"За всеки влак си има пътници. Вие сте нашите." - пишеше на правоъгълна табела, закачена над прозорчетата в задушния вагон-ресторант на влака. Беше 1979 и никой дори не подозираше, че пушенето във влаковете някога ще бъде забранено от закона.
"Не думай" - помисли си кондукторът Лечко Караколев, хвърлил поглед към табелата и си проби път през тясното пространство в клатещото се в неуловим, неправилен ритъм вагонче, за да си вземе едно кафе, преди да започне проверка. Той обхвана с пръсти пластмасовата чашка, която се бореше в агония на границата между разтапянето и съвестното изпълняване на задължението си да задържи кафето вътре, и тъй като го пиеше без захар, Лечко направо се запъти навън, за да го изпие на спокойствие, пред някой отворен прозорец.
Той размърда гъст мустак наляво-надясно, усетил аромата, надигащ се от хилавата чашка и с желание я поднесе към устата си. Отпиваше, а пейзажът, който явно много бързаше, се изнизваше с огромна скорост в обратната посока и изчезваше безследно от погледа, както кафето на Лечко изчезваше в дълбините на търбуха, отгледан от жена му с толкова много мусака, домашна баница и любов.
Въпреки името и вида си, Лечко не беше някой прост кондуктор, който само дупчи билети. Не беше и среден българин, работещ за благото на държавата, без да мисли по други въпроси освен как да изработи своя дял. Той мислеше. Даже много мислеше.
Изучаваше хората, както някои от тях, няма какво да се лъжем, доста скучни, изучаваха птиците. Вглеждаше се във дрехите, вида, стойката на хората. Знаеше кои имат бръчки от много смях и кои - от малко усмихване. Познаваше всички видове погледи. Някои беше срещал само по веднъж в живота си, други - всеки ден. Познаваше миризмата на запуснатостта и аромата на влюбените, независимо с какво са се парфюмирали. Беше чувал всички интонации и бе надавал ухо за всичките видове дишане. Понякога даже скицираше пътниците.
През всичките си години стаж в железниците, Лечко търсеше онова, което превръща хората в едно или друго. Защото, както обичаше да казва той, всички се раждаха едни и същи. Весели, усмихнати, любопитни, здрави хлапета, които протягат ръчички към всичко около себе си. После, обаче, върху тях се изсипваха черните въглища на порастването, без които влакът на живота не можеше да върви. И те се променяха. Пръсваха се във всички посоки, различни едни от други, сякаш изтеглили всеки по едно листче с щастливата или грозната си съдба.
И кондукторът Караколев не разбираше какво точно беше онова нещо, дето преобръща всичко в хората. Едни излизаха от въглищата чисти, все едно излизат от баня, а други се подаваха мръсни, приведени и изкривени. Едни влачеха част от въглищата в колички зад себе си, други ги превръщаха някак в злато, трети ги дъвчеха и се усмихваха с почернели физиономии на останалите, само за да ги изплашат.
Търсеше и търсеше тайната неуморно. Не, не беше някое обстоятелство, изпречило се на пътя на локомотива, защото беше виждал много пътници, смачкани от десетки търкалящи се върху главите им обстоятелства, които все пак бяха щастливи. Не беше и съдбата, която разперва криле и възспира всички възможни действия. Виждал беше хора, които с голи ръце я променяха, колкото и тя да хапеше, драскаше и проклинаше. И късметът не беше. Не беше. Не беше нищо, което му идваше на ум.
Време беше за проверката.
- Добър ден, карти и билети за проверка - беше неговата реплика и той минаваше с нея през десетки купета, дупчейки билети, усмихвайки се на пътниците под гъстата стряха на мустака си.
В предпоследното купе, след безброй проверени билети, той отново направи встъпление с редовната си реплика:
- Добър ден, карти и билети за проверка - каза със силен, жизнен глас, за да извади от дрямка онези, които бяха заспали. Млада, слаба ръка му подаде билет първа и той погледна нагоре, за да благодари на притежателя й.
Замръзна на мястото си, полуприведен, с ръка почти хванала билета. Беше в ступор, възхитен, както скучните орнитолози, когато най-после видят любимата си птичка. Пред него, на седалката, се беше настанила най-красивата млада жена, която беше виждал от години насам. Досущ като неговата мила майчица, когато беше малък. С нежен, изваян профил, около чиито съвършени черти се спускаха руси коси на големи, отпуснати букли, прихванати с по две фибички от всяка страна на главата, съвсем невинно. С изразителни очи, които можеха да казват всичко, без на притежателката им да се наложи да издаде звук. Още преди да се бе загледал в устата й, можеше да се закълне, че около нея има бръчки от усмивки.
Но нещо не беше наред с любимата птичка на орнитолога. Когато се вгледа малко по-съсредоточено и не толкова възхитено в нея, откри, че изразителните очи не говорят нищо хубаво. Че под тях са се настанили сенки, а там, където трябва да има бръчки от усмивки, сякаш отдавна не са се появявали поводи за такива.
- За къде пътуваме? - попита я той, за да запълни тишината, която със сигурност бе удължил, докато разглеждаше своята най-прекрасна пътничка.
- За "Отчаяние", благодаря - каза момичето и напомнящо побутна билета си в ръката на Лечко. Той го скъса без да вижда какво прави и се отнесе надалече, чудейки се каква причина има това създание да слезе на гара "Отчаяние". Ала твърде много ръце, хванали билети се бяха протегнали към него, трябваше да обърне внимание и на техните притежатели.
Следващата ръка държеше два билета, а жената, на която принадлежеше, държеше в скута си задрямало дете. Майката изглеждаше отегчена, изморена и нямаше търпение кондукторът да вземе билетите от нея, за да продължи да гони наглите, вмъкнали се в купето мухи от себе си, докато с другата ръка придържа малчугана.
- За "Обикновен" сми ний. - Каза жената. Беше решила да не чака учтивия му въпрос, а да свърши с общуването по-бързо.
Лечко скъса и този билет, без да пита или да говори. Знаеше какво става с хората, които слизат на гара "Обикновен". Работеха за да изкарат месеца, изкарваха месеца, за да работят. Там бяха струпани повечето заводи на страната и винаги имаха нужда от работна ръка. Но защо една майка би завела детето си на тази гара? То беше още толкова малко, проспиваше пътя, а дори и да беше будно, нямаше да може да реши къде иска да слезе. И майка му, решила вместо него, му беше избрала този скучен, еднообразен живот, в който никой не ти казва, че има и други гари, защото им трябваш на тази.
- Вие за къде? - попита Караколев един хилав младеж с отегчено изражение.
- За "Сбогом" - провлачи той.
Лечко скъса билета. На "Сбогом" отиваха всички умиращи. Там нямаше доктори, нямаше аптеки, нито знахари. Отиваха само тези, които знаеха, че вече нямат работа на този свят. Момчето си беше напълно здраво, а защо слизаше там, кондукторът не можеше да си обясни.
- Защо там бе, младеж? На мен ми изглеждаш здрав и читав.
- Такъв съм засега, но всички в моя род умират млади от рак на белия дроб. Защо да се мотая сред живите, след като така и така съм си пътник.
Лечко се изуми и ченето му малко зяпна. Той го затвори.
- Ама, как така? Всички ли са умирали от това? Как си сигурен, че ще свършиш така? Може пък да извадиш друг късмет..
- Имам няколко лели, чичо и двама братовчеди, които са здрави, но ви казвам, аз си знам, ще умра. Няма защо да харча пари за лекарства, доктори и църкви. Отивам и ще си умра, както ми е отредено.
Ама че глупост.... каза си Лечко и пристъпи към последния билет и последния пътник в купето. Срещна го една беззъба усмивка, цъфнала като раздърпан полски мак върху изпържено от слънцето, кафяво лице, скрито наполовина от гъста брада. Чертите на човека бяха посмачкани, не кой знае колко точни, но всички те сякаш се стичаха лека-полека към голямата, нащърбена усмивка, дърпани от гравитацията й. До него беше сгънат инвалиден стол, стар и опърпан, за да е прилика със стопанина си. И лечко видя - пътникът нямаше крака от коленете надолу, а шубата му, наметната върху тях, висеше празна и самотна.
- Мойта гара е "Щастие", синче. - Озъби се с голямата си, блага усмивка старецът, преди Лечко да има време да го попита.
- "Щастие"? Тя е последната, дядо, дълго пътуване ще трябва да изтърпиш. Не е много удобно тука.
- Еее, няма да ми се прище да си опъна краката, това мога да ти кажа - закиска се дядото, гледайки Лечко с оня лукав, заговорнически поглед, който само старците имат, когато си правят шеги, с които особено се гордеят.
- Ще дойда да ти помогна като дойде гарата, няма да се притесняваш - каза кондукторът успокоително, макар че от всички в купето, дядото най-малко се притесняваше как ще слезе. - Има ли кой да те посреща?
- Чака ме жената. Тя е почти сляпа и малко глуха вече, ама ако не ме види или чуе, ще я издебна аз изотзад, ще я дръпна за полата да се наведе и докато се усети, ще я целуна. - Дядото шумно млясна с уста и пак се закиска. - Тогава няма как да не ме познае - каза и се усмихна на себе си, спокойно и щастливо.
Лечко скъса билета и мълком излезе. Ама че странна работа. Хората слизат по всякакви безумни гари, без да имат видими причини, обяснения или неотложна работа там. Но пък имат билети. А това е неговата работа. Къса билети. Гледа хората да пътуват до там, докъдето пише на билета им. Понякога пише и продължения до други гари, но хората рядко променят посоката си.
Прищя му се да се награди с още едно кафе, за да прочисти малко главата си. Странна работа, повтаряше си. Все по-озадачен оставаше всеки път, в който правеше проверките. А защо хората слизат там, където слизат и са такива, каквито са, така и не разбираше. Влезе във вагон-ресторанта.
Над бюфета имаше изтъркан плакат, който някога е гласял "Богат избор". Сега гласеше само : ".......г..т ИЗБОР". Така де, гласеше си само избор. Така беше и по-честно, след като изборът в бюфета съвсем не беше голям. Лечко си взе кафето, чисто, без захар, в почти топяща се пластмасова чашка и на излизане очите му отново се спряха на табелата над прозорците:
"За всеки влак си има пътници. Вие сте нашите."
Кондукторът се замисли върху днешната си проверка. Както винаги, беше видял и млади, и стари, и грозни, и красиви, и възпитани, и озлобени. За всеки влак си имало пътници. Както той го виждаше, тези бяха събрани от кол и въже, от високите етажи и от мазетата.
Ама че заблуда беше тази табела. За всеки влак си има пътници.
За всички пътници си има влак. И той е един и същи. Стига до там, до където ти искаш. Слизаш където си избереш.
Плакатът беше по-верен от табелата... и то когато гласеше само "......г...т ИЗБОР". Така де, ИЗБОР.
И Лечко най-после получи отговора си.
Прочети за живота в социалните мрежи.
"За всеки влак си има пътници. Вие сте нашите." - пишеше на правоъгълна табела, закачена над прозорчетата в задушния вагон-ресторант на влака. Беше 1979 и никой дори не подозираше, че пушенето във влаковете някога ще бъде забранено от закона.
"Не думай" - помисли си кондукторът Лечко Караколев, хвърлил поглед към табелата и си проби път през тясното пространство в клатещото се в неуловим, неправилен ритъм вагонче, за да си вземе едно кафе, преди да започне проверка. Той обхвана с пръсти пластмасовата чашка, която се бореше в агония на границата между разтапянето и съвестното изпълняване на задължението си да задържи кафето вътре, и тъй като го пиеше без захар, Лечко направо се запъти навън, за да го изпие на спокойствие, пред някой отворен прозорец.
Той размърда гъст мустак наляво-надясно, усетил аромата, надигащ се от хилавата чашка и с желание я поднесе към устата си. Отпиваше, а пейзажът, който явно много бързаше, се изнизваше с огромна скорост в обратната посока и изчезваше безследно от погледа, както кафето на Лечко изчезваше в дълбините на търбуха, отгледан от жена му с толкова много мусака, домашна баница и любов.
Въпреки името и вида си, Лечко не беше някой прост кондуктор, който само дупчи билети. Не беше и среден българин, работещ за благото на държавата, без да мисли по други въпроси освен как да изработи своя дял. Той мислеше. Даже много мислеше.
Изучаваше хората, както някои от тях, няма какво да се лъжем, доста скучни, изучаваха птиците. Вглеждаше се във дрехите, вида, стойката на хората. Знаеше кои имат бръчки от много смях и кои - от малко усмихване. Познаваше всички видове погледи. Някои беше срещал само по веднъж в живота си, други - всеки ден. Познаваше миризмата на запуснатостта и аромата на влюбените, независимо с какво са се парфюмирали. Беше чувал всички интонации и бе надавал ухо за всичките видове дишане. Понякога даже скицираше пътниците.
През всичките си години стаж в железниците, Лечко търсеше онова, което превръща хората в едно или друго. Защото, както обичаше да казва той, всички се раждаха едни и същи. Весели, усмихнати, любопитни, здрави хлапета, които протягат ръчички към всичко около себе си. После, обаче, върху тях се изсипваха черните въглища на порастването, без които влакът на живота не можеше да върви. И те се променяха. Пръсваха се във всички посоки, различни едни от други, сякаш изтеглили всеки по едно листче с щастливата или грозната си съдба.
И кондукторът Караколев не разбираше какво точно беше онова нещо, дето преобръща всичко в хората. Едни излизаха от въглищата чисти, все едно излизат от баня, а други се подаваха мръсни, приведени и изкривени. Едни влачеха част от въглищата в колички зад себе си, други ги превръщаха някак в злато, трети ги дъвчеха и се усмихваха с почернели физиономии на останалите, само за да ги изплашат.
Търсеше и търсеше тайната неуморно. Не, не беше някое обстоятелство, изпречило се на пътя на локомотива, защото беше виждал много пътници, смачкани от десетки търкалящи се върху главите им обстоятелства, които все пак бяха щастливи. Не беше и съдбата, която разперва криле и възспира всички възможни действия. Виждал беше хора, които с голи ръце я променяха, колкото и тя да хапеше, драскаше и проклинаше. И късметът не беше. Не беше. Не беше нищо, което му идваше на ум.
Време беше за проверката.
- Добър ден, карти и билети за проверка - беше неговата реплика и той минаваше с нея през десетки купета, дупчейки билети, усмихвайки се на пътниците под гъстата стряха на мустака си.
В предпоследното купе, след безброй проверени билети, той отново направи встъпление с редовната си реплика:
- Добър ден, карти и билети за проверка - каза със силен, жизнен глас, за да извади от дрямка онези, които бяха заспали. Млада, слаба ръка му подаде билет първа и той погледна нагоре, за да благодари на притежателя й.
Замръзна на мястото си, полуприведен, с ръка почти хванала билета. Беше в ступор, възхитен, както скучните орнитолози, когато най-после видят любимата си птичка. Пред него, на седалката, се беше настанила най-красивата млада жена, която беше виждал от години насам. Досущ като неговата мила майчица, когато беше малък. С нежен, изваян профил, около чиито съвършени черти се спускаха руси коси на големи, отпуснати букли, прихванати с по две фибички от всяка страна на главата, съвсем невинно. С изразителни очи, които можеха да казват всичко, без на притежателката им да се наложи да издаде звук. Още преди да се бе загледал в устата й, можеше да се закълне, че около нея има бръчки от усмивки.
Но нещо не беше наред с любимата птичка на орнитолога. Когато се вгледа малко по-съсредоточено и не толкова възхитено в нея, откри, че изразителните очи не говорят нищо хубаво. Че под тях са се настанили сенки, а там, където трябва да има бръчки от усмивки, сякаш отдавна не са се появявали поводи за такива.
- За къде пътуваме? - попита я той, за да запълни тишината, която със сигурност бе удължил, докато разглеждаше своята най-прекрасна пътничка.
- За "Отчаяние", благодаря - каза момичето и напомнящо побутна билета си в ръката на Лечко. Той го скъса без да вижда какво прави и се отнесе надалече, чудейки се каква причина има това създание да слезе на гара "Отчаяние". Ала твърде много ръце, хванали билети се бяха протегнали към него, трябваше да обърне внимание и на техните притежатели.
Следващата ръка държеше два билета, а жената, на която принадлежеше, държеше в скута си задрямало дете. Майката изглеждаше отегчена, изморена и нямаше търпение кондукторът да вземе билетите от нея, за да продължи да гони наглите, вмъкнали се в купето мухи от себе си, докато с другата ръка придържа малчугана.
- За "Обикновен" сми ний. - Каза жената. Беше решила да не чака учтивия му въпрос, а да свърши с общуването по-бързо.
Лечко скъса и този билет, без да пита или да говори. Знаеше какво става с хората, които слизат на гара "Обикновен". Работеха за да изкарат месеца, изкарваха месеца, за да работят. Там бяха струпани повечето заводи на страната и винаги имаха нужда от работна ръка. Но защо една майка би завела детето си на тази гара? То беше още толкова малко, проспиваше пътя, а дори и да беше будно, нямаше да може да реши къде иска да слезе. И майка му, решила вместо него, му беше избрала този скучен, еднообразен живот, в който никой не ти казва, че има и други гари, защото им трябваш на тази.
- Вие за къде? - попита Караколев един хилав младеж с отегчено изражение.
- За "Сбогом" - провлачи той.
Лечко скъса билета. На "Сбогом" отиваха всички умиращи. Там нямаше доктори, нямаше аптеки, нито знахари. Отиваха само тези, които знаеха, че вече нямат работа на този свят. Момчето си беше напълно здраво, а защо слизаше там, кондукторът не можеше да си обясни.
- Защо там бе, младеж? На мен ми изглеждаш здрав и читав.
- Такъв съм засега, но всички в моя род умират млади от рак на белия дроб. Защо да се мотая сред живите, след като така и така съм си пътник.
Лечко се изуми и ченето му малко зяпна. Той го затвори.
- Ама, как така? Всички ли са умирали от това? Как си сигурен, че ще свършиш така? Може пък да извадиш друг късмет..
- Имам няколко лели, чичо и двама братовчеди, които са здрави, но ви казвам, аз си знам, ще умра. Няма защо да харча пари за лекарства, доктори и църкви. Отивам и ще си умра, както ми е отредено.
Ама че глупост.... каза си Лечко и пристъпи към последния билет и последния пътник в купето. Срещна го една беззъба усмивка, цъфнала като раздърпан полски мак върху изпържено от слънцето, кафяво лице, скрито наполовина от гъста брада. Чертите на човека бяха посмачкани, не кой знае колко точни, но всички те сякаш се стичаха лека-полека към голямата, нащърбена усмивка, дърпани от гравитацията й. До него беше сгънат инвалиден стол, стар и опърпан, за да е прилика със стопанина си. И лечко видя - пътникът нямаше крака от коленете надолу, а шубата му, наметната върху тях, висеше празна и самотна.
- Мойта гара е "Щастие", синче. - Озъби се с голямата си, блага усмивка старецът, преди Лечко да има време да го попита.
- "Щастие"? Тя е последната, дядо, дълго пътуване ще трябва да изтърпиш. Не е много удобно тука.
- Еее, няма да ми се прище да си опъна краката, това мога да ти кажа - закиска се дядото, гледайки Лечко с оня лукав, заговорнически поглед, който само старците имат, когато си правят шеги, с които особено се гордеят.
- Ще дойда да ти помогна като дойде гарата, няма да се притесняваш - каза кондукторът успокоително, макар че от всички в купето, дядото най-малко се притесняваше как ще слезе. - Има ли кой да те посреща?
- Чака ме жената. Тя е почти сляпа и малко глуха вече, ама ако не ме види или чуе, ще я издебна аз изотзад, ще я дръпна за полата да се наведе и докато се усети, ще я целуна. - Дядото шумно млясна с уста и пак се закиска. - Тогава няма как да не ме познае - каза и се усмихна на себе си, спокойно и щастливо.
Лечко скъса билета и мълком излезе. Ама че странна работа. Хората слизат по всякакви безумни гари, без да имат видими причини, обяснения или неотложна работа там. Но пък имат билети. А това е неговата работа. Къса билети. Гледа хората да пътуват до там, докъдето пише на билета им. Понякога пише и продължения до други гари, но хората рядко променят посоката си.
Прищя му се да се награди с още едно кафе, за да прочисти малко главата си. Странна работа, повтаряше си. Все по-озадачен оставаше всеки път, в който правеше проверките. А защо хората слизат там, където слизат и са такива, каквито са, така и не разбираше. Влезе във вагон-ресторанта.
Над бюфета имаше изтъркан плакат, който някога е гласял "Богат избор". Сега гласеше само : ".......г..т ИЗБОР". Така де, гласеше си само избор. Така беше и по-честно, след като изборът в бюфета съвсем не беше голям. Лечко си взе кафето, чисто, без захар, в почти топяща се пластмасова чашка и на излизане очите му отново се спряха на табелата над прозорците:
"За всеки влак си има пътници. Вие сте нашите."
Кондукторът се замисли върху днешната си проверка. Както винаги, беше видял и млади, и стари, и грозни, и красиви, и възпитани, и озлобени. За всеки влак си имало пътници. Както той го виждаше, тези бяха събрани от кол и въже, от високите етажи и от мазетата.
Ама че заблуда беше тази табела. За всеки влак си има пътници.
За всички пътници си има влак. И той е един и същи. Стига до там, до където ти искаш. Слизаш където си избереш.
Плакатът беше по-верен от табелата... и то когато гласеше само "......г...т ИЗБОР". Така де, ИЗБОР.
И Лечко най-после получи отговора си.
Прочети за живота в социалните мрежи.
Гласували общо: 1 потребители