Миналото - онази далечна дестинация, която понякога ни се иска да посетим за последно...просто така, за да видим дали пък няма да ни се даде някакъв мистичен шанс да променим нещата там и да преподредим настоящето си.
На всеки му се е случвало поне веднъж в живота си да си каже "Ами ако не беше станало така и така...сега щеше...".
Но това си остават просто крилати хипотези, които преминават през мислите ни от време на време. Или пък малко по-често от колкото трябва, кой знае.
За добро или лошо, не разполагаме със симпатична машина на времето подобна на тази от "Завръщане в бъдещето" и нямаме смахнати, но изключително гениални приятели, които с радост биха пожелала да сме първите тествали изобретението им.
Миналото си остава един красив по свой начин кадифен спомен, който съществува винаги там, в обърканите ни притихнали мисли и сънища.
Освен в редките случаи, когато успява да се прокрадне в настоящето под някаква нова, неочаквана и различна, но толкова позната форма.
Появява се шеметно, плашещо, странно (не)очаквано в лицето на незнайна до момента личност, която почти случайно е пресекла пътя ти.
Или пък ти нейния.
Има елементи на шокиращо дежа вю, но не от онези стандартните, в които просто си с усещането, че вече си бил на същото място и си постъпвал по този начин, но нямаш ясните спомени как и защо...
Това дежа вю е различно от онези описани в книгите, изследванията и хилядите статии.
Тук спомените са си на мястото и са толкова кристално ясни, че можеш от тях да си направиш вълбешно огледало, чиято компания понякога ти е напълно достатъчна.
Новият герой, новата история, новите объркани монолози и спонтанни диалози...са всъщност парченцата от пъзела на онази стара история от още по-старата книга, която тайнично вадиш от прашния скрин, когато приказките за лека нощ ти омръзнат.
Проклятието на миналото, маскирано в настоящето всъщност е само твое, което го прави още по-самотно.
Защото героят не знае какъв е в твоите очи, не е бил в онази история, не е плувал в дълбоките води на взаимността, която не е намерила смелост да се превърне в пеперуда, а е останала да спи в пашкула си прекало дълго.
Не може или не иска да отгатва какво се крие зад изгарящото ти любопитство да го видиш дори само за малко, на някое не толкова представително място, където и двамата ще бъдете себе си, обути с кецове с облечено непринудено и смеещи се без да ви пука дали някой ви коментира в този момент.
Не е обзет от твоите главоблъсканици кога точно сте допуснали 3 през нощта да се превърне в обичайното време за комуникация с прекалено много смисъл, която слага всички ти ежедневни, сиви диалози с другите в малкия си джоб...
Няма от къде да знае и, че толкова неща, които е разкрил за себе си разгръщат неконтролируемата стихия на носталгията.
Когато съзерцаваш жестовете, усмивката му, пронизателния поглед и оттенъците в него, за момент сякаш наистина стрелките на часовника тръгват назад и се връщаш мислено там, от където някога е започнало нещо истинско...което по стечение на обстоятелствата не е продължило, но не и приключило.
Потъвайки в едни съвършено чужди очи, ти рисуваш по-ясни, красиви и цветни хипотези.
Хипотези, които копнееш да превърнеш във втори шанс, в онова настояще, което така и никога не се състоя.
И сякаш той, новият герой се превръща в специален гост от миналото, дошъл на прага ти без предупреждение в студена зимна нощ и ти не можеш да направиш нищо друго, освен да му предложиш да се сгрее край останките от огъня на собствените ти надежди и копнежи. Иска ти се да остане повече от необходимото, да пренаредиш противоречията в себе си и да направиш душата си едно уютно кътче и за някой друг, освен за теб.
Не можеш си представиш да отпратиш такъв гост толкова лесно, защото чакаш точно него в продължение на толкова много прераждания...и дни лишени от всякакви нюанси.
Но накрая знаеш, че той сам ще си тръгне...
Защото тази история вече отдавна е написана. И не подлежи на редакция. Поне в близките един милион безкрайности.
Миналото - онази далечна дестинация, която понякога ни се иска да посетим за последно...просто така, за да видим дали пък няма да ни се даде някакъв мистичен шанс да променим нещата там и да преподредим настоящето си.
На всеки му се е случвало поне веднъж в живота си да си каже "Ами ако не беше станало така и така...сега щеше...".
Но това си остават просто крилати хипотези, които преминават през мислите ни от време на време. Или пък малко по-често от колкото трябва, кой знае.
За добро или лошо, не разполагаме със симпатична машина на времето подобна на тази от "Завръщане в бъдещето" и нямаме смахнати, но изключително гениални приятели, които с радост биха пожелала да сме първите тествали изобретението им.
Миналото си остава един красив по свой начин кадифен спомен, който съществува винаги там, в обърканите ни притихнали мисли и сънища.
Освен в редките случаи, когато успява да се прокрадне в настоящето под някаква нова, неочаквана и различна, но толкова позната форма.
Появява се шеметно, плашещо, странно (не)очаквано в лицето на незнайна до момента личност, която почти случайно е пресекла пътя ти.
Или пък ти нейния.
Има елементи на шокиращо дежа вю, но не от онези стандартните, в които просто си с усещането, че вече си бил на същото място и си постъпвал по този начин, но нямаш ясните спомени как и защо...
Това дежа вю е различно от онези описани в книгите, изследванията и хилядите статии.
Тук спомените са си на мястото и са толкова кристално ясни, че можеш от тях да си направиш вълбешно огледало, чиято компания понякога ти е напълно достатъчна.
Новият герой, новата история, новите объркани монолози и спонтанни диалози...са всъщност парченцата от пъзела на онази стара история от още по-старата книга, която тайнично вадиш от прашния скрин, когато приказките за лека нощ ти омръзнат.
Проклятието на миналото, маскирано в настоящето всъщност е само твое, което го прави още по-самотно.
Защото героят не знае какъв е в твоите очи, не е бил в онази история, не е плувал в дълбоките води на взаимността, която не е намерила смелост да се превърне в пеперуда, а е останала да спи в пашкула си прекало дълго.
Не може или не иска да отгатва какво се крие зад изгарящото ти любопитство да го видиш дори само за малко, на някое не толкова представително място, където и двамата ще бъдете себе си, обути с кецове с облечено непринудено и смеещи се без да ви пука дали някой ви коментира в този момент.
Не е обзет от твоите главоблъсканици кога точно сте допуснали 3 през нощта да се превърне в обичайното време за комуникация с прекалено много смисъл, която слага всички ти ежедневни, сиви диалози с другите в малкия си джоб...
Няма от къде да знае и, че толкова неща, които е разкрил за себе си разгръщат неконтролируемата стихия на носталгията.
Когато съзерцаваш жестовете, усмивката му, пронизателния поглед и оттенъците в него, за момент сякаш наистина стрелките на часовника тръгват назад и се връщаш мислено там, от където някога е започнало нещо истинско...което по стечение на обстоятелствата не е продължило, но не и приключило.
Потъвайки в едни съвършено чужди очи, ти рисуваш по-ясни, красиви и цветни хипотези.
Хипотези, които копнееш да превърнеш във втори шанс, в онова настояще, което така и никога не се състоя.
И сякаш той, новият герой се превръща в специален гост от миналото, дошъл на прага ти без предупреждение в студена зимна нощ и ти не можеш да направиш нищо друго, освен да му предложиш да се сгрее край останките от огъня на собствените ти надежди и копнежи. Иска ти се да остане повече от необходимото, да пренаредиш противоречията в себе си и да направиш душата си едно уютно кътче и за някой друг, освен за теб.
Не можеш си представиш да отпратиш такъв гост толкова лесно, защото чакаш точно него в продължение на толкова много прераждания...и дни лишени от всякакви нюанси.
Но накрая знаеш, че той сам ще си тръгне...
Защото тази история вече отдавна е написана. И не подлежи на редакция. Поне в близките един милион безкрайности.
Гласували общо: 1 потребители