„Значи и ти си спомняш?“ Тези на пръв поглед прости думи, всъщност крият в себе си може би най- голямата надежда за човешките отношения. Защото има ли спомен, има всичко.
Ако отсрещният те е забравил, ама истински, и е заличил всеки ваш споделен миг, тогава наистина казваме край. Но в действителност нещата никога не се случват точно по този сценарии. За да изтрием един човек от сърцето си, ни трябва минутка, защото сърцето работи с импулси, не с мисъл. Но за да го изтрием от съзнанието си, за да го изпепелим от мисълта си, която е своеобразна магистрала към сърцето, трябват или неимоверни усилия, или неимоверна болка, която да свърши работата вместо нас.
Хората са си хора, не могат да не влязат в конфликт, колкото и да обичат някого. Даже напротив- защо ти е да спориш с човек, от когото не се интересуваш и няма главна роля в живота ти е, подобно на статист? Много по-вероятно е сблъсък да възникне, когато някой е хванал сърцето ти. Тогава си в правото си да го държиш отговорен за каквото намериш за добре. И незнайно защо битува разбирането, че е съвсем естествено някой да е мил с нас, да се старае, да ни обича и да е винаги с нас. Да обаче това далеч не е така. Това са уж малките неща. И дори да ги наричаме така също е погрешно. Та те са огромни, с оглед на това колко много пространство заемат в сърцата ни.
Но хората възприемат малките и големите неща в живота по различен начин. И ей го на - неусетно конфликтът е възникнал. На мига, в който вижданията на двама, били те влюбени, приятели, роднини, се разминат по отношение на кое е малко, кое голямо в емоциите и действията. Там е разковничето. Защото всеки си мисли, че има една вярна мяра и един Бог знае защо, това точно видиш ли е неговата
Но сега няма да говорим за края на отношенията, а за тяхното прераждане. И докато още не е сигурно какво точно се случва след смъртта, със сигурност можем да твърдим че съществува онзи тип връщане към живота, който определено не ни вдига от мъртвите, но ни съживява и отваря очите ни още веднъж, давайки ни втори шанс. Тогава човек започва да си задава едни доста прости, но дълбокомислени въпроси. Дали наистина е нужно толкова много, за да простиш на някого? Много усилия ли трябват, за да си отвориш душата за втори път? Отговорите на тези въпроси могат да са какви ли не, но едно не може да се отрече – за да се стигне до тях е нужен точният момент и най- вече точен човек.
Да простиш не винаги е лесно, но е достойно, а спомените, провокирани от думите „Значи и ти си спомняш“ са един своеобразен Прометеев огън, от който си заслужава да запалиш отношенията си с някой човек наново. Както и да се развият нещата след това, човек може само да спечели. В добрия случай огънчето винаги ще гори и ще връща спомени непрестанно, а в лошия ще изгасне, но ще ти даде урок за това как да го запалиш по-добре в бъдеще.
А тук можеш да прочетеш една история за надежда и сладко от ягоди
„Значи и ти си спомняш?“ Тези на пръв поглед прости думи, всъщност крият в себе си може би най- голямата надежда за човешките отношения. Защото има ли спомен, има всичко.
Ако отсрещният те е забравил, ама истински, и е заличил всеки ваш споделен миг, тогава наистина казваме край. Но в действителност нещата никога не се случват точно по този сценарии. За да изтрием един човек от сърцето си, ни трябва минутка, защото сърцето работи с импулси, не с мисъл. Но за да го изтрием от съзнанието си, за да го изпепелим от мисълта си, която е своеобразна магистрала към сърцето, трябват или неимоверни усилия, или неимоверна болка, която да свърши работата вместо нас.
Хората са си хора, не могат да не влязат в конфликт, колкото и да обичат някого. Даже напротив- защо ти е да спориш с човек, от когото не се интересуваш и няма главна роля в живота ти е, подобно на статист? Много по-вероятно е сблъсък да възникне, когато някой е хванал сърцето ти. Тогава си в правото си да го държиш отговорен за каквото намериш за добре. И незнайно защо битува разбирането, че е съвсем естествено някой да е мил с нас, да се старае, да ни обича и да е винаги с нас. Да обаче това далеч не е така. Това са уж малките неща. И дори да ги наричаме така също е погрешно. Та те са огромни, с оглед на това колко много пространство заемат в сърцата ни.
Но хората възприемат малките и големите неща в живота по различен начин. И ей го на - неусетно конфликтът е възникнал. На мига, в който вижданията на двама, били те влюбени, приятели, роднини, се разминат по отношение на кое е малко, кое голямо в емоциите и действията. Там е разковничето. Защото всеки си мисли, че има една вярна мяра и един Бог знае защо, това точно видиш ли е неговата
Но сега няма да говорим за края на отношенията, а за тяхното прераждане. И докато още не е сигурно какво точно се случва след смъртта, със сигурност можем да твърдим че съществува онзи тип връщане към живота, който определено не ни вдига от мъртвите, но ни съживява и отваря очите ни още веднъж, давайки ни втори шанс. Тогава човек започва да си задава едни доста прости, но дълбокомислени въпроси. Дали наистина е нужно толкова много, за да простиш на някого? Много усилия ли трябват, за да си отвориш душата за втори път? Отговорите на тези въпроси могат да са какви ли не, но едно не може да се отрече – за да се стигне до тях е нужен точният момент и най- вече точен човек.
Да простиш не винаги е лесно, но е достойно, а спомените, провокирани от думите „Значи и ти си спомняш“ са един своеобразен Прометеев огън, от който си заслужава да запалиш отношенията си с някой човек наново. Както и да се развият нещата след това, човек може само да спечели. В добрия случай огънчето винаги ще гори и ще връща спомени непрестанно, а в лошия ще изгасне, но ще ти даде урок за това как да го запалиш по-добре в бъдеще.
А тук можеш да прочетеш една история за надежда и сладко от ягоди
Гласували общо: 1 потребители