едни хора, които да ни оправят." Пък ние да спрем да протестираме и да си почиваме. Не, не трябва да си почиваш. В момента, в който има проблем - всички на улицата.

Хората трябва да четат, да са информирани, да знаят много. Когато се прокарва закон, да се четат всички точки. Защото открай време важните неща минават между другото, под масата, а се протестира за глупости. Ами, седни да прочетеш. Трябва да имаш сериозно мнение. Аз, когато законът ме интересува - като примерно застрояването на някой плаж или статуквото на някоя културна институция - сядам и чета. Иначе как да отида да протестирам?

Юлиян С. Петров ще бъде В очакване на Годо заедно със Сотир Мелев и Румен Драганов
на 30 юни (неделя) от 19:00 в Малкия сезон на Сфумато

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев

Гласували общо: 1 потребители

☆ ☆ ☆ ☆ ☆