Садизмът и жестокостта са основни теми в новините от няколко дни насам. Те обаче не идват отникъде. Зад тях има причина и е редно да я намерим преди случаят да бъде забравен като всички други случаи на садистична жестокост към жени в последните години. Затова се впуснах в търсене на това какво обединява садистите – от извършителя до съдиите, които го оправдават.
Най-очевидното обединително звено между изродите в новините в последните месеци и години е, че имат татуси. Естествено, да нарочим всички с татуси за изверги би било нелепо и някак по комунистически. Затова нека се ограничим до смисъла на татусите – и това, че те все са патриотични. Този показен, първосигнален “патриотизъм”, който по-скоро е някакъв вид национализъм и шовинизъм, обикновено е присъщ на един вид хора. Това са ниско образованите батки-тарикати, които не могат да вържат едно изречение на български без правописна грешка.
Показателни за това са извършителят Георги Николаев и неговият яростен фейсбук защитник Виктор Костов. Пример може да дадем и с вече позабравения и едва засегнат от правосъдната система Георги Семерджиев (убиецът на две момичета на бул. “Черни връх”). Захари Шулев, изтезавал кучето Мечо в продължение на 30 часа. И много, много други. Те все са “патриоти” – дали с татуси “Свобода или смърт”, дали с герба, дали сквернящи ликовете на националните ни герои, дали просто загърнати с българското знаме. Само че като футболен фен познавам много хора, които носят на кожата си патриотични татуси. Образовани, културни хора, даващи мило и драго за любимия отбор, без да са част от екстремни фракции. Така че не мога да кажа, че татусите са всичко.
Съдийката, преценила, че зверството над 18-годишното момиче е “лека телесна повреда”, например, няма татуси. Вярно, бърз преглед в социалките показа, че също е патриотка и русофилка, с което съвпада с извършителя, който се възхищава на чеченския начин на живот. И тук е лесно да направим извод, който ми е угоден на мен, ако искам нещо да пропагандирам – например “Не всички русофили са садисти, но всички садисти са русофили” и да го развявам пред моите “жълтопаветни, умни и красиви” приятели, за да покажа колко съм умен. Само че аз се разрових по-дълбоко, за да открия коментари в социалките на хора, които подкрепят изверга. И се оказа, че го подкрепят далеч не само русофили, а и хора, живеещи в Западна Европа и дори САЩ. Значи русофилията, макар и често срещана сред садистите, не е водещ фактор.
Затова се обърнах към книгите по психология. Какво може да накара мъж да изпитва такава омраза към жените? Любовно разочарование? Комплекси? От какво са комплексирани въпросните батки, след като обикновено са мускулести животни, на които привидно няма кой да се опре лесно?
Оказа се, че отговорът може да ограничим в омагьосания кръг между психичното здраве, счупената семейна клетка и чувството за безнаказаност.
На първо място е психичното здраве. В клиничната психология можем да открием понятието “комплекс за превъзходство”. Той се появява тогава, когато дадена личност реши, че неговото морално превъзходство е алиби за действията му. Един вид “Аз съм истински патриот и борец за чиста България, затова имам право да я чистя както аз преценя”. В главите на подобни индивиди те са съдии, според които изневярата от страна на жена (например) е достатъчно провинение, за да изпълнят намислената присъда. В главата на извършителя това е правдиво дело и той не само не извършва престъпление, а върши работата на полицията, съда и разбира се – на Бог.
В конкретния случай въпросният извършител дори е част от отряд за “лов на педофили”. И докато никой не може да оспори, че ловът на педофили е нещо добро, това не значи, че всичко останало, което извършва един такъв човек, е справедливо или че подобен човек е над закона. Пък и да го кажем така – 26-годишният извършител измъчва момиче на 18 години. Някак не е ли малко на границата това, че е на 18? Ако е имал връзка с момичето, когато тя е на 17, това не се ли бие някак с моралния му компас? Но тук можем само да предполагаме. Същият комплекс очевидно имат и съдиите, за които това е “лека телесна повреда”. А Може би точно затова са станали съдии, водени от идеята, че имат морално превъзходство над останалите?
Можете и сами да се замислите колко такива хора познавате или сте срещали – както и дали случайно не сте сред тях. Хубаво е човек от време на време да се проверява сам.
Следва счупената семейна клетка. Без да искам да звуча като пенсионер, у много млади хора си личи много, че не са получили адекватно възпитание вкъщи. С други думи – ако детето ти се гордее най-вече от някакви пасивни фактори като това къде е родено, вместо със своите постижения – значи някъде си сбъркал като родител. Чудесно е да учиш детето си на патриотизъм – но и да му обясниш смисъла на патриотизма. Знам, че все нямаш време, че много работиш и прочие – но е важно. Защото, с риск да се повторя, отдавна не съм виждал такъв горд мега патриот, който да пише грамотно на родния си език. Или като родител поне намери време да кажеш на детето си някакви основни неща – като например “Никога не посягай на жена”. “Не говори на висок глас в автобуса”. “Уважавай обществената и чуждата собственост”. Имам чувството, че вече никой не го е грижа за подобни неща.
За пример ще дам ромските семейства от две села близо до град Септември. Там за едните роми образованието е важно, защото родителите са завършили поне средно такова. За ромите от съседното село обаче образованието не значи нищо, децата се женят и забременяват на по 12-13 години и това е. Отпадането от училище след 5. клас е някъде около 80%, ще излъжа за точната цифра. Защо? Защото родителите мислят така: “Аз нямам образование, пък преживявам, значи за какво им е образование на децата?” и това е положението. Те живеят живота, който познават и летвата пада все по-ниско. Същото е и с много български семейства, като подозирам, че това е положението и със семейството на въпросния садистичен индивид.
Дори не ми се мисли и като какви хора растат децата на въпросните съдии и прокурори, които наричат издевателството над момичето “лека телесна повреда”. Можем само да вземем един пример с Васил Михайлов, прокурорският син от Перник. И лошото е, че тези хора, тези родители, отговарят за правосъдието в България. С други думи – дано не ти се налага да разчиташ на правосъдната система.
И накрая, разбира се, идва ролята на държавата, която е създала чувство за безнаказаност. Честно казано – аз направо съм в шок, че няма в пъти повече престъпност в България, имайки предвид жалките институции, които следва да ни предпазят от нея. Кристиян Николов – убиецът на Милен Цветков – получи едва 9 години присъда за това, че отне живота на великолепен журналист. Йоан Матев получава 8 години за убийството на 15-годишния Георги Игнатов. Жоро Инкасото пък, откраднал 1,5 милиона лева, набързо излежа 10-годишната си присъда и излезе на свобода като милионер. Не знам само доколко е нелепо, че той получава по-дълга присъда за кражба на пари, отколкото получават други за убийство. Урокът е един – наказанието, ако изобщо има такова, ще е малко, а в някои случаи ще излезеш милионер.
Важното е, че цари чувство за безнаказаност. Всяко възмущение бързо дава път на следващото и присъдите се издават тихомълком след твърде много време, защото всеки навсякъде има човек и оттогава са минали поне 10 повода за огромно възмущение. Помните ли Орлин Владимиров, който уби жена си и я натика в куфар, а баща му, ченгето от ДАНС, я изхвърли? Делото още тече, сякаш имаме нужда от повече доказателства. Да познаем ли колко ще е присъдата за това? 8 години? 9? Освен това никой дума не обелва за хората, издаващи тези смехотворни присъди. Те са оплетени като черва и наказания за тях няма. Както за онзи полицай, който се гавреше с момичето зад колоните на Министерски съвет. Хората в системата са най-наясно, че са безнаказани.
И така, когато съберем тези три фактора, можем да се въртим в тях до безкрай и изглежда, че решение няма. Винаги ще има родителите, които неглижират възпитанието на децата си. Децата все ще растат с лошо психично здраве, защото за него изобщо не се говори или се смята за някакъв имагинерен проблем. А правосъдната система изглежда толкова дълбоко прогнила, че изглежда неизкоренима.
Промяната в правосъдната система обаче е нещо, което можем да променим като общество. Имаме право да го изискваме и е нужно да сме непримирими. Само че нас ни е страх, че Истанбулската конвенция ще ни превърне в “джендъри”, така че може би до голяма степен си заслужаваме сегашната система.