Топъл есенен ден. Шлая си се просто ей така. На относително близко разстояние насреща ми, се задава позната физиономия. Докато съзнанието ми се опитва да свърже лицето с име, човекът вече наближава. „Здрасти“ или небрежно пресичане на отсрещния тротоар?
Доколко приятни са случайните срещи с далечни познати? Как реагирате, когато видите някой съученик от гимназията, например? Радвате се или пък ви е досадно?
Реакцията зависи от това кого срещаш, нали! Ако човекът е от някогашния ти близък приятелски кръг - ще се радваш да обмените по някоя дума и нямаш нищо против, че случайността те среща с такива хора понякога. Но има обаче един друг тип, с които никак не ти се говори, в случай, че ги срещнеш. Обикновено смътно си спомняш кои са. Помниш ги като статисти, като част от масовка. Почти не си общувал с тях навремето. Може би в техните представи и ти си такъв. Все тая. В един прекрасен ден, десет или двадесет години по-късно, съдбата решава да се позабавлява на твой гръб и те среща с някого от тези хора.
Ако беше по-далеч - да се направя, че не го виждам. Но вървим един срещу друг. Няма как да не кажа „здрасти“!
Стоим един срещу друг, неуверено загледани в лицето отсреща, търсейки думи. Разговорът върви толкова нескопосано, че е дори смешно. Фалшива усмивка, фалшиво „добре съм“, фалшиво: „а ти как си“.
Не предлагам да се видим, защото знам, че няма да се случи.
„Виждал ли си някого от класа?“ – Не, отговарям и мислено добавям - А трябва ли? Та това беше миналия век. Буквално.
„Може да пием по бира някой път“ – да, да може. Само дето няма да стане (мислено).
„Ще трябва да направим една сбирка на випуска“ – Разбира се. Трябва, ама не трябва (мислено).
Разменяме си телефонните номера (правя се, че записвам, но всъщност не го) и си тръгваме по живо, по здраво.
В моя защита ще кажа, че всъщност не съм чак такъв социопат. В зората на Facebook, аз с радост се сприятелявах виртуално и възстановявах забравени приятелства. Днес почти не влизам в профила си. А направя ли го, знам, че нищо добро не ме чака там: снимки на бившата ми приятелка, запечатали широката ѝ усмивка на фона на екзотичен плаж, например или пък активизиране в групата „12ти Б“, създадена с цел организация на среща на випуска. Вътре текат разгорещени дебати: кога ще е срещата, на кое място, курсовата ще дойде ли и подобни.
Човек дори и добре да живее, в някой прекрасен ден е поканен на среща на випуска. И накрая като отиде на въпросната среща - „то едни бради, мустаци, шкембета... А за мъжете да не говорим!“
Извън шегата, питам се: изобщо кому са нужни тези срещи!? Събирания, някак „по задължение“. Ходиш, за да лишиш останалите от възможност да те обсъдят зад гърбата ти, а спокойно да те разпитат за това колко взимаш и как сте със жената.
Не ме разбирайте погрешно. Животът на всеки човек протича различно. Едни се чувстват добре в училище, други изживяват истински кошмар пълен с подигравки и тормоз, далеч от идеалите и внушенията на филма „Вчера“. Не всеки открива в своите съученици хората, на които да се закълне във вярност. След 20 години, не открива и причина да натисне бутона „добави“ във Facebook. Чудно ли е тогава, че не всеки е ентусиазиран от евентуалните срещи на випуска. Например аз. Да, слушайки „След десет години“ на ФСБ ми става едно такова - носталгично, но тази песен не е за мен. Тя не важи в нашия случай. Така и не успях през онези четири години да открия хора, надскачащи броя на пръстите на едната ми ръка, с които наистина да ми е добре и забавно да общувам. Да не говорим за тези, с които за нищо на света не бих общувал, нито бих искал да видя след десет или двадесет години.
Така че който иска да участва в цирка „колко ни е приятно да се видим“ и „колко хубаво ни беше едно време“, нека го направи. Аз съм пас. Ще бъда зает в деня на срещата на випуска - мисля да се видя с хора, които наистина ме ценят и им пука за мен.
Топъл есенен ден. Шлая си се просто ей така. На относително близко разстояние насреща ми, се задава позната физиономия. Докато съзнанието ми се опитва да свърже лицето с име, човекът вече наближава. „Здрасти“ или небрежно пресичане на отсрещния тротоар?
Доколко приятни са случайните срещи с далечни познати? Как реагирате, когато видите някой съученик от гимназията, например? Радвате се или пък ви е досадно?
Реакцията зависи от това кого срещаш, нали! Ако човекът е от някогашния ти близък приятелски кръг - ще се радваш да обмените по някоя дума и нямаш нищо против, че случайността те среща с такива хора понякога. Но има обаче един друг тип, с които никак не ти се говори, в случай, че ги срещнеш. Обикновено смътно си спомняш кои са. Помниш ги като статисти, като част от масовка. Почти не си общувал с тях навремето. Може би в техните представи и ти си такъв. Все тая. В един прекрасен ден, десет или двадесет години по-късно, съдбата решава да се позабавлява на твой гръб и те среща с някого от тези хора.
Ако беше по-далеч - да се направя, че не го виждам. Но вървим един срещу друг. Няма как да не кажа „здрасти“!
Стоим един срещу друг, неуверено загледани в лицето отсреща, търсейки думи. Разговорът върви толкова нескопосано, че е дори смешно. Фалшива усмивка, фалшиво „добре съм“, фалшиво: „а ти как си“.
Не предлагам да се видим, защото знам, че няма да се случи.
„Виждал ли си някого от класа?“ – Не, отговарям и мислено добавям - А трябва ли? Та това беше миналия век. Буквално.
„Може да пием по бира някой път“ – да, да може. Само дето няма да стане (мислено).
„Ще трябва да направим една сбирка на випуска“ – Разбира се. Трябва, ама не трябва (мислено).
Разменяме си телефонните номера (правя се, че записвам, но всъщност не го) и си тръгваме по живо, по здраво.
В моя защита ще кажа, че всъщност не съм чак такъв социопат. В зората на Facebook, аз с радост се сприятелявах виртуално и възстановявах забравени приятелства. Днес почти не влизам в профила си. А направя ли го, знам, че нищо добро не ме чака там: снимки на бившата ми приятелка, запечатали широката ѝ усмивка на фона на екзотичен плаж, например или пък активизиране в групата „12ти Б“, създадена с цел организация на среща на випуска. Вътре текат разгорещени дебати: кога ще е срещата, на кое място, курсовата ще дойде ли и подобни.
Човек дори и добре да живее, в някой прекрасен ден е поканен на среща на випуска. И накрая като отиде на въпросната среща - „то едни бради, мустаци, шкембета... А за мъжете да не говорим!“
Извън шегата, питам се: изобщо кому са нужни тези срещи!? Събирания, някак „по задължение“. Ходиш, за да лишиш останалите от възможност да те обсъдят зад гърбата ти, а спокойно да те разпитат за това колко взимаш и как сте със жената.
Не ме разбирайте погрешно. Животът на всеки човек протича различно. Едни се чувстват добре в училище, други изживяват истински кошмар пълен с подигравки и тормоз, далеч от идеалите и внушенията на филма „Вчера“. Не всеки открива в своите съученици хората, на които да се закълне във вярност. След 20 години, не открива и причина да натисне бутона „добави“ във Facebook. Чудно ли е тогава, че не всеки е ентусиазиран от евентуалните срещи на випуска. Например аз. Да, слушайки „След десет години“ на ФСБ ми става едно такова - носталгично, но тази песен не е за мен. Тя не важи в нашия случай. Така и не успях през онези четири години да открия хора, надскачащи броя на пръстите на едната ми ръка, с които наистина да ми е добре и забавно да общувам. Да не говорим за тези, с които за нищо на света не бих общувал, нито бих искал да видя след десет или двадесет години.
Така че който иска да участва в цирка „колко ни е приятно да се видим“ и „колко хубаво ни беше едно време“, нека го направи. Аз съм пас. Ще бъда зает в деня на срещата на випуска - мисля да се видя с хора, които наистина ме ценят и им пука за мен.
Гласували общо: 1 потребители