Образът на моториста като опасен полубандит със заплашителна аура и самоубийствени наклонности днес е стереотип, залегнал в представите на много хора.
Всъщност този имидж се ражда в годините на Втората световна война и след нейния край. Преди това нещата стоят другояче. В началото на миналия век италианските футуристи първи забелязват психологическото въздействие на мотоциклетите, улавяйки тръпката както за водача, така и за наблюдателя. Футуристите са първото и единствено движение в модерното изкуство, превърнало моторите и високите скорости в предмет на своето творчество.
Някои художници-плакатисти през 20-те години също изобразяват внушителни силуети на мотористи като символ на свръхчовешка скорост.
Това възхищение към изобретението на Даймлер и Майбах е заменено от тревога, която прераства в страх с избухването на Втората световна война, когато кинопрегледите започват да показват нахлуващите в Полша и Франция моторизирани части на Вермахта.
Пряк свидетел на тези събития е гениалният френски артист, поет и режисьор Жан Кокто, който в продължение на четиригодишната немска окупация ежедневно наблюдава войници на мотори, съпровождащи бляскавите автомобили на офицери и други важни особи от нацистката йерархия.
Това му дава идеята за двамата демонични мотоциклетисти във филма “Orphee”, стражи на „Принцесата“, която всъщност е въплъщение ва Смъртта. Те почти не говорят, което ги прави да изглеждат още по-страховити, яхнали своите машини, чийто рев предупреждава зрителя, че предстои да се случи нещо лошо.
Така в своята сюрреалистична адаптация на древногръцкия мит за Орфей, Кокто отъждествява Смъртта и мотоциклетите, нещо което в последвалите години се превръща в установен модел в киното и ражда образа на Черният ездач (Dark Rider).
Три години по-късно в Съединените Щати излиза филмъг емблема за всеки волен моторджия –„Дивият“ с Марлон Брандо и Лий Марвин. Този киношедьовър циментира в общественото съзнание мита за непокорния мото бунтар живеещ на ръба.
Работата е там, че филмът се базира на краткия разказ “Cyclists’ Raid” на Франк Руни, вдъхновен от така-наречения бунт на мотоциклетисти в град Холистър през 1947-ма година, който всъщност не е нищо повече от една голяма и шумна запивка. Медиите обаче здраво раздухват събититео, превръщайки го в голяма изфабрикувана сензация. Същото прави и Руни, който меко казано „окрасява“ своя разказ за случилото се и именно на неговите измишльотини се позовава „Дивият“.
Част от ветрогонната общност до ден днешен се придържа към клишето за “badass menacing bikers”, но много повече са онези, които желаят да заличат тази стереотипна представа за волните ездачи.
Автор: Насо РусковОбразът на моториста като опасен полубандит със заплашителна аура и самоубийствени наклонности днес е стереотип, залегнал в представите на много хора.
Всъщност този имидж се ражда в годините на Втората световна война и след нейния край. Преди това нещата стоят другояче. В началото на миналия век италианските футуристи първи забелязват психологическото въздействие на мотоциклетите, улавяйки тръпката както за водача, така и за наблюдателя. Футуристите са първото и единствено движение в модерното изкуство, превърнало моторите и високите скорости в предмет на своето творчество.
Някои художници-плакатисти през 20-те години също изобразяват внушителни силуети на мотористи като символ на свръхчовешка скорост.
Това възхищение към изобретението на Даймлер и Майбах е заменено от тревога, която прераства в страх с избухването на Втората световна война, когато кинопрегледите започват да показват нахлуващите в Полша и Франция моторизирани части на Вермахта.
Пряк свидетел на тези събития е гениалният френски артист, поет и режисьор Жан Кокто, който в продължение на четиригодишната немска окупация ежедневно наблюдава войници на мотори, съпровождащи бляскавите автомобили на офицери и други важни особи от нацистката йерархия.
Това му дава идеята за двамата демонични мотоциклетисти във филма “Orphee”, стражи на „Принцесата“, която всъщност е въплъщение ва Смъртта. Те почти не говорят, което ги прави да изглеждат още по-страховити, яхнали своите машини, чийто рев предупреждава зрителя, че предстои да се случи нещо лошо.
Така в своята сюрреалистична адаптация на древногръцкия мит за Орфей, Кокто отъждествява Смъртта и мотоциклетите, нещо което в последвалите години се превръща в установен модел в киното и ражда образа на Черният ездач (Dark Rider).
Три години по-късно в Съединените Щати излиза филмъг емблема за всеки волен моторджия –„Дивият“ с Марлон Брандо и Лий Марвин. Този киношедьовър циментира в общественото съзнание мита за непокорния мото бунтар живеещ на ръба.
Работата е там, че филмът се базира на краткия разказ “Cyclists’ Raid” на Франк Руни, вдъхновен от така-наречения бунт на мотоциклетисти в град Холистър през 1947-ма година, който всъщност не е нищо повече от една голяма и шумна запивка. Медиите обаче здраво раздухват събититео, превръщайки го в голяма изфабрикувана сензация. Същото прави и Руни, който меко казано „окрасява“ своя разказ за случилото се и именно на неговите измишльотини се позовава „Дивият“.
Част от ветрогонната общност до ден днешен се придържа към клишето за “badass menacing bikers”, но много повече са онези, които желаят да заличат тази стереотипна представа за волните ездачи.
Автор: Насо Русков
Гласували общо: 1 потребители