Тридесет ли станаха!? Как бързо времето лети! А помните ли еуфорията и мечтите за по-добър живот? С малко страх от неясното бъдеще, но с много желание, хората очакваха промяната. Жадуваната от мнозинството демокрация, прекрачи доскоро строго охраняваната народна граница и вече бе на ръка разстоянието от българите. Началото бе дадено на 10 ноември 1989 година – датата, явяваща се отправна за политическите промени в България и на прехода на страната към пазарна икономика.
Остана ли си обаче демокрацията на ръка разстояние!?
Не. Факт е, че демократизацията у нас приключи за няколко години, но е факт обаче и, че преходът се оказа дълъг и мъчителен. Минаха мутренските години, Приватизацията, Валутният борд, Жан, Костов, Царя.., но нещо все не ни достига за постигане на заветната цел. Според мнението на бившия министър-председател Иван Костов, „преходът ще приключи, когато у нас се установи върховенство на закона. Когато има силни институции, които са способни да се справят с корупцията, олигархията, организираната престъпност и злоупотребата с монополно положение. И най-вече когато българските граждани станат истински защитници на демокрацията в своето Отечество.”
Ако трябва да търсим причините за липсата на изброените фактори и причините защо животът ни не стана по-добър, въпреки демокрацията, можем да ги открием в няколко направления. Най-прозаичният отговор е: защото сме на Балканите, а тук всичко се случва по най-трудния начин. Следващата причина е свързана с нагласите на хората. Има хора, които сами не допуснаха да се демократизират, свикнали да получават всичко по втория начин, свикнали с шуробаджанащината, свикнали да се интересуват само от храната в своята паничка. Всички сме чували как някои хора говорят по отминалото Тодор Живково време, с романтична носталгия... И последната причина - очевидно така и не се намериха достойни и способни хора, хора с морал, които да управляват страната ни и да изведат от блато на прехода, защото освен всичките отличаващи я белези като върховенство на закона, свобода и пазарна икономика, демокрацията изисква и традиция и морал. И в крайна сметка, ако кажем, че демокрацията (използвам думата в общ смисъл) ни беше отнета, ще бъде ли неистина!? Нейното място бе заето от една по-скоро привидна демокрация, граничеща със свободия или анархия, в която всеки е срещу всеки, а всички заедно са против управляващите, но на следващите избори пак си ги избират.
Днес, 30 години след 10ти ноември '89та, сме наясно, че демокрацията вече не представлява изходната позиция за нас. Ако правилният път изобщо е този на демократичното общество, вземайки предвид казаното от Уинстън Чърчил, че „всъщност демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога". И още по-добре, защото очевидно тя в България не е нужна. А за тези от нас, на които е – решението е куфар и самолетен билет. След толкова години надежди и пропиляни възможности, нямаме повече време за пилеене. И ако на митингите през 89та всички пееха „45 години стигат, времето е наше!", днес е повече от сигурно, че 30 години несправедливост, също стигат. Но никой не пее за това. А времето не е наше и никога не е било. Времето не е на обикновените хора, а на тези, които решават тяхната съдба.
Тридесет ли станаха!? Как бързо времето лети! А помните ли еуфорията и мечтите за по-добър живот? С малко страх от неясното бъдеще, но с много желание, хората очакваха промяната. Жадуваната от мнозинството демокрация, прекрачи доскоро строго охраняваната народна граница и вече бе на ръка разстоянието от българите. Началото бе дадено на 10 ноември 1989 година – датата, явяваща се отправна за политическите промени в България и на прехода на страната към пазарна икономика.
Остана ли си обаче демокрацията на ръка разстояние!?
Не. Факт е, че демократизацията у нас приключи за няколко години, но е факт обаче и, че преходът се оказа дълъг и мъчителен. Минаха мутренските години, Приватизацията, Валутният борд, Жан, Костов, Царя.., но нещо все не ни достига за постигане на заветната цел. Според мнението на бившия министър-председател Иван Костов, „преходът ще приключи, когато у нас се установи върховенство на закона. Когато има силни институции, които са способни да се справят с корупцията, олигархията, организираната престъпност и злоупотребата с монополно положение. И най-вече когато българските граждани станат истински защитници на демокрацията в своето Отечество.”
Ако трябва да търсим причините за липсата на изброените фактори и причините защо животът ни не стана по-добър, въпреки демокрацията, можем да ги открием в няколко направления. Най-прозаичният отговор е: защото сме на Балканите, а тук всичко се случва по най-трудния начин. Следващата причина е свързана с нагласите на хората. Има хора, които сами не допуснаха да се демократизират, свикнали да получават всичко по втория начин, свикнали с шуробаджанащината, свикнали да се интересуват само от храната в своята паничка. Всички сме чували как някои хора говорят по отминалото Тодор Живково време, с романтична носталгия... И последната причина - очевидно така и не се намериха достойни и способни хора, хора с морал, които да управляват страната ни и да изведат от блато на прехода, защото освен всичките отличаващи я белези като върховенство на закона, свобода и пазарна икономика, демокрацията изисква и традиция и морал. И в крайна сметка, ако кажем, че демокрацията (използвам думата в общ смисъл) ни беше отнета, ще бъде ли неистина!? Нейното място бе заето от една по-скоро привидна демокрация, граничеща със свободия или анархия, в която всеки е срещу всеки, а всички заедно са против управляващите, но на следващите избори пак си ги избират.
Днес, 30 години след 10ти ноември '89та, сме наясно, че демокрацията вече не представлява изходната позиция за нас. Ако правилният път изобщо е този на демократичното общество, вземайки предвид казаното от Уинстън Чърчил, че „всъщност демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога". И още по-добре, защото очевидно тя в България не е нужна. А за тези от нас, на които е – решението е куфар и самолетен билет. След толкова години надежди и пропиляни възможности, нямаме повече време за пилеене. И ако на митингите през 89та всички пееха „45 години стигат, времето е наше!", днес е повече от сигурно, че 30 години несправедливост, също стигат. Но никой не пее за това. А времето не е наше и никога не е било. Времето не е на обикновените хора, а на тези, които решават тяхната съдба.
Гласували общо: 1 потребители