Да, ти, точно ти, който караш хората да се чувстват виновни и да ги боли, за да не си сам в болката си. Не те хваща срам...Ти си като червей, навлизащ отвъд плътта, гризящ вътрешността ни. Криеш се зад приятелски усмивки и добронамерени лица. Никога не мога да те различа. Ти си толкова добър в играта на “Криеница”. Когато най-накрая те видя, ти вече си казал “пу за мен” и губя. Не играта, а теб. Пак изчезваш. Тръгваш си и се появяш отново в неподходящ момент. Моментът, когато съм си възвърнала вярата в хората, в доброто. Такава съм, вярвам в чудеса. Като теб: но твоите са с обратното на чудо. Рядко се обезнадеждавам, но когато го правя, е за кратко. На следващия ден се събуждам и отново гледам с оптимизъм на лицемерието и фалша около себе си, на нещастните кокетни личности, маскирани зад добре поддържания си външен вид, на поредния ти опит да ме манипулираш. И ти си като тях. Изглеждаш добронамерен, но всъщност си зъл и коварен. Караш ме да се чувствам специална като ме обсипваш с мили слова, подкрепени с онзи поглед, на който не мога да устоя. Убийте ме, не мога. След това искаш нещо от мен, не ме питаш, взимаш го. Аз, разбира се, не намирам нищо лошо в това. Нали щом обичаш трябва да даваш? Но и да получаваш. А аз давам, давам, нараняваш ме, давам, отново давам... нараняваш ме. Порочен кръг, от който няма излизане. И заложникът е сърцето ми. Винаги то страда. Страда, защото не умееш да обичаш, не умееш да оценяваш какво имаш. Но си и егоист. Страх те е да не го загубиш. Аз съм едно прекрасно украшение за потрошеното ти его. Трофей.
Най-често влизаш в ролята на жертвата. Добре ти се получава, признавам. Винаги събуждаш у мен чувството за вина. Поредната капчица лепило за горкичкото ти его. Поредната отрова за моето сърце, което вече е токсик. Но коя съм аз да се оплаквам? Животът ти е страшно труден, разбира се, не си ти виновен. Такива са обстоятелствата. Неуспехите ти са опростени, защото са вследствие от нечии грешки – най-често мои. Аз не разбирам живота, не мога да ти вляза в положението. Не ме боли. Въобразявам си. Манипулативните ти думи са моя измислица. Присъстват само в моята глава. Твоята е пълна с планове как да ме накараш да се чувствам виновна и унижена. Когато го усетя се извиняваш. Да, знам, че никога повече няма да се повтори. (не и за 59-ти път в последните три месеца). Спокойно, отивай и си свърши работата. Аз ще гася огъня на вината в себе си. Пожарогасителите за какво са? Не и за пламъка на любовта. Такъв няма. По моя вина е, знам. Не правя необходимото. Не съм добра домакиня и не ти угаждам често. Само за работата си мисля. Тъпа кариеристка. Децата ни ще ядат въздух. Полезен е за белите дробове. Мечтан живот. Като на Пепеляшка, без частта с превръщането й в щастлива девойка. И ти не си принц, а обикновен манипулатор. Осъзнах го вече. Късно, но все пак го осъзнах. “Съжалявам”, но не желая да попадна отново в омагьосания кръг на манипулацията ти. Отивам да живея живота си. Адиос.
Да, ти, точно ти, който караш хората да се чувстват виновни и да ги боли, за да не си сам в болката си. Не те хваща срам...Ти си като червей, навлизащ отвъд плътта, гризящ вътрешността ни. Криеш се зад приятелски усмивки и добронамерени лица. Никога не мога да те различа. Ти си толкова добър в играта на “Криеница”. Когато най-накрая те видя, ти вече си казал “пу за мен” и губя. Не играта, а теб. Пак изчезваш. Тръгваш си и се появяш отново в неподходящ момент. Моментът, когато съм си възвърнала вярата в хората, в доброто. Такава съм, вярвам в чудеса. Като теб: но твоите са с обратното на чудо. Рядко се обезнадеждавам, но когато го правя, е за кратко. На следващия ден се събуждам и отново гледам с оптимизъм на лицемерието и фалша около себе си, на нещастните кокетни личности, маскирани зад добре поддържания си външен вид, на поредния ти опит да ме манипулираш. И ти си като тях. Изглеждаш добронамерен, но всъщност си зъл и коварен. Караш ме да се чувствам специална като ме обсипваш с мили слова, подкрепени с онзи поглед, на който не мога да устоя. Убийте ме, не мога. След това искаш нещо от мен, не ме питаш, взимаш го. Аз, разбира се, не намирам нищо лошо в това. Нали щом обичаш трябва да даваш? Но и да получаваш. А аз давам, давам, нараняваш ме, давам, отново давам... нараняваш ме. Порочен кръг, от който няма излизане. И заложникът е сърцето ми. Винаги то страда. Страда, защото не умееш да обичаш, не умееш да оценяваш какво имаш. Но си и егоист. Страх те е да не го загубиш. Аз съм едно прекрасно украшение за потрошеното ти его. Трофей.
Най-често влизаш в ролята на жертвата. Добре ти се получава, признавам. Винаги събуждаш у мен чувството за вина. Поредната капчица лепило за горкичкото ти его. Поредната отрова за моето сърце, което вече е токсик. Но коя съм аз да се оплаквам? Животът ти е страшно труден, разбира се, не си ти виновен. Такива са обстоятелствата. Неуспехите ти са опростени, защото са вследствие от нечии грешки – най-често мои. Аз не разбирам живота, не мога да ти вляза в положението. Не ме боли. Въобразявам си. Манипулативните ти думи са моя измислица. Присъстват само в моята глава. Твоята е пълна с планове как да ме накараш да се чувствам виновна и унижена. Когато го усетя се извиняваш. Да, знам, че никога повече няма да се повтори. (не и за 59-ти път в последните три месеца). Спокойно, отивай и си свърши работата. Аз ще гася огъня на вината в себе си. Пожарогасителите за какво са? Не и за пламъка на любовта. Такъв няма. По моя вина е, знам. Не правя необходимото. Не съм добра домакиня и не ти угаждам често. Само за работата си мисля. Тъпа кариеристка. Децата ни ще ядат въздух. Полезен е за белите дробове. Мечтан живот. Като на Пепеляшка, без частта с превръщането й в щастлива девойка. И ти не си принц, а обикновен манипулатор. Осъзнах го вече. Късно, но все пак го осъзнах. “Съжалявам”, но не желая да попадна отново в омагьосания кръг на манипулацията ти. Отивам да живея живота си. Адиос.
Гласували общо: 1 потребители