Богдан, разбира се, е добре познат и като редактор на „Егоист“, и като преводач на Чарлз Буковски и Джон Гришам, и като рекламист, но в центъра на творчеството му е писането на книги (до момента около 45, макар и той сам да не е сигурен в точната бройка). Излизането на фентъзито му „Тронът на Алкирия“ (да, не е нужно да сте прочели „Принцът на Алкирия“; не, това не е книга-игра; и, да, за големи е) е повод да си поговорим за най-голямата му и конкретна мечта в писането, най-недооценената му книга, кое го дразни в съвременния ни живот и за едни таверни, в които обслужващият персонал веднага се съблича:
При подготовката за нова книга какви са помощните ти средства?
Зависи от книгата. За всяка следваща, която започвам, си взимам отделен тефтер. Много зависи и от жанра. Например за криминалетата си правих на стената големи графики с всичките герои, отношения помежду им, защото е важно да контролираш информацията. Ти знаеш разни неща, но читателят не трябва да ги разбира в тази глава, а в еди-коя си. Иначе сега за фентъзито нямаше нужда чак от такива графики, всичко си беше в тефтера му.
Ти си много дисциплиниран и производителен в писането. Винаги ли си беше такъв или с времето се научи?
От една страна, аз по характер съм си такъв, не само с писането. Имам някакво леко OCD – всичко да се подреди, да се свърши навреме – и се отнасям по този начин не само с писането, ами и към пазаруването, и към други неща, правя си списъци. Това ми носи илюзия за контрол. Говорил съм с психоаналитик и горе-долу знам защо е: в някакъв доста формативен период от живота ми съм имал много драматично-хаотични фактори и съм се опитал каквото мога да подредя. От друга страна, когато започнах да пиша, бях много малък, на 15-16, и от самото начало пишех със срокове и с договори и реално така се научих да пиша – за мен не е имало друг начин. Винаги съм го гледал като на вид работа, в която мога да стана по-добър. И трето – като стана ясно, че с това ще се занимавам в живота си под една или друга форма, седнах и четох, интересувах се. Тогава нямаше курсове по творческо писане, но четях много есета на писатели как работят, много интервюта, за да си изградя представа как се подхожда като към професия. А не романтичната идея – седиш и пиеш, и късаш листове. Поради тези три неща аз, честно казано, не мога да си представя писането по друг начин.
А ако по някаква причина не напишеш нищо няколко дни?
Откакто ми се роди детето, по-скоро разчитам на това, че животът сам ми дава достатъчно дни, в които не мога да пиша. И когато имам физическа възможност да пиша, по-скоро я възприемам като подарък и гледам да не я пропилявам.
Написал си “Тронът на Алкирия“ за 6 месеца след няколко месеца подготовка и я наричаш „бавничка“. А това е доста по-бързо от актуалния в този жанр Дж. Р. Р. Мартин, на когото феновете му се дразнят, че се мотае.
Той има много по-голям коефициент на полезно действие. На мен ако ми ги филмираха, сигурно и аз щях да забавя темпото малко.
Ако производителността е твое качество, кое отчиташ като свой недостатък в писането?
Първото, за което се сещам, е обратната страна на монетата на това, че съм много разглезен и винаги съм знаел, че каквото напиша, ще излезе някъде: не съм свикнал да вярвам достатъчно на себе си. Търся одобрение – дали от издател, от читатели, от редактора ми, ако съм бил в списание – и съм свикнал да разчитам на този двустранен процес. Нямах фаза, в която да си дълбая в изцяло моя си посока. Когато отидохме да живеем на село (2017-а година) и реших, че това е една добра възможност за рестарт, си казах: аз сега ще напиша книгата, която цял живот не съм имал възможност да напиша, защото примерно е трябвало да съм главен редактор на еди-кое си списание и не съм имал време. Нещото, с което няма да се съобразявам с пазара и с каквото и да е. Което може би не съм го правил от „Ела при мен“ (2006-а) насам. Книга, която изобщо да не е обсъждана с редактор, с издателство – сядам и я написвам, и каквото стане. И седнах, и написах нещо на английски, което според мен беше супер. Беше много отрезвяващо! Оттам нататък минах през целия процес, беше доста странно, защото на мен наистина от десетилетия не ми се беше случвало да съм в положение на човек, който е – ми аз съм тука начинаещ писател от Източна Европа, написах една книжка, ще я видите ли – и да получавам десетки отказа. Имам агент от две години, но книгата още не е продадена на издателство. Беше много интересен процес, защото ме върна на първо квадратче. Но аз нямам друг стратегически план за живота си, освен да стана световноизвестен писател.
Коя е твоята най-велика, съвсем конкретна цел като писател?
Искам да съм първият неамерикански, небритански писател, на когото поръчват нова книга за Джеймс Бонд.
Твоята най-недооценена книга?
“Туристът“.
Кое ще настъпи първо – 50-ата ти годишнина или 50-ата ти издадена книга?
Ще бъде фотофиниш, не знам. Дано да настъпи 50-годишнината ми. Пък другото...
Нещо те тревожи, че може да не изкараш до 50 ли?
Ами, след последните две години повече отвсякога смятам, че да си правиш планове е някакъв лукс, който изобщо не ни се полага по право.
Коя е онази хубава черта от твоя характер, която остава скрита, но иначе би се харесала на хората, ако умееше да я разкриеш?
Аз изобщо не си харесвам характера, така че трябва да търся някакви хубави черти в себе си. Аз имам доста неприятен характер и като цяло не се харесвам особено. Харесвам си няколко неща, които нямат нищо общо с характера – примерно колко съм дисциплиниран като работя. По-скоро, като ме опознаеш, виждаш кофти неща.
А дали едно от тях е, че вече се превръщаш в кисел чичка, който мрънка как днешната младеж не я бива в нищо?
Много се старая да не го правя. Повтарям си, че това е супер илюзорно схващане - за днешната младеж. Тя младежта си е младеж. Всяко поколение на предишното му се струва неразбираемо. Не мисля, че някой ме е хващал да мърморя против младите. Поне засега не ми се е случвало.
Коя е последната книга, която прочете на сина си?
„Алиса в страната на чудесата“. Не му хареса.
А някоя от твоите?
По-миналата година написах една приказка за сборника „Приказки за подаръци“ (б.а. - „Котаракът Филип“) – та му я прочетох нея. Тя му хареса. Но тя си е готина.
Кое от написаното от теб наскоро откри, че ти харесва повече отпреди, и от кое – че сега те е срам?
Наскоро някой ми прати интро от Егоист, което съм писал преди много време – беше станало мини вайрълче, някакви хора си го показваха във фейсбук. И останах приятно изненадан. Общо взето беше жизнеутвърждаващо – че не си толкова зле, колкото мислиш, че си. А иначе избягвам да си чета стари неща. За „Тронът на Алкирия“ трябваше да прочета много внимателно „Варварският бог“ и „Принцът на Алкирия“. „Принцът на Алкирия“, като за толкова малки хора (б.а. - Богдан, като Робърт Блонд, е съавтор с Александър Александров, като Ейдриън Уейн, когато са ученици), не е написана никак зле. Но във „Варварският бог“ имаше много криндж моменти – някакви сцени с участието на обслужващ персонал от женски пол, в някакви таверни... Едно 15-годишно момче какво да напише – тя влиза и веднага се съблича. Сега супер много ме е срам, сега не бих го написал!
Като писател се определяш като ентъртейнър и не обичаш да очакват от теб изказвания по актуалните обществени теми. Обаче кажи нещо мъдро сега – може да не е за Украйна или друга голяма тема, но поне ценно послание към младите например.
Един от много малкото съвети, които бих могъл да дам на по-млад човек или на детето си, е повече да се кефиш на нещата, които имаш в момента, а не да мислиш непрекъснато за това, което нямаш. На мен поне ми отне много време да го открия сам – да спреш да мрънкаш и малко повече да се кефиш на това, което имаш.
Аха. Ми не е нещо гениално...
Аз затова не искам да съм такъв писател, защото не ми се получава (смее се).
Най-голямата тъпотия на съвременния живот?
Като цяло доста ме дразни неконтролируемото споделяне на мнения и емоционални състояния и реакции в социалните мрежи. Може би е заради годините, превръщайки се в кисел чичак. Не мога да го променя, но като цяло това е огромна загуба на интелектуална и емоционална енергия, която можеше да се използва за друго. Цялата тази култура, че ако не е споделено, значи не се е случвало... Всеки има право на мнение, разбира се, но ако ги нямаше социалните мрежи, това щеше да си остане на маса, където му е мястото. Щяха да го разберат трима-четирима човека и това е окей.
Ако можеше да премахнеш някакво изобретение на човечеството, кое би било то?
Монетните автомати за 2 лева, стратегически разположени до детските площадки, които продават силиконови паяци в пластмасово топче.
Какво правиш, когато трябва да превеждаш недобре написана книга?
Ядосвам се!
Изкушаваш ли се да “оправяш“ текста?
В никакъв случай – не ми е работа. Мисля, че не е честно спрямо мен. Не ми плащат за това. За да излезе една книга на български – аз превеждам от английски – тя трябва да е имала доста сериозен успех, авторът е изкарал доста пари от нея. А аз като взимам хикс лева на страница по никакъв начин не могат да ме хванат да му редактирам тъпия текст. В последно време се опитвам просто да избягвам такива проекти, но някои изглеждат много добре и после като хванеш да го превеждаш, се оказва, че е някакъв ужас.
Кой е последният превод, който си отказал?
От Сиела ми предложиха – и то Миро (б.а. - Мирослав Александров), редакторът ми на „Тронът на Алкирия“ – ми каза: някакъв човек е написал прикуъл или ориджин стори, там, както се казва, на „Мечо Пух“, страшен хит ще бъде, трябва да се преведе много готино и бързо, ти ще го направиш много добре, ще ти платим повече от обикновено. И аз го отказах.
Защо?
Защото мразя Мечо Пух! Супер надценена книга според мен.
Ако можеше да си фентъзи герой в роман или филм, какъв е твоят Топ 3?
Леголас. Сивия Мишелов (б.а. - от серията „Фафърд и Сивия Мишелов“ на Фриц Лейбър). И Алвиан от „Алкирия“.
А ако можеше да си муха на стената в жилището на някой писател, на чия стена би бил?
Кормак Маккарти („Няма място за старите кучета“ и „Пътят“) – той е от тези американски писатели отшелници, за които почти нищо не се знае от десетилетия насам и ми е интересно как пише. Самите книги много ми харесват и ми е интересен процесът. На неговата стена бих бил муха. Той сигурно ще ме размаже (смее се).
Накрая – какво четиво/сайт/музика/проект би ни препоръчал да следим?
Една група – The Weather Station. Според мен много интересно нещо правят в момента и повече хора трябва да знаят за тях. Аз съвсем случайно ги открих.
Интервю на Милен АнтиоховБогдан, разбира се, е добре познат и като редактор на „Егоист“, и като преводач на Чарлз Буковски и Джон Гришам, и като рекламист, но в центъра на творчеството му е писането на книги (до момента около 45, макар и той сам да не е сигурен в точната бройка). Излизането на фентъзито му „Тронът на Алкирия“ (да, не е нужно да сте прочели „Принцът на Алкирия“; не, това не е книга-игра; и, да, за големи е) е повод да си поговорим за най-голямата му и конкретна мечта в писането, най-недооценената му книга, кое го дразни в съвременния ни живот и за едни таверни, в които обслужващият персонал веднага се съблича:
При подготовката за нова книга какви са помощните ти средства?
Зависи от книгата. За всяка следваща, която започвам, си взимам отделен тефтер. Много зависи и от жанра. Например за криминалетата си правих на стената големи графики с всичките герои, отношения помежду им, защото е важно да контролираш информацията. Ти знаеш разни неща, но читателят не трябва да ги разбира в тази глава, а в еди-коя си. Иначе сега за фентъзито нямаше нужда чак от такива графики, всичко си беше в тефтера му.
Ти си много дисциплиниран и производителен в писането. Винаги ли си беше такъв или с времето се научи?
От една страна, аз по характер съм си такъв, не само с писането. Имам някакво леко OCD – всичко да се подреди, да се свърши навреме – и се отнасям по този начин не само с писането, ами и към пазаруването, и към други неща, правя си списъци. Това ми носи илюзия за контрол. Говорил съм с психоаналитик и горе-долу знам защо е: в някакъв доста формативен период от живота ми съм имал много драматично-хаотични фактори и съм се опитал каквото мога да подредя. От друга страна, когато започнах да пиша, бях много малък, на 15-16, и от самото начало пишех със срокове и с договори и реално така се научих да пиша – за мен не е имало друг начин. Винаги съм го гледал като на вид работа, в която мога да стана по-добър. И трето – като стана ясно, че с това ще се занимавам в живота си под една или друга форма, седнах и четох, интересувах се. Тогава нямаше курсове по творческо писане, но четях много есета на писатели как работят, много интервюта, за да си изградя представа как се подхожда като към професия. А не романтичната идея – седиш и пиеш, и късаш листове. Поради тези три неща аз, честно казано, не мога да си представя писането по друг начин.
А ако по някаква причина не напишеш нищо няколко дни?
Откакто ми се роди детето, по-скоро разчитам на това, че животът сам ми дава достатъчно дни, в които не мога да пиша. И когато имам физическа възможност да пиша, по-скоро я възприемам като подарък и гледам да не я пропилявам.
Написал си “Тронът на Алкирия“ за 6 месеца след няколко месеца подготовка и я наричаш „бавничка“. А това е доста по-бързо от актуалния в този жанр Дж. Р. Р. Мартин, на когото феновете му се дразнят, че се мотае.
Той има много по-голям коефициент на полезно действие. На мен ако ми ги филмираха, сигурно и аз щях да забавя темпото малко.
Ако производителността е твое качество, кое отчиташ като свой недостатък в писането?
Първото, за което се сещам, е обратната страна на монетата на това, че съм много разглезен и винаги съм знаел, че каквото напиша, ще излезе някъде: не съм свикнал да вярвам достатъчно на себе си. Търся одобрение – дали от издател, от читатели, от редактора ми, ако съм бил в списание – и съм свикнал да разчитам на този двустранен процес. Нямах фаза, в която да си дълбая в изцяло моя си посока. Когато отидохме да живеем на село (2017-а година) и реших, че това е една добра възможност за рестарт, си казах: аз сега ще напиша книгата, която цял живот не съм имал възможност да напиша, защото примерно е трябвало да съм главен редактор на еди-кое си списание и не съм имал време. Нещото, с което няма да се съобразявам с пазара и с каквото и да е. Което може би не съм го правил от „Ела при мен“ (2006-а) насам. Книга, която изобщо да не е обсъждана с редактор, с издателство – сядам и я написвам, и каквото стане. И седнах, и написах нещо на английски, което според мен беше супер. Беше много отрезвяващо! Оттам нататък минах през целия процес, беше доста странно, защото на мен наистина от десетилетия не ми се беше случвало да съм в положение на човек, който е – ми аз съм тука начинаещ писател от Източна Европа, написах една книжка, ще я видите ли – и да получавам десетки отказа. Имам агент от две години, но книгата още не е продадена на издателство. Беше много интересен процес, защото ме върна на първо квадратче. Но аз нямам друг стратегически план за живота си, освен да стана световноизвестен писател.
Коя е твоята най-велика, съвсем конкретна цел като писател?
Искам да съм първият неамерикански, небритански писател, на когото поръчват нова книга за Джеймс Бонд.
Твоята най-недооценена книга?
“Туристът“.
Кое ще настъпи първо – 50-ата ти годишнина или 50-ата ти издадена книга?
Ще бъде фотофиниш, не знам. Дано да настъпи 50-годишнината ми. Пък другото...
Нещо те тревожи, че може да не изкараш до 50 ли?
Ами, след последните две години повече отвсякога смятам, че да си правиш планове е някакъв лукс, който изобщо не ни се полага по право.
Коя е онази хубава черта от твоя характер, която остава скрита, но иначе би се харесала на хората, ако умееше да я разкриеш?
Аз изобщо не си харесвам характера, така че трябва да търся някакви хубави черти в себе си. Аз имам доста неприятен характер и като цяло не се харесвам особено. Харесвам си няколко неща, които нямат нищо общо с характера – примерно колко съм дисциплиниран като работя. По-скоро, като ме опознаеш, виждаш кофти неща.
А дали едно от тях е, че вече се превръщаш в кисел чичка, който мрънка как днешната младеж не я бива в нищо?
Много се старая да не го правя. Повтарям си, че това е супер илюзорно схващане - за днешната младеж. Тя младежта си е младеж. Всяко поколение на предишното му се струва неразбираемо. Не мисля, че някой ме е хващал да мърморя против младите. Поне засега не ми се е случвало.
Коя е последната книга, която прочете на сина си?
„Алиса в страната на чудесата“. Не му хареса.
А някоя от твоите?
По-миналата година написах една приказка за сборника „Приказки за подаръци“ (б.а. - „Котаракът Филип“) – та му я прочетох нея. Тя му хареса. Но тя си е готина.
Кое от написаното от теб наскоро откри, че ти харесва повече отпреди, и от кое – че сега те е срам?
Наскоро някой ми прати интро от Егоист, което съм писал преди много време – беше станало мини вайрълче, някакви хора си го показваха във фейсбук. И останах приятно изненадан. Общо взето беше жизнеутвърждаващо – че не си толкова зле, колкото мислиш, че си. А иначе избягвам да си чета стари неща. За „Тронът на Алкирия“ трябваше да прочета много внимателно „Варварският бог“ и „Принцът на Алкирия“. „Принцът на Алкирия“, като за толкова малки хора (б.а. - Богдан, като Робърт Блонд, е съавтор с Александър Александров, като Ейдриън Уейн, когато са ученици), не е написана никак зле. Но във „Варварският бог“ имаше много криндж моменти – някакви сцени с участието на обслужващ персонал от женски пол, в някакви таверни... Едно 15-годишно момче какво да напише – тя влиза и веднага се съблича. Сега супер много ме е срам, сега не бих го написал!
Като писател се определяш като ентъртейнър и не обичаш да очакват от теб изказвания по актуалните обществени теми. Обаче кажи нещо мъдро сега – може да не е за Украйна или друга голяма тема, но поне ценно послание към младите например.
Един от много малкото съвети, които бих могъл да дам на по-млад човек или на детето си, е повече да се кефиш на нещата, които имаш в момента, а не да мислиш непрекъснато за това, което нямаш. На мен поне ми отне много време да го открия сам – да спреш да мрънкаш и малко повече да се кефиш на това, което имаш.
Аха. Ми не е нещо гениално...
Аз затова не искам да съм такъв писател, защото не ми се получава (смее се).
Най-голямата тъпотия на съвременния живот?
Като цяло доста ме дразни неконтролируемото споделяне на мнения и емоционални състояния и реакции в социалните мрежи. Може би е заради годините, превръщайки се в кисел чичак. Не мога да го променя, но като цяло това е огромна загуба на интелектуална и емоционална енергия, която можеше да се използва за друго. Цялата тази култура, че ако не е споделено, значи не се е случвало... Всеки има право на мнение, разбира се, но ако ги нямаше социалните мрежи, това щеше да си остане на маса, където му е мястото. Щяха да го разберат трима-четирима човека и това е окей.
Ако можеше да премахнеш някакво изобретение на човечеството, кое би било то?
Монетните автомати за 2 лева, стратегически разположени до детските площадки, които продават силиконови паяци в пластмасово топче.
Какво правиш, когато трябва да превеждаш недобре написана книга?
Ядосвам се!
Изкушаваш ли се да “оправяш“ текста?
В никакъв случай – не ми е работа. Мисля, че не е честно спрямо мен. Не ми плащат за това. За да излезе една книга на български – аз превеждам от английски – тя трябва да е имала доста сериозен успех, авторът е изкарал доста пари от нея. А аз като взимам хикс лева на страница по никакъв начин не могат да ме хванат да му редактирам тъпия текст. В последно време се опитвам просто да избягвам такива проекти, но някои изглеждат много добре и после като хванеш да го превеждаш, се оказва, че е някакъв ужас.
Кой е последният превод, който си отказал?
От Сиела ми предложиха – и то Миро (б.а. - Мирослав Александров), редакторът ми на „Тронът на Алкирия“ – ми каза: някакъв човек е написал прикуъл или ориджин стори, там, както се казва, на „Мечо Пух“, страшен хит ще бъде, трябва да се преведе много готино и бързо, ти ще го направиш много добре, ще ти платим повече от обикновено. И аз го отказах.
Защо?
Защото мразя Мечо Пух! Супер надценена книга според мен.
Ако можеше да си фентъзи герой в роман или филм, какъв е твоят Топ 3?
Леголас. Сивия Мишелов (б.а. - от серията „Фафърд и Сивия Мишелов“ на Фриц Лейбър). И Алвиан от „Алкирия“.
А ако можеше да си муха на стената в жилището на някой писател, на чия стена би бил?
Кормак Маккарти („Няма място за старите кучета“ и „Пътят“) – той е от тези американски писатели отшелници, за които почти нищо не се знае от десетилетия насам и ми е интересно как пише. Самите книги много ми харесват и ми е интересен процесът. На неговата стена бих бил муха. Той сигурно ще ме размаже (смее се).
Накрая – какво четиво/сайт/музика/проект би ни препоръчал да следим?
Една група – The Weather Station. Според мен много интересно нещо правят в момента и повече хора трябва да знаят за тях. Аз съвсем случайно ги открих.
Интервю на Милен Антиохов
Гласували общо: 1 потребители