„Анимационерите“ и Гурко са лесни да бъдат обичани. Музиката, която правят, няма нищо общо с нищо друго – и то в добрия смисъл. Малко им се сърдим, че не са толкова активни, но когато са – успяват да избухнат, я с нов албум, я с
концерт (не ги пропускайте на 25-и август в Кино Кабана). Освен да слушаме музиката му, е много приятно и любопитно да слушаме и самия Гурко (както и по радио Z-Rock, сутрин) – ето ви за доказателство интервю, в което щъкат кръвни групи, откровени метъли, автомобилни речитативи, гръцки гугутки и неизбежни мъки:
Нека още в началото да изясним кое е онова, което ти е писнало да го говориш, да го обясняваш – така ще може да го избегнем в този разговор.
Не мисля, че има такова нещо. Поне не се сещам. Плюс това – ако нещо ми писне, просто започвам да го модифицирам, да си доизмислям и да си правя майтап. Като съм в някаква серия от интервюта по някакъв повод – дали албум или концерт, и ми се налага да говоря едно и също много пъти, неща като творчески планове, да очакваме ли изненади, концерти и т.н. Ако няколко пъти съм отговарял сериозно на тези въпроси, в някакъв момент спирам и започвам алтернативно. Измислям си някакви тъпотии, поне на мен да ми е весело и интересно, и естествено, няма нищо общо с истината. В някакъв момент става ясно, че си измислям. Така ми се струва по-уважително и по-щадящо към човека, който ме интервюира, вместо да съм отегчен киселяк.
25 години „Анимационерите“. Но колко от тях общо сте били активни като група? Има ли примерно 7 години?
Много малко време сме били активни. Най-вероятно няма и 7. Адски ме е яд за периода след втория албум, защото мина много безхаберно. Бяхме набрали някаква инерция с албума. Помежду си бяхме в добри отношения. И нищо! Просто ей така спряхме да се занимаваме.
Споделяли сте, че имате различия и понякога разправии кои и чии парчета да вкарате в албум?
Да, случвало се е... Но основният казус е в каква посока да се развива дадено парче, как да звучи. Цецо, например, е оборудван като звяр – има адски добри машини, синтезатори, супер адекватен за звук и съвсем естествено той си дърпа към електронно звучене. Аз пък усещам как на тези по-напреднали години ме влече към по-акустични неща, към по-рок неща, към кънтри дори. Заека е някъде по средата и като че ли най-близо до истината. Така или иначе ще влезем в творчески процес скоро, ще опипаме почвата, ще се подушим, да видим кое парче накъде ще тръгне, но имам спомен от предните албуми, че не е съвсем лек процес. Струва ми се обаче безценно това, че към момента много добре се разбираме, обичаме се и се кефим на това нещата да стават без напрежение.
„Анимационерите“ е чудно име, обаче имахте ли и други варианти как да се кръстите?
Веднага ти казвам! Първото име на „Анимационерите“ беше „Мфортно диско“. Заека (Николай Бекриев – китара, текстове) го беше измислил. Думата „анимационери” се появи в текста на парчето ни „Биберг” и тогавашният ни барабанист Тодор каза – пичове, ще се кръстим „Анимационерите“, казах си – ебаси тъпото име. Но минаха няколко месеца и си викам – абе, всъщност, мега е яко! Колкото до „Мфортно Диско” питах Заека – пич, това име ще го ползваш ли, мен много ме кефи, понеже тръгвам да си правя страничен проект, той нямаше нищо против и така кръстих страничното си музикално увлечение „Мфортно диско“.
Първият албум е „А“, вторият – „+“. Заедно образуват кръвната група А+.
Моята кръвна група е А+. Да кажем, че е съвпадение, но не е... Знаем какво сме направили, знаем каква е комбинацията от двете заглавия. След първия албум се чудехме дали развитието да не е „Б“, дали да е нещо друго с логика, която допълва по някакъв начин това „А” и решихме в крайна сметка да е „+“, кръстен на парчето „Плюс”. А пък по-нататък щяхме да мислим за евентуална концепция и връзка между първия, втория и третия.
И вместо да го развиете със следващите няколко албума към, например, „А + С = В Н Л“, вие третият го кръстихте просто „Анимационерите“.
Дай да го сметнем, може да излезе някакво интересно решение от цялото нещо, да видим...
Малките ми деца, на 8 и 12, харесват песните ви. Това комплимент ли е за теб?
Супер яко е! От познати и приятели знам, че последният ни албум много се харесва от деца. Голяма част от парчетата са писани от Заека, а той от време на време прави едни такива по-наивистични, да кажем, мелодии и явно наистина песните въздействат на децата. Представи си сега обратния вариант – да се опиташ нарочно да направиш някаква музика, която и мен да ме кефи, но и деца да я харесват – абсурд!
Твоите са на 5, 12 и 19. Двамата пубери започнаха ли да осъзнават, че татко им не е сухар като всеки друг възрастен, и да ти се възхитят за музиката?
Те си знаят, че баща им е голяма капия. По отношение на музика... най-малката, Неда, тя си се кефи абсолютно на всичко. Сава, средният, гледам го, и той много се кефи, на всеки концерт е най-отпред, залепен за оградата, но знам, че следва един период в живота на децата, в който средата много им влияе чисто културно и очаквам в някакъв момент да се поотдръпне. Но пък голямата ми дъщеря, Калина, вече мина през това „Ооо, баща ми, не ми пускай твоите тъпотии, чуй тука тоя рап!“; и започна да идва на наши концерти, да харесва нещата ни – е, малко през одобрението и харесването на нейните приятели: „Ааа, баща ти е супер, каква яка музика правят и разни такива...“, но важното е, че се случва.
Измислял ли си песнички, като са били малки, с които да ги приспиваш, развеселяваш?
Измислял съм, но малко по-различно беше. Импровизирахме с децата, когато слушахме музика в колата и идва някоя част, която е с речитатив. Примерно редовно правихме така с дъщеря ми на „Black and White” на Майкъл Джексън – рапираме някакви адски тъпотии от ежедневието и те умират от смях. Имах една такава за каране на колело – бях си я измислил и я пеех, докато карахме колела (запява): „Пъър-виии, пак съм пъър-виии а-а-ааааз...“, разни такива неща.
А ползвал ли си в твои текстове за песни фразички и думи, които само малките деца могат да ръсят?
Не съм се сещал, но виж Заека направи такова парче в последния ни албум – беше взел техни заигравки от тези детските със сина му и се получи едно страхотно реге парче, „Припаднали звуци“ – (запява) „О-цак-вам да се цуууе“...
Снимка: Тедд Георгиев
Случвало ли се е някой да ти каже: „Каква е сега тази музика, какво е това пеене като лигавене, това ня-ня-няняаа...“?
Редовно. Едното е – някъде 2000-ата година. През 99-а пускаме „Красива Лулу“, имаме 4 номинации за ММ наградите, най-много номинации за годината, ние сме млади и сме на върха на щастието. Виждам се с малкия ми брат (ние сме трима братя). И той: „Ооо, брат, кво прайш?“. Аз: „Ми тука с музиката, това-онова, набираме скорост, ставаме известни.” Той: „Още ли пра’йш твойта тъпа музика?“. Викам, да, пич, слушай сега – пускам му „Електро“. Той: „Брат, стига се занимава с глупости. Чуй, ей това е музика!“ и ми надува БТР – „Бееез да моооога...“.
Другото е – бачкам в Z-Rock и като бяхме в старото студио на паметника Левски, правехме страшни купони покрай рождения ден на радиото. И идват всякакви фенове, близки и по-далечни приятели на радиото и някакви случайни, но все закачени за рока хора... и се пие, яде се, ама яко льокане. ...и има един пич, няма да му казвам името, такъв един едър с дълга коса и като се напие, два пъти го е правил, идва при мен, прегърне ме – такъв, аууу, ще ме смачка – „Ее, Гуркооо, к’ъв си пичагааа, ама такава тъпа музика пра’йш, брат!“. Метълите са много откровени, млада, пряма е положението. Тези неща ми влияеха и ме впечатляваха в началото, като тръгнахме с първия албум. Тогава имаше такива стари естрададжии и стари рокаджии – „Ооф, тия „Анимационерите“ ебати тъпата музика, това изобщо пеене ли е, това изобщо музика ли е!“. Тогава се товарех от тия неща, но то е част от играта – да свикнеш и с позитивни, и с негативни коментари и мнения. Сега не се впечатлявам изобщо.
Би ли обвинил чалгата за някакви нанесени вреди над българската музика?
Преди 10-12 години щеше да ми е по-лесно да дам категоричен и еднозначен отговор на този въпрос. Привидно лесният отговор е – да, за всичко е виновна чалгата. По-страшен от чалгата обаче е чалга манталитетът, който тя създаде и който се превърна в модел на живеене, на забавление, на поведение, изобщо на ценности. Нека да вземем обаче само музикалната съставка или т.нар. поп-фолк. Дали бих го обвинил за нанесени вреди на българската музика? И коя българска музика? Имаме много качествени джаз и класически музиканти и композитори. Имаме алтернативни, инди, тежки групи и електронни артисти, които са на световно ниво. Проблемът на сцената и развитието на потенциалните таланти идва от друго, според мен – мързел и тесен мироглед, липсата на творческо любопитство и желание за експерименти и навлизане в нови и неизследвани територии, липсата на музикални продуценти (с малки изключения) и липсата на бизнес. Поп-фолкът всъщност е голяма част от съвременната поп музика на България и показва повече качества от много смятани за поп артисти. В тази музикална територия – на чалгата – работят големи професионалисти и като артисти и ентертейнъри, и като хора, които се занимават с продукцията. Самата чалга като музика осезаемо еволюира. Беше и много интересно изследвана от артисти като Иво Димчев, който не се уплаши или погнуси да тества своя творчески импулс там и да произведе наистина предизвикателно изкуство. Дали ще започна да слушам или харесвам чалга - не, но това не е причина да смятам, че е някакво зло само по себе си. Това да вадим чучелото на поп-фолка и да „мобилизираме електората”, като обвиняваме поп-фолка за всичко със сигурност е доста опияняващо в частта му, в която си разкрил универсалния „виновник”, но е най-малкото неподуктивно и не ни помага особено много. Правим го вече 30-на години и какво? А и забелязвам, че тези, които са едно-две поколения след нас изобщо не припознават тази битка като своя и като цяло това изобщо не ги интересува. А вече като говорим за манталитет на някакви групи и поколения – там проблемът се корени в ниското качество на образователната система и системните грешки в нашето развитие като общество, които оставиха хиляди хора във вакуум и им се наложи да се адаптират към среда, в която всичко е "тука е така".
А от какво в българската музика ти е дотегнало?
Аз не съм такъв човек, нищо не ме дразни. Но пък ми е интресно да наблюдавам. Интересно ми е и какво аджеба се случва в главите на хората, които обичат да пощипват чисто музикално оттум-оттам и най-вероятно си мислят, че други хора не чуват, че съответното нещо е гепено от някъде. Но мен това не ме дразни. Чудя се защо го правят. На мен ми е малко безскрупулно. Аз не бих направил такова нещо.
Вас не са ли ви обвинявали, че гепите?
Не! Кажи кое или някоя китара, кажи ми. Те са елементарни неща, не са някакви сложни китари. Като правехме „Електро“ и като измислих вокала, и си викам – „Това е много яко, не е възможно да е наше!“. Пускам демо записа на гаджето ми тогава – това познато ли ти е – вика „Не, много яко, но не ми е познато“. Пускам го на други хора – не. Явно си е наше. Толкова е яко, че в някакъв момент си казваш – може би е чуждо и подсъзнателно съм го свил!
Вие не приличате на нищо друго. Коя друга група ти харесва по това как е встрани от всичко останало?
Faith No More много ясно! Jane’s Addiction също. Към днешно време – има едни пичове – De Staat, също много ме кефят. За мен музиката е – да кажем, „Бийтълс“, защото наистина те са фундаментът, и неща, които са издънки, но интересни издънки. Лаская се да си мисля, че ние сме една от интересните издънки.
Замислял ли се какви биха били светът и хората, ако никога не е съществувала музика и каквото и да е подобно на музика?
Не, но много пъти съм си мислел за това как хората са тръгнали да правят музика. Бяхме в Гърция на море наскоро. Аз обикновено ставам рано, излизам навън, слушам гугутките и в някакъв момент ми блесна, че те гукат в 7/8 – гърците, българите – най-вероятно сме го чули от гугутките. Защото те правят „гу-гууу-гу, гу-гууу-гу”, „тъ-тъъъ-тъ, тъ-тъъъ-тъ“ - това е размер 7/8! И много ми е интересно хората как изобщо са започнали да правят музика – най-вероятно са имитирали неща от природата и от заобикалящата ги среда – птички, пчелички, жужи, капе, тропа, чука. Но как тръгваш да свириш, да пееш, как изобщо е открит музикалният звукоред...
Да опитаме да очертаем рамките на музиката ти – от най-тежката до най-лекичката – която обичаш?
Slipknot – това ми е горната граница, да кажем. А надолу – Portugal. The Man например. Тези последните доста отдавна ги знам, няколко албума преди мега хита им “Feel it Still”. Открих ги покрай работата им с Danger Mouse – един от най-любимите ми продуценти.
Някъде беше казал, че вече слушаш и кънтри музика. Това май заради възрастта?
Ооо, много искам да направя едно-две такива парчета. Имам такива дема в тази посока. Не знам групата как би възприела подобна авантюра.
Снимка: Тедд Георгиев
Не си ли ги питал, през медиите ли си говорите?
Така се оказва. Ще трябва да влезем в някакъв момент в такъв разговор, защото аз вече имам идеи за половин албум и ще се съберем със Заека да му покажа какви текстове съм направил и той да даде акъл и така. Най-вероятно от това, че човек остарява, започва да харесва по-спокойна музика, по-лека, по-акустична. Аз го осъзнавам това нещо, да.
А след още 15-20 години какво ли ще слушаш?
Най-вероятно ще жаля за Лили Иванова, че не съм ѝ ходил на концертите, докато е била активна. Сутринта слушах „Just Another Victim” на House of Pain и Helmet от саундтрака на Judgement Night – и помня, като излезе тоя филм, се кефих само на тежките неща. След години го чух и има някакви много добри леки неща, но тогава ми е бил такъв акълът. Тогава харесвах само екстремно-естремно, най-много да е Primus, ако ще е по-леко. Ние (“Анимационерите“) в сърцата ни, във вкусовете ни сме някакви трашъри и изведнъж станахме някакви електронни маниаци, как става това?!
Имал ли си период, в който си страдал, че публиката не е разбирала музиката ви?
Като излезе вторият ни албум - „+”, със Заека бяхме убедени, че сме направили някакъв шедьовър. Очаквахме медиите и хората да ахнат. Корици на списания, интервюта, а-у. Уви, не се случи точно така, даже и концерт за промоцията нямахме. Мина доста време, докато започнахме да получаме някаква обратна връзка за парчетата от „+”. За мен това е най-силният ни албум. Това е и албумът с най-много хитачки.
Как измерваш собствения си успех в музиката?
Аз съм много лесен. За мен е достатъчно да измисля нещо, да го подредя в главата си и на китара и съм съвършен, супер хепи! Това ми е напълно достатъчно. Оттам-нататък започва работата с момчетата. Моментът с реализирането е неизбежната мъка, през която трябва да се мине.
Казвал си, че някои ваши песни са изпреварили времето си. А имате ли текстове, които са пророчески?
Да! Има едно парче - „Перката“ от 2000-а – (запява) „Се-зооо-нъът с те-ле-фооо-ни-теее отмиии-наа и поо-чна слее-два-щияяят на бееен-зиии-наа“. Ние сме петима човека, ние се знаем какво можем да правим. Но тези пет човека понякога са правили неща, които са били изненада и за самите тях. Синергия, брат. Във всеки албум има по едно парче, което е свръх-Анимационерите. Парче, което за самите нас е изненада, че сме го направили и е станало супер готино. Най-вероятно за някой друг това звучи супер балъшко. Ето ги и парчетата. За първия албум – това е „Перката“, което ти изпях сега. За втория – „Карам като луд“. За третия – „Бели врани“. В моята глава тези парчета са един вид мост за следващия албум.
Кое парче на друга българска група би искал да си го правил ти?
Бих искал аз да съм измислил „Merci Beaucoup“ на „Остава“. Има и още едно. Пак е тяхно – „Baby” (запява) – велико е!
В коя какичка от телевизията беше влюбен като момче?
В Кака Лили, много ясно. И бях много разочарован, когато Бате Влади я смени. После и него много го харесах, но друго си е да е кака. Много ми допадаше и Радина Червенова от „Час по всичко“. Помня като тийнейджър харесвах жените и момичетата с по-хладно излъчване, да не е кукленско или някакво такова сладинко.
Сега коя какичка следваш в Инстаграм?
Честно казано, не се интересувам, не следвам.
А чисто като музика?
Не е кака. Спокойно може да ми бъде дете. И чисто артистично ми е много интересно това дете – Мила Роберт.
Когато се сринеш емоционално, когато изпаднеш в дупка, как избива при теб (освен творчески) – в тих плач, бурно хранене, крещене по близките?
Трудно изпадам в дупка. Уж се контролирам. Но се е случвало няколко пъти при емоционални сривове, причинени от близки хора – разболявам се, падам на легло, пълен парцал съм.
Кога и по какъв повод от твоята уста излезе най-сочната псувня?
Много псувам, като шофирам. По принцип гледам да съм мил, толерантен, диалогичен, да се разбирам с хората, но като съм в колата, явно се превръщам в идиот. Малката ми дъщеря, изглежда, знае целия ми каруцарски репертоар. Съвсем наскоро, шофирам си аз по „Цариградско“ и един, който излиза от кръговото на 4-ти километър, директно тръгва да влиза в най-лява лента – аха-аха да се качи върху мен – започвам да си го нареждам аз и в някакъв момент се успокоявам, няколко секунди тишина и зад мен се чува: „Тати, а няма ли да му кажеш „капут“?“. Смях, смях...
Случвало ли се е – аха да се сбутате с някого и той да ти каже „Аа, Гурко, ти ли си, чакай, аз съм ти фен“?
Честно казано, съм си го мислил. Защото аз съм си малко агресивен, ставам и излизам да се разправям. Представяш ли си в момента, в който тръгват нещата да стават зле, да се окаже фен и да каже – „Аа, Гурко, ти ли си, брат?“... Аа, слушай, слушай, сега се сещам една история – веднъж карам аз, от „Борис III“ правя влизане към локалното към ГУСВ-то. На мен ми свети зелено, а един мерцедес ML, на червено, е застанал така, че е запушил локалното и не мога да вляза. Побеснях. Отварям прозореца и започвам да го нареждам, чувам го и него – и той стабилно псува и в някакъв момент двамата си засичаме погледите – беше Захари Бахаров. Не сме първи приятели, но се познаваме отдавна. Е, адски неудобно ми стана и чак се хванах за устата, за да млъкна.
Понеже вече знам какво отговори на първия въпрос, кажи сега – има ли нещо, за което поизлъга, което си го поизмисли в това интервю?
Не помня какво съм те лъгал одеве. Доста време мина от началото на това интервю. Но пък въпросите ти са много готини.
Освен да послъгваш добронамерено, имаш ли други скрити таланти?
Да, аз съм много добър математик. Една учителка в началното училище ме запали по забавната математика – от град А за град Б тръгва нещо си... или пък по пътя се движат 8 патки и 6 кокошки и дъра-бъра... тези неща много ми бяха интересни – и оттам нататък с голям интерес и голяма любов се метнах и в алгебрата, и в геометрията. Газех много надълбоко и си откривах някакви собствени неща и взаимовръзки в тази материя. Беше си моето тайно място, където съм си царчѐ.
Интервю на Милен Антиохов„Анимационерите“ и Гурко са лесни да бъдат обичани. Музиката, която правят, няма нищо общо с нищо друго – и то в добрия смисъл. Малко им се сърдим, че не са толкова активни, но когато са – успяват да избухнат, я с нов албум, я с концерт (не ги пропускайте на 25-и август в Кино Кабана). Освен да слушаме музиката му, е много приятно и любопитно да слушаме и самия Гурко (както и по радио Z-Rock, сутрин) – ето ви за доказателство интервю, в което щъкат кръвни групи, откровени метъли, автомобилни речитативи, гръцки гугутки и неизбежни мъки:
Нека още в началото да изясним кое е онова, което ти е писнало да го говориш, да го обясняваш – така ще може да го избегнем в този разговор.
Не мисля, че има такова нещо. Поне не се сещам. Плюс това – ако нещо ми писне, просто започвам да го модифицирам, да си доизмислям и да си правя майтап. Като съм в някаква серия от интервюта по някакъв повод – дали албум или концерт, и ми се налага да говоря едно и също много пъти, неща като творчески планове, да очакваме ли изненади, концерти и т.н. Ако няколко пъти съм отговарял сериозно на тези въпроси, в някакъв момент спирам и започвам алтернативно. Измислям си някакви тъпотии, поне на мен да ми е весело и интересно, и естествено, няма нищо общо с истината. В някакъв момент става ясно, че си измислям. Така ми се струва по-уважително и по-щадящо към човека, който ме интервюира, вместо да съм отегчен киселяк.
25 години „Анимационерите“. Но колко от тях общо сте били активни като група? Има ли примерно 7 години?
Много малко време сме били активни. Най-вероятно няма и 7. Адски ме е яд за периода след втория албум, защото мина много безхаберно. Бяхме набрали някаква инерция с албума. Помежду си бяхме в добри отношения. И нищо! Просто ей така спряхме да се занимаваме.
Споделяли сте, че имате различия и понякога разправии кои и чии парчета да вкарате в албум?
Да, случвало се е... Но основният казус е в каква посока да се развива дадено парче, как да звучи. Цецо, например, е оборудван като звяр – има адски добри машини, синтезатори, супер адекватен за звук и съвсем естествено той си дърпа към електронно звучене. Аз пък усещам как на тези по-напреднали години ме влече към по-акустични неща, към по-рок неща, към кънтри дори. Заека е някъде по средата и като че ли най-близо до истината. Така или иначе ще влезем в творчески процес скоро, ще опипаме почвата, ще се подушим, да видим кое парче накъде ще тръгне, но имам спомен от предните албуми, че не е съвсем лек процес. Струва ми се обаче безценно това, че към момента много добре се разбираме, обичаме се и се кефим на това нещата да стават без напрежение.
„Анимационерите“ е чудно име, обаче имахте ли и други варианти как да се кръстите?
Веднага ти казвам! Първото име на „Анимационерите“ беше „Мфортно диско“. Заека (Николай Бекриев – китара, текстове) го беше измислил. Думата „анимационери” се появи в текста на парчето ни „Биберг” и тогавашният ни барабанист Тодор каза – пичове, ще се кръстим „Анимационерите“, казах си – ебаси тъпото име. Но минаха няколко месеца и си викам – абе, всъщност, мега е яко! Колкото до „Мфортно Диско” питах Заека – пич, това име ще го ползваш ли, мен много ме кефи, понеже тръгвам да си правя страничен проект, той нямаше нищо против и така кръстих страничното си музикално увлечение „Мфортно диско“.
Първият албум е „А“, вторият – „+“. Заедно образуват кръвната група А+.
Моята кръвна група е А+. Да кажем, че е съвпадение, но не е... Знаем какво сме направили, знаем каква е комбинацията от двете заглавия. След първия албум се чудехме дали развитието да не е „Б“, дали да е нещо друго с логика, която допълва по някакъв начин това „А” и решихме в крайна сметка да е „+“, кръстен на парчето „Плюс”. А пък по-нататък щяхме да мислим за евентуална концепция и връзка между първия, втория и третия.
И вместо да го развиете със следващите няколко албума към, например, „А + С = В Н Л“, вие третият го кръстихте просто „Анимационерите“.
Дай да го сметнем, може да излезе някакво интересно решение от цялото нещо, да видим...
Малките ми деца, на 8 и 12, харесват песните ви. Това комплимент ли е за теб?
Супер яко е! От познати и приятели знам, че последният ни албум много се харесва от деца. Голяма част от парчетата са писани от Заека, а той от време на време прави едни такива по-наивистични, да кажем, мелодии и явно наистина песните въздействат на децата. Представи си сега обратния вариант – да се опиташ нарочно да направиш някаква музика, която и мен да ме кефи, но и деца да я харесват – абсурд!
Твоите са на 5, 12 и 19. Двамата пубери започнаха ли да осъзнават, че татко им не е сухар като всеки друг възрастен, и да ти се възхитят за музиката?
Те си знаят, че баща им е голяма капия. По отношение на музика... най-малката, Неда, тя си се кефи абсолютно на всичко. Сава, средният, гледам го, и той много се кефи, на всеки концерт е най-отпред, залепен за оградата, но знам, че следва един период в живота на децата, в който средата много им влияе чисто културно и очаквам в някакъв момент да се поотдръпне. Но пък голямата ми дъщеря, Калина, вече мина през това „Ооо, баща ми, не ми пускай твоите тъпотии, чуй тука тоя рап!“; и започна да идва на наши концерти, да харесва нещата ни – е, малко през одобрението и харесването на нейните приятели: „Ааа, баща ти е супер, каква яка музика правят и разни такива...“, но важното е, че се случва.
Измислял ли си песнички, като са били малки, с които да ги приспиваш, развеселяваш?
Измислял съм, но малко по-различно беше. Импровизирахме с децата, когато слушахме музика в колата и идва някоя част, която е с речитатив. Примерно редовно правихме така с дъщеря ми на „Black and White” на Майкъл Джексън – рапираме някакви адски тъпотии от ежедневието и те умират от смях. Имах една такава за каране на колело – бях си я измислил и я пеех, докато карахме колела (запява): „Пъър-виии, пак съм пъър-виии а-а-ааааз...“, разни такива неща.
А ползвал ли си в твои текстове за песни фразички и думи, които само малките деца могат да ръсят?
Не съм се сещал, но виж Заека направи такова парче в последния ни албум – беше взел техни заигравки от тези детските със сина му и се получи едно страхотно реге парче, „Припаднали звуци“ – (запява) „О-цак-вам да се цуууе“...
Снимка: Тедд Георгиев
Случвало ли се е някой да ти каже: „Каква е сега тази музика, какво е това пеене като лигавене, това ня-ня-няняаа...“?
Редовно. Едното е – някъде 2000-ата година. През 99-а пускаме „Красива Лулу“, имаме 4 номинации за ММ наградите, най-много номинации за годината, ние сме млади и сме на върха на щастието. Виждам се с малкия ми брат (ние сме трима братя). И той: „Ооо, брат, кво прайш?“. Аз: „Ми тука с музиката, това-онова, набираме скорост, ставаме известни.” Той: „Още ли пра’йш твойта тъпа музика?“. Викам, да, пич, слушай сега – пускам му „Електро“. Той: „Брат, стига се занимава с глупости. Чуй, ей това е музика!“ и ми надува БТР – „Бееез да моооога...“.
Другото е – бачкам в Z-Rock и като бяхме в старото студио на паметника Левски, правехме страшни купони покрай рождения ден на радиото. И идват всякакви фенове, близки и по-далечни приятели на радиото и някакви случайни, но все закачени за рока хора... и се пие, яде се, ама яко льокане. ...и има един пич, няма да му казвам името, такъв един едър с дълга коса и като се напие, два пъти го е правил, идва при мен, прегърне ме – такъв, аууу, ще ме смачка – „Ее, Гуркооо, к’ъв си пичагааа, ама такава тъпа музика пра’йш, брат!“. Метълите са много откровени, млада, пряма е положението. Тези неща ми влияеха и ме впечатляваха в началото, като тръгнахме с първия албум. Тогава имаше такива стари естрададжии и стари рокаджии – „Ооф, тия „Анимационерите“ ебати тъпата музика, това изобщо пеене ли е, това изобщо музика ли е!“. Тогава се товарех от тия неща, но то е част от играта – да свикнеш и с позитивни, и с негативни коментари и мнения. Сега не се впечатлявам изобщо.
Би ли обвинил чалгата за някакви нанесени вреди над българската музика?
Преди 10-12 години щеше да ми е по-лесно да дам категоричен и еднозначен отговор на този въпрос. Привидно лесният отговор е – да, за всичко е виновна чалгата. По-страшен от чалгата обаче е чалга манталитетът, който тя създаде и който се превърна в модел на живеене, на забавление, на поведение, изобщо на ценности. Нека да вземем обаче само музикалната съставка или т.нар. поп-фолк. Дали бих го обвинил за нанесени вреди на българската музика? И коя българска музика? Имаме много качествени джаз и класически музиканти и композитори. Имаме алтернативни, инди, тежки групи и електронни артисти, които са на световно ниво. Проблемът на сцената и развитието на потенциалните таланти идва от друго, според мен – мързел и тесен мироглед, липсата на творческо любопитство и желание за експерименти и навлизане в нови и неизследвани територии, липсата на музикални продуценти (с малки изключения) и липсата на бизнес. Поп-фолкът всъщност е голяма част от съвременната поп музика на България и показва повече качества от много смятани за поп артисти. В тази музикална територия – на чалгата – работят големи професионалисти и като артисти и ентертейнъри, и като хора, които се занимават с продукцията. Самата чалга като музика осезаемо еволюира. Беше и много интересно изследвана от артисти като Иво Димчев, който не се уплаши или погнуси да тества своя творчески импулс там и да произведе наистина предизвикателно изкуство. Дали ще започна да слушам или харесвам чалга - не, но това не е причина да смятам, че е някакво зло само по себе си. Това да вадим чучелото на поп-фолка и да „мобилизираме електората”, като обвиняваме поп-фолка за всичко със сигурност е доста опияняващо в частта му, в която си разкрил универсалния „виновник”, но е най-малкото неподуктивно и не ни помага особено много. Правим го вече 30-на години и какво? А и забелязвам, че тези, които са едно-две поколения след нас изобщо не припознават тази битка като своя и като цяло това изобщо не ги интересува. А вече като говорим за манталитет на някакви групи и поколения – там проблемът се корени в ниското качество на образователната система и системните грешки в нашето развитие като общество, които оставиха хиляди хора във вакуум и им се наложи да се адаптират към среда, в която всичко е "тука е така".
А от какво в българската музика ти е дотегнало?
Аз не съм такъв човек, нищо не ме дразни. Но пък ми е интресно да наблюдавам. Интересно ми е и какво аджеба се случва в главите на хората, които обичат да пощипват чисто музикално оттум-оттам и най-вероятно си мислят, че други хора не чуват, че съответното нещо е гепено от някъде. Но мен това не ме дразни. Чудя се защо го правят. На мен ми е малко безскрупулно. Аз не бих направил такова нещо.
Вас не са ли ви обвинявали, че гепите?
Не! Кажи кое или някоя китара, кажи ми. Те са елементарни неща, не са някакви сложни китари. Като правехме „Електро“ и като измислих вокала, и си викам – „Това е много яко, не е възможно да е наше!“. Пускам демо записа на гаджето ми тогава – това познато ли ти е – вика „Не, много яко, но не ми е познато“. Пускам го на други хора – не. Явно си е наше. Толкова е яко, че в някакъв момент си казваш – може би е чуждо и подсъзнателно съм го свил!
Вие не приличате на нищо друго. Коя друга група ти харесва по това как е встрани от всичко останало?
Faith No More много ясно! Jane’s Addiction също. Към днешно време – има едни пичове – De Staat, също много ме кефят. За мен музиката е – да кажем, „Бийтълс“, защото наистина те са фундаментът, и неща, които са издънки, но интересни издънки. Лаская се да си мисля, че ние сме една от интересните издънки.
Замислял ли се какви биха били светът и хората, ако никога не е съществувала музика и каквото и да е подобно на музика?
Не, но много пъти съм си мислел за това как хората са тръгнали да правят музика. Бяхме в Гърция на море наскоро. Аз обикновено ставам рано, излизам навън, слушам гугутките и в някакъв момент ми блесна, че те гукат в 7/8 – гърците, българите – най-вероятно сме го чули от гугутките. Защото те правят „гу-гууу-гу, гу-гууу-гу”, „тъ-тъъъ-тъ, тъ-тъъъ-тъ“ - това е размер 7/8! И много ми е интересно хората как изобщо са започнали да правят музика – най-вероятно са имитирали неща от природата и от заобикалящата ги среда – птички, пчелички, жужи, капе, тропа, чука. Но как тръгваш да свириш, да пееш, как изобщо е открит музикалният звукоред...
Да опитаме да очертаем рамките на музиката ти – от най-тежката до най-лекичката – която обичаш?
Slipknot – това ми е горната граница, да кажем. А надолу – Portugal. The Man например. Тези последните доста отдавна ги знам, няколко албума преди мега хита им “Feel it Still”. Открих ги покрай работата им с Danger Mouse – един от най-любимите ми продуценти.
Някъде беше казал, че вече слушаш и кънтри музика. Това май заради възрастта?
Ооо, много искам да направя едно-две такива парчета. Имам такива дема в тази посока. Не знам групата как би възприела подобна авантюра.
Снимка: Тедд Георгиев
Не си ли ги питал, през медиите ли си говорите?
Така се оказва. Ще трябва да влезем в някакъв момент в такъв разговор, защото аз вече имам идеи за половин албум и ще се съберем със Заека да му покажа какви текстове съм направил и той да даде акъл и така. Най-вероятно от това, че човек остарява, започва да харесва по-спокойна музика, по-лека, по-акустична. Аз го осъзнавам това нещо, да.
А след още 15-20 години какво ли ще слушаш?
Най-вероятно ще жаля за Лили Иванова, че не съм ѝ ходил на концертите, докато е била активна. Сутринта слушах „Just Another Victim” на House of Pain и Helmet от саундтрака на Judgement Night – и помня, като излезе тоя филм, се кефих само на тежките неща. След години го чух и има някакви много добри леки неща, но тогава ми е бил такъв акълът. Тогава харесвах само екстремно-естремно, най-много да е Primus, ако ще е по-леко. Ние (“Анимационерите“) в сърцата ни, във вкусовете ни сме някакви трашъри и изведнъж станахме някакви електронни маниаци, как става това?!
Имал ли си период, в който си страдал, че публиката не е разбирала музиката ви?
Като излезе вторият ни албум - „+”, със Заека бяхме убедени, че сме направили някакъв шедьовър. Очаквахме медиите и хората да ахнат. Корици на списания, интервюта, а-у. Уви, не се случи точно така, даже и концерт за промоцията нямахме. Мина доста време, докато започнахме да получаме някаква обратна връзка за парчетата от „+”. За мен това е най-силният ни албум. Това е и албумът с най-много хитачки.
Как измерваш собствения си успех в музиката?
Аз съм много лесен. За мен е достатъчно да измисля нещо, да го подредя в главата си и на китара и съм съвършен, супер хепи! Това ми е напълно достатъчно. Оттам-нататък започва работата с момчетата. Моментът с реализирането е неизбежната мъка, през която трябва да се мине.
Казвал си, че някои ваши песни са изпреварили времето си. А имате ли текстове, които са пророчески?
Да! Има едно парче - „Перката“ от 2000-а – (запява) „Се-зооо-нъът с те-ле-фооо-ни-теее отмиии-наа и поо-чна слее-два-щияяят на бееен-зиии-наа“. Ние сме петима човека, ние се знаем какво можем да правим. Но тези пет човека понякога са правили неща, които са били изненада и за самите тях. Синергия, брат. Във всеки албум има по едно парче, което е свръх-Анимационерите. Парче, което за самите нас е изненада, че сме го направили и е станало супер готино. Най-вероятно за някой друг това звучи супер балъшко. Ето ги и парчетата. За първия албум – това е „Перката“, което ти изпях сега. За втория – „Карам като луд“. За третия – „Бели врани“. В моята глава тези парчета са един вид мост за следващия албум.
Кое парче на друга българска група би искал да си го правил ти?
Бих искал аз да съм измислил „Merci Beaucoup“ на „Остава“. Има и още едно. Пак е тяхно – „Baby” (запява) – велико е!
В коя какичка от телевизията беше влюбен като момче?
В Кака Лили, много ясно. И бях много разочарован, когато Бате Влади я смени. После и него много го харесах, но друго си е да е кака. Много ми допадаше и Радина Червенова от „Час по всичко“. Помня като тийнейджър харесвах жените и момичетата с по-хладно излъчване, да не е кукленско или някакво такова сладинко.
Сега коя какичка следваш в Инстаграм?
Честно казано, не се интересувам, не следвам.
А чисто като музика?
Не е кака. Спокойно може да ми бъде дете. И чисто артистично ми е много интересно това дете – Мила Роберт.
Когато се сринеш емоционално, когато изпаднеш в дупка, как избива при теб (освен творчески) – в тих плач, бурно хранене, крещене по близките?
Трудно изпадам в дупка. Уж се контролирам. Но се е случвало няколко пъти при емоционални сривове, причинени от близки хора – разболявам се, падам на легло, пълен парцал съм.
Кога и по какъв повод от твоята уста излезе най-сочната псувня?
Много псувам, като шофирам. По принцип гледам да съм мил, толерантен, диалогичен, да се разбирам с хората, но като съм в колата, явно се превръщам в идиот. Малката ми дъщеря, изглежда, знае целия ми каруцарски репертоар. Съвсем наскоро, шофирам си аз по „Цариградско“ и един, който излиза от кръговото на 4-ти километър, директно тръгва да влиза в най-лява лента – аха-аха да се качи върху мен – започвам да си го нареждам аз и в някакъв момент се успокоявам, няколко секунди тишина и зад мен се чува: „Тати, а няма ли да му кажеш „капут“?“. Смях, смях...
Случвало ли се е – аха да се сбутате с някого и той да ти каже „Аа, Гурко, ти ли си, чакай, аз съм ти фен“?
Честно казано, съм си го мислил. Защото аз съм си малко агресивен, ставам и излизам да се разправям. Представяш ли си в момента, в който тръгват нещата да стават зле, да се окаже фен и да каже – „Аа, Гурко, ти ли си, брат?“... Аа, слушай, слушай, сега се сещам една история – веднъж карам аз, от „Борис III“ правя влизане към локалното към ГУСВ-то. На мен ми свети зелено, а един мерцедес ML, на червено, е застанал така, че е запушил локалното и не мога да вляза. Побеснях. Отварям прозореца и започвам да го нареждам, чувам го и него – и той стабилно псува и в някакъв момент двамата си засичаме погледите – беше Захари Бахаров. Не сме първи приятели, но се познаваме отдавна. Е, адски неудобно ми стана и чак се хванах за устата, за да млъкна.
Понеже вече знам какво отговори на първия въпрос, кажи сега – има ли нещо, за което поизлъга, което си го поизмисли в това интервю?
Не помня какво съм те лъгал одеве. Доста време мина от началото на това интервю. Но пък въпросите ти са много готини.
Освен да послъгваш добронамерено, имаш ли други скрити таланти?
Да, аз съм много добър математик. Една учителка в началното училище ме запали по забавната математика – от град А за град Б тръгва нещо си... или пък по пътя се движат 8 патки и 6 кокошки и дъра-бъра... тези неща много ми бяха интересни – и оттам нататък с голям интерес и голяма любов се метнах и в алгебрата, и в геометрията. Газех много надълбоко и си откривах някакви собствени неща и взаимовръзки в тази материя. Беше си моето тайно място, където съм си царчѐ.
Интервю на Милен Антиохов
Гласували общо: 1 потребители