Тази история започва с музика, но и с едно щастливо съвпадение, което за пореден път доказва, че съвпадения не съществуват и нищо не е случайно. В един слънчев ден откривам, че любимата ми група „Ю Ту“ се готви за поредното си турне. Бързият преглед на градовете, където ирландците ще свирят, веднага откроява Лисабон като личен фаворит. Изчаквам да дойде денят и часът, в който започва онлайн продажбата на билети за концерта, но с ужас установявам, че една сума, която съм очаквал да постъпи по сметката ми, все още се бави, а е краят на месеца и нямам достатъчно пари в картата. Докато наблюдавам с тъга как билетите свършват по-бързо, отколкото можеш да кажеш I Still Haven’t Found What I’m Looking For, на вратата се звъни. Куриер носи плик от неизвестен подател. Отварям го, а вътре лежи... кредитна карта. Една банка решила да ми я подари. По-добро уцелване на правилния момент не би могло да има. Важно уточнение – това не е скрита реклама на банка, а чисто удивление как можеш светкавично да манифестираш силното си желание. След няколко минути билетите са мои.
8½ (месеца по-късно)
Катеря без осигуровка и с куфар в ръка възтесните и още по-стръмни стъпала към апартамента на третия етаж, който ще е базовият лагер за португалските ни странствания в следващите пет дни. Жилището помахва за сбогом на очакванията ни – личи си, че някога е било хубаво, но сигурно не е поддържано от времето на Революцията на карамфилите, свалила крайнодясната диктатура на 25 април 1974 г. Преувеличавам, разбира се, но има много какво да се желае – казанчето на тоалетната е повредено, вратата на банята се отваря трудно и с епично стържене по пода, кърпите изглеждат мръсни, чаршафите и завивките – още по, спалнята и кухнята гледат към строителна площадка, а от ресторанта на първия етаж долита глъч и миризма на пържено. Апартаментът обаче има едно голямо предимство, което всъщност е и най-важното – локацията. Намира се на уличката „Сау Жозе“, която тук е тясна и леко неугледна, но колкото повече се спуска към центъра на града, се разширява, а по характерния й ситен паваж са подредили маси един куп приятни заведения.
Една скоба – използвам думата „спуска“ неслучайно. Лисабон е един от многото градове, разположен на седем хълма, така че туристът трябва да е готов за много изкачвания и спускания, ако реши да го обикаля пеша. В долния си край „Сау Жозе“ се разтваря в площада „Сау Думингуш“, забележителен с две неща. Едното е едноименната църква, в която обикновено са се провеждали португалските кралски сватби. Вътрешността на храма още пази следите от унищожителния пожар, разразил се тук през 1959 г. Реставрацията умишлено е оставила непокътнати посивелите и нащърбени от пожара стени и колони на църквата.
Въобще португалците явно имат навика да съхраняват архитектурните свидетелства за големите катастрофи, сполетели града, може би като напомняне, че един ден те биха могли да се повторят. Пример за това е манастирът „Карму“, извисяващ се на хълм в централния квартал „Шиаду“. Сградата е тежко повредена по време на земетресението от 1755 г. Голямата манастирска църква оцелява, но покривът ѝ рухва. Запазена е в този вид и до днес като най-важния паметник на трагедията и служи за археологически музей под открито небе, в който дори се организират спектакли.
През вековете Лисабон неведнъж е разклащан от сериозни трусове, но никой не оставя своя отпечатък върху града, както този от 1755 г. Земетресението отваря в земята пукнатини с ширина 5 метра. Хората търсят спасение от срутващите се сгради, като се скупчват на брега на широкия естуар на река Тежу, която се влива в Атлантическия океан точно до Лисабон. В този момент обаче оцелелите са връхлетени от цунами, прииждащо откъм океана, където е епицентърът на труса. Но това не е всичко. Бедствието се случва на 1 ноември – деня на Вси светии. Свещите са запалени във всички домове и църкви и когато водата се отдръпва, предизвикват пожар, погълнал в продължение на три дни целия град. Според съвременни изследвания магнитудът на труса е 8.5–9, а жертвите са между 40 000 и 50 000, включително около 10 000 в Мароко. 85% от сградите в Лисабон са разрушени.
Лисабон нямаше да е същият без музиката. Нямаше да е същото и нашето приключение, всъщност въобще нямаше да го има.
Тази история започва с музика, но и с едно щастливо съвпадение, което за пореден път доказва, че съвпадения не съществуват и нищо не е случайно. В един слънчев ден откривам, че любимата ми група „Ю Ту“ се готви за поредното си турне. Бързият преглед на градовете, където ирландците ще свирят, веднага откроява Лисабон като личен фаворит. Изчаквам да дойде денят и часът, в който започва онлайн продажбата на билети за концерта, но с ужас установявам, че една сума, която съм очаквал да постъпи по сметката ми, все още се бави, а е краят на месеца и нямам достатъчно пари в картата. Докато наблюдавам с тъга как билетите свършват по-бързо, отколкото можеш да кажеш I Still Haven’t Found What I’m Looking For, на вратата се звъни. Куриер носи плик от неизвестен подател. Отварям го, а вътре лежи... кредитна карта. Една банка решила да ми я подари. По-добро уцелване на правилния момент не би могло да има. Важно уточнение – това не е скрита реклама на банка, а чисто удивление как можеш светкавично да манифестираш силното си желание. След няколко минути билетите са мои.
8½ (месеца по-късно)
Катеря без осигуровка и с куфар в ръка възтесните и още по-стръмни стъпала към апартамента на третия етаж, който ще е базовият лагер за португалските ни странствания в следващите пет дни. Жилището помахва за сбогом на очакванията ни – личи си, че някога е било хубаво, но сигурно не е поддържано от времето на Революцията на карамфилите, свалила крайнодясната диктатура на 25 април 1974 г. Преувеличавам, разбира се, но има много какво да се желае – казанчето на тоалетната е повредено, вратата на банята се отваря трудно и с епично стържене по пода, кърпите изглеждат мръсни, чаршафите и завивките – още по, спалнята и кухнята гледат към строителна площадка, а от ресторанта на първия етаж долита глъч и миризма на пържено. Апартаментът обаче има едно голямо предимство, което всъщност е и най-важното – локацията. Намира се на уличката „Сау Жозе“, която тук е тясна и леко неугледна, но колкото повече се спуска към центъра на града, се разширява, а по характерния й ситен паваж са подредили маси един куп приятни заведения.
Една скоба – използвам думата „спуска“ неслучайно. Лисабон е един от многото градове, разположен на седем хълма, така че туристът трябва да е готов за много изкачвания и спускания, ако реши да го обикаля пеша. В долния си край „Сау Жозе“ се разтваря в площада „Сау Думингуш“, забележителен с две неща. Едното е едноименната църква, в която обикновено са се провеждали португалските кралски сватби. Вътрешността на храма още пази следите от унищожителния пожар, разразил се тук през 1959 г. Реставрацията умишлено е оставила непокътнати посивелите и нащърбени от пожара стени и колони на църквата.
Въобще португалците явно имат навика да съхраняват архитектурните свидетелства за големите катастрофи, сполетели града, може би като напомняне, че един ден те биха могли да се повторят. Пример за това е манастирът „Карму“, извисяващ се на хълм в централния квартал „Шиаду“. Сградата е тежко повредена по време на земетресението от 1755 г. Голямата манастирска църква оцелява, но покривът ѝ рухва. Запазена е в този вид и до днес като най-важния паметник на трагедията и служи за археологически музей под открито небе, в който дори се организират спектакли.
През вековете Лисабон неведнъж е разклащан от сериозни трусове, но никой не оставя своя отпечатък върху града, както този от 1755 г. Земетресението отваря в земята пукнатини с ширина 5 метра. Хората търсят спасение от срутващите се сгради, като се скупчват на брега на широкия естуар на река Тежу, която се влива в Атлантическия океан точно до Лисабон. В този момент обаче оцелелите са връхлетени от цунами, прииждащо откъм океана, където е епицентърът на труса. Но това не е всичко. Бедствието се случва на 1 ноември – деня на Вси светии. Свещите са запалени във всички домове и църкви и когато водата се отдръпва, предизвикват пожар, погълнал в продължение на три дни целия град. Според съвременни изследвания магнитудът на труса е 8.5–9, а жертвите са между 40 000 и 50 000, включително около 10 000 в Мароко. 85% от сградите в Лисабон са разрушени.
...Пътешествието из Лисабон можеш да продължиш по страниците на новия брой на списание InGlobo.
И не забравяй да последваш InGlobo във Фейсбук!