В началото очаквахме, че пандемията ще ни направи по-добри хора и ще ни сплоти, май не стана точно така? Всъщност въпросът тук е по-добре да бъде такъв: можем ли да говорим за „хора“ – така обобщено и с лека ръка и за „добри“ – по същия начин? Хубаво е да помислим върху тази социалистическа, в най-лошия, обезличителния смисъл, склонност към генерализиране, обобщаване и стълпяване. Няма такова нещо като „хора“! „Хора“ е една старогръцка дума, обозначаваща тия, които на тълпа пеят зад основния певец/актьор в театъра: хор. Не, не е моя свободна интерпретация, а е същинската етимология на думата. Зловредно е това обобщаване! Нека се върнем към славния и красив, отговорен индивидуализъм. В който всеки отговаря за себе си – и никой не се крие зад идиотски думи като „ние“, „обществото“, или „хората“. Нека си припомним с какво едва прикрито презрение говори Хайдегер за Das Man – безличната форма, която, най-общо казано е това, което наричаме Хората, или, когато казваме „Така се казва“ или „Така се прави“, се съдържа в частицата „се“. Не е ясно кой така казва, кой така прави – не е ясно кой е извършителят на това казване или правене. Хората, безличното нищо, което ние преживяваме като Те, Другите, Въобще Хората. Така Се прави, така не Се прави. Или пък: Това е всеизвестно. Говорим така, с презумпцията за някакви Те. Безличната хидра на Ония там. Част от които сме и ние. И – както казва (вероятно с капка ужас) Хайдегер – Das Man не са там някъде – о, не – всеки от нас носи Das Man в себе си! Всеки от нас носи това безлично множество от Ония Там, Хората – в себе си. А моят дедо Диме, който едва ли беше чел Хайдегер, защото беше мебелист от Подуяне, казваше: „Всека коза за свой крак виси, деде!“. Така че – хората не знам дали са станали по-добри. И даже – не знам какво е „по-добри“. Не знам и какво е „хората“.
Кога последно каза на някого „Видя ли сега, аз казах ли ти!“? Май никога не го казвам. Аз знам, че всички предимно грешим. Всъщност – на мнение съм, че човек, каквото и да прави – греши. Така че само въздишам и се усмихвам, и казвам: „И ти си прав. И ти си прав. А – и ти също си прав.“. Писателят трябва ли да чувства ангажимент да отправя и страшни предупреждения към обществото, за да внимава накъде отива то? Мисля, че писателят, така или иначе, предимно това прави. Дори и най-глупавият писател – той, примерно, отправя предупреждението (чрез глупавото си писане), че писателите, ето, оглупяват и това е опасно. А да оглупяват писателите в едно общество, в един свят; да загубват сетивата си за истински сериозните проблеми – това е едно от най-опасните неща. Както казва Бертолт Брехт: „Няма да питат какви са били времената, а защо са мълчали поетите им“! А да мълчиш и да говориш угодни за масовия вкус баналности, е едно и също. Според теб докъде ще го докараме след двайсетина години – има ли шанс да живеем по-спокойно или тревогите и страховете в света само ще растат? Въобще нямам представа и мисля, че най-умното е да не умуваме за бъдещето. Да се насочим към, както казва Кандид на Волтер, „обработване на собствената си градина“, тоест – към настоящия момент. Той е нашата градина. Какво ще бъде бъдещето зависи от това колко добре си вършим работите сега, а не от това колко се тревожим за него.
В интервюто ни преди почти 4 години относно онова, което те тревожи силно, беше отговорил така: „Всеки войнолюбец, всеки идиот – независимо дали е руснак, украинец, американец, българин или иранец, който е готов да подпали война. Съществуването на такива хора, все още, въпреки милионите поуки от историята – ме тревожи ужасно силно.“. За съжаление, се оказа прав. Имаш ли какво да добавиш сега? Не. Даже ще го повторя: Човек, който смята, че война може да съществува и която и да е война може да има някакво оправдание – е изверг. Аз казвам – никоя война няма никакво оправдание. Война не може да се води за нищо на света. Тя е най-неприемливото и най-отвратителното нещо, което могат да сътворят хората. Който казва думата „война“, без да изпитва отвращение и желание да я прекрати моментално, на всякаква цена, е заблуден и отвратителен човек. Няма справедлива война. Във войната няма невинни. И децата не са невинни. Защото ядат шоколада, купен с парите на татковците им – военни или производители на оръжие. Говорих по-горе за Ботев, но тук ще кажа друго, по-любимо за мене име: Толстой. И друго, подобно – Ганди. Борба чрез пълен отказ от насилие. Ти как намираш собственото си спокойствие? И трябва ли писателят да бъде винаги леко обезпокоен, напрегнат вътрешно, лутащ се в различни състояния и търсения, за да има какво да пише и то добре? Аз съм външно спокоен човек, който се изяжда непрекъснато отвътре. Добре, че вътрешно съм доста добре угоен, та има много за ядене. Но – наистина все се ям за нещо. И наистина – идеята за писател, който е спокоен – е някак нелепа. Буда не би станал писател. Когато си в състояние на пълна вътрешна хармония (ама че идиотщина – човек в пълна хармония! – може би някой анацефал), просто не пишеш; просто си седиш под някоя смокиня и казваш на половин час по едно „Омммм“.
Коя професия лично теб те респектира най-много? Писателската. Да си голям писател е величествено. Искам да стана голям писател. Велико е да си голям писател. Не това, което сега наричаме голям писател. А което…Е. Сега чета „Одисей“ на Джеймс Джойс и знам какъв искам да стана, като порасна. Ако си продадеш душата, срещу какво ще е? Искаш точна сума ли? Не мога да я кажа, не съм смятал. Всъщност – не бих си продал душата за нищо. Не знам дали имам и душа. Буда казва (мисля – съвсем основателно) – не установявам съществуването нито на Атман – лична душа – нито на Брахман – световна душа. Но ако говорим с установените клишета-метафори ала Фауст – ето – за това, за което говорихме в предишните два въпроса. Изглеждаш като човек, който не се плаши да хване в ръце, освен клавиатура, и мотика, брадва, кирка, коса – кога последно се захвана с къртовска работа на открито? Винаги съм гледал да бъда веществен човек. Откъсването от предметите и затъването на света на думите – е пагубно. Някои писатели го правят и загиват. Ако не пипаш и не ползваш Нещата, ако не си чупиш ноктите в камък или пън и не бършеш челото си от истинска, трудова пот – ти живееш живот на призрак. Ако можеш да си муха на стената на някой голям творец от миналото – на чия стена би кацнал? На всеки един. Стига да не е голям враг на мухите, снабден с голям, тежък парцал или мухобойка. Но да речем – на Рембранд, на Ван Гог, на Пикасо, на Джон Ленън. При писател не бих стоял, защото трудът на писателя, гледан отстрани, е крайно безинтересен. Там, при писателя, бих се намърдал в главата му.
До дни ще излезе новата му книга – „Мислодобив“, с негови есета, писани по време на пандемията. И очакванията ни са високи. Защото, и едните, които го обожават, и другите, които не го понасят – всички с ръка на сърцето би трябвало да признаят, че Калин Терзийски има какво да каже и го казва добре, казва го интересно и с отворено сърце. На това разчитахме и в разговора ни. Ето само част от това, което ще прочетете нататък: за рационалния гняв и твърдия хумор, за Хайдегер и дедо Диме, за вътрешното изяждане и за чупенето на нокти в пън, какъв иска да стане, като порасне, в какви отношения е с алкохола в момента:
Сам казваш, че есетата ти в „Мислодобив“, са писани в „тъмните години“, по време на пандемията. Звучи като да очакваме повече мрак, отколкото хумор – или двете вървят заедно?
Не бих казал точно „мрак“, по-скоро има гняв, но не черен, а огнено-червен, на места карминен, а на места – морав. Извинявай за поетичността, така ми иде от само себе си. Но съм гледал и винаги внимавам гневът да е облечен в рационалност; аз съм един рационализатор. Не в оня, социалистическия смисъл, който означаваше човек, направил някакво полезно нововъведение в конструкцията на някоя редосеялка, а в психиатричния смисъл. А в психиатричен смисъл „рационализация“ е обличане на иначе неприемливи (да кажем – низки или прекалено егоистични или опасни) мотиви под одеянията на високи намерения. Когато примерно някой политик краде, той говори (и дори си вярва), че усвоява европейски средства по най-ефективен начин. И така – аз се вбесявам, да речем, от отнемането на свободата, гневен съм, ужасèн съм, уплашен съм, отвратен съм, иска ми се да душа и да ритам – но говоря премерено (но не винаги) и използвайки научни доводи. По време на пандемията аз прочетох и изписах купища научно обосновани (все пак съм лекар и съм завършил медицина с отличие) статии против строгите мерки. Според мене по-голямата част от мерките бяха неефективни и представляваха самоцелно погазване на свободите на гражданите – на моменти – в нечувани размери (когато забраниха на хората да ходят дори в паркове, а в същото време можеше да се тъпчат в автобуси, за да отидат на работа в някой военен завод, за да произвеждат оръжие за убийства) – всичко приличаше на зловещ, антиутопичен абсурд. И аз казвах, стъпвайки на знанията си на психиатър, че именно чрез абсурда се докарват хората до положението на роби: накарай един човек да прави очевидно безсмислени и крайно отвратителни неща, свикни го на безсмислие, на абсурд – и вече ще имаш един напълно управляем човек. Затова в армията винаги се е наблягало на изпълняване на безсмислени заповеди – войникът трябва да изпълнява, без да пита. За да можеш след това да го изпратиш и на явна смърт – без той да се съпротивлява на това. Объркай човека, обясни му, даже – заповядай му, че не трябва да си въобразява, че сам може да реши кое е смислено и кое – не – и той стана пешка, животно за клане, пушечно месо. Става пластилин, лесен за мачкане, скот, лесен за управляване. Тогава – объркан и докаран до отчаяние чрез абсурда (човекът само стои и казва: нищо не разбирам, да правят каквото щат!) – той вече е готов роб! Но освен гневът в писанията ми винаги има и хумор. Твърд хумор. Хумор по принцип на античен гръцки означава течност, както и да е. В целия спектър. От лека и розова ирония, до най-свиреп сарказъм. А думата сарказъм идва от саркос – месо. В някои от писанията ми думите режат месо. Хирургът – и в болниците, и във вестниците – е полезен човек – изрязва гнилоча.
В работна среда; Калин Терзийски често пише в ресторанти и кафенета
В началото очаквахме, че пандемията ще ни направи по-добри хора и ще ни сплоти, май не стана точно така?
Всъщност въпросът тук е по-добре да бъде такъв: можем ли да говорим за „хора“ – така обобщено и с лека ръка и за „добри“ – по същия начин? Хубаво е да помислим върху тази социалистическа, в най-лошия, обезличителния смисъл, склонност към генерализиране, обобщаване и стълпяване. Няма такова нещо като „хора“! „Хора“ е една старогръцка дума, обозначаваща тия, които на тълпа пеят зад основния певец/актьор в театъра: хор. Не, не е моя свободна интерпретация, а е същинската етимология на думата. Зловредно е това обобщаване! Нека се върнем към славния и красив, отговорен индивидуализъм. В който всеки отговаря за себе си – и никой не се крие зад идиотски думи като „ние“, „обществото“, или „хората“. Нека си припомним с какво едва прикрито презрение говори Хайдегер за Das Man – безличната форма, която, най-общо казано е това, което наричаме Хората, или, когато казваме „Така се казва“ или „Така се прави“, се съдържа в частицата „се“. Не е ясно кой така казва, кой така прави – не е ясно кой е извършителят на това казване или правене. Хората, безличното нищо, което ние преживяваме като Те, Другите, Въобще Хората. Така Се прави, така не Се прави. Или пък: Това е всеизвестно. Говорим така, с презумпцията за някакви Те. Безличната хидра на Ония там. Част от които сме и ние. И – както казва (вероятно с капка ужас) Хайдегер – Das Man не са там някъде – о, не – всеки от нас носи Das Man в себе си! Всеки от нас носи това безлично множество от Ония Там, Хората – в себе си. А моят дедо Диме, който едва ли беше чел Хайдегер, защото беше мебелист от Подуяне, казваше: „Всека коза за свой крак виси, деде!“. Така че – хората не знам дали са станали по-добри. И даже – не знам какво е „по-добри“. Не знам и какво е „хората“.
Познавам някои отделни човеци – да речем десетина хиляди. Наистина познавам доста хора. В един момент ми се стори, че са много озлобени, благодарение на разделението и противопоставянето на основа отношението си към ковид. Ужасяваше ме това разделение и озлобление. Но с облекчение виждам, че всяко чудо – за три дни. Ковид се оказа една банална, не по-тежка от грип болест, която влезе в репертоара на човешките болести, с които хората така или иначе си живеят от край време. Нека не забравяме, че хората до 19-и век (последната пандемия е в самия край на 19-и век) са преживявали много и много пандемии от чума. А тя е хиляда пъти по-опасна и смъртоносна от ковид. Просто – нищо общо. Чумата, както казват, е експресният влак на смъртта – от белодробна чума, дори със съвременните антибиотици, няма никакъв шанс да те спасят, никакъв. А аз боледувах два пъти от ковид, майка ми и баща ми го изкараха на 82-годишна възраст – на крак – не беше нищо особено. Да – наистина – мъчно ми е и съжалявам за починалите. Но нека не забравяме, че човекът е същество смъртно! И винаги има нещо, което го довежда до смъртта. Ако някой изтъква пред хората факта, че са смъртни и затова трябва да се лишат от всичките си свободи, защото така ще станат по-малко смъртни – това е ужасна демагогия. И най-малкото – какво да кажем за едно такова сравнение – между 28-годишния Ботев, отишъл да умре, знаейки, че ще умре, че ще даде живота си за свободата ни – сравнен с 80-годишния, готов да предаде и своята свобода и тази на децата си, и тази на внуците си, заради един жалък страх, заради една напълно несигурна, ефимерна сигурност? Не е ли някак гротескно? Забравихме ли, че свободата е много по-велика ценност от жалката сигурност? Забравихме ли милионите млади, загинали за свобода?
Красотата или грозотата (в най-общ смисъл), щастието или страданието ти носи повече „материал“ за творчество?
Грозното винаги се „рисува“ по-лесно – то има много повече ярки и изразителни черти, даже може да се каже, че за художника, за писателя – то е по-привлекателно. Изразителността на чертите му го прави дори някак естетично. А хубавото, особено в баналния смисъл – често е и безлично, и блудкаво. Но пък истинската красота, истинската Божа дарба – дали изразена в стройността на тялото и красотата на лицето, или в един красив ум – е и истинският двигател на творчеството. Красивата жена и красивият планински връх те вдъхновяват и те карат да вярваш…че Има-За-Какво да се прави всичко Това. Имам предвид – изкуството. Тогава вече – когато щастливата красота те е вдъхновила – ти можеш да рисуваш и красивото, и грозното с любов. Особена е тази любов на твореца – тя е всъщност и насладата да превръщаш нищо-не-означаващия свят в нещо, което наричаме Изкуство. Нещо значещо Нещо.
За какво родителите ти се оказаха прави?
Че ме има на тоя свят. И че от мене си зависи какво означава това Има Ме.
А ти за какво най-често дуднеш на дъщеря си?
Че трябва да се върне в България. Защото сега тя е психиатър в Германия. И ѝ казвам – ако искаш уреден, скучен и комфортен живот, стой там. Но всеки, който иска да направи нещо съществено – отива там, където е тежко и трудно. Ако иска да прави големи неща – отива на бойното поле, не в кафенето. България повече прилича на бойно поле, отколкото Германия. Тук е по-тежко и по-трудно, отколкото там. Алберт Швайцер не е стоял в Швейцария или в Париж, а е станал това, което е, защото е отишъл в Ламбарене, в Централна Африка, за да основе клиника за прокажени. А и тук, в България, си си вкъщи и думата ти ще се чува. Нищо че казват, че никой не е пророк в своето село. Той става пророк в своето село, нищо, че не го признават, но всъщност – само в него може да стане, да се изгради като такъв. Иисус не би станал това, което е, ако беше скитал не из Галилея, а из Тибет. Поне така си мисля.
"Докосване", авторска картина
Кога последно каза на някого „Видя ли сега, аз казах ли ти!“?
Май никога не го казвам. Аз знам, че всички предимно грешим. Всъщност – на мнение съм, че човек, каквото и да прави – греши. Така че само въздишам и се усмихвам, и казвам: „И ти си прав. И ти си прав. А – и ти също си прав.“.
Писателят трябва ли да чувства ангажимент да отправя и страшни предупреждения към обществото, за да внимава накъде отива то?
Мисля, че писателят, така или иначе, предимно това прави. Дори и най-глупавият писател – той, примерно, отправя предупреждението (чрез глупавото си писане), че писателите, ето, оглупяват и това е опасно. А да оглупяват писателите в едно общество, в един свят; да загубват сетивата си за истински сериозните проблеми – това е едно от най-опасните неща. Както казва Бертолт Брехт: „Няма да питат какви са били времената, а защо са мълчали поетите им“! А да мълчиш и да говориш угодни за масовия вкус баналности, е едно и също.
Според теб докъде ще го докараме след двайсетина години – има ли шанс да живеем по-спокойно или тревогите и страховете в света само ще растат?
Въобще нямам представа и мисля, че най-умното е да не умуваме за бъдещето. Да се насочим към, както казва Кандид на Волтер, „обработване на собствената си градина“, тоест – към настоящия момент. Той е нашата градина. Какво ще бъде бъдещето зависи от това колко добре си вършим работите сега, а не от това колко се тревожим за него.
Като млад баща, с бъдещата доктор Терзийска
В интервюто ни преди почти 4 години относно онова, което те тревожи силно, беше отговорил така: „Всеки войнолюбец, всеки идиот – независимо дали е руснак, украинец, американец, българин или иранец, който е готов да подпали война. Съществуването на такива хора, все още, въпреки милионите поуки от историята – ме тревожи ужасно силно.“. За съжаление, се оказа прав. Имаш ли какво да добавиш сега?
Не. Даже ще го повторя: Човек, който смята, че война може да съществува и която и да е война може да има някакво оправдание – е изверг. Аз казвам – никоя война няма никакво оправдание. Война не може да се води за нищо на света. Тя е най-неприемливото и най-отвратителното нещо, което могат да сътворят хората. Който казва думата „война“, без да изпитва отвращение и желание да я прекрати моментално, на всякаква цена, е заблуден и отвратителен човек.
Няма справедлива война. Във войната няма невинни. И децата не са невинни. Защото ядат шоколада, купен с парите на татковците им – военни или производители на оръжие.
Говорих по-горе за Ботев, но тук ще кажа друго, по-любимо за мене име: Толстой. И друго, подобно – Ганди. Борба чрез пълен отказ от насилие.
Ти как намираш собственото си спокойствие? И трябва ли писателят да бъде винаги леко обезпокоен, напрегнат вътрешно, лутащ се в различни състояния и търсения, за да има какво да пише и то добре?
Аз съм външно спокоен човек, който се изяжда непрекъснато отвътре. Добре, че вътрешно съм доста добре угоен, та има много за ядене. Но – наистина все се ям за нещо. И наистина – идеята за писател, който е спокоен – е някак нелепа. Буда не би станал писател. Когато си в състояние на пълна вътрешна хармония (ама че идиотщина – човек в пълна хармония! – може би някой анацефал), просто не пишеш; просто си седиш под някоя смокиня и казваш на половин час по едно „Омммм“.
От кой порок успяваш да стоиш най-далеч?
От дишането на лепило. Най-многото, което си позволявам, е дишане на безцветен лак, почти всеки ден всъщност. Защото с него си пръскам картините. Но не повече.
Въпреки, че ти често имаш дълги периоди на пълна трезвеност, много хора те свързват с постоянното пиене. В какви отношения си с алкохола в момента?
Пиенето при мене е свързано с отчаянието, а то е до голяма степен екзистенциално – предизвикано не от някакви конкретни причини, а от осъзнаване същността на самия живот. Но сега съм доста доволен от живота. Колкото и да е отчайващ – той е все пак най-чудесното нещо, което може да ни се случи. Единственото. Така че – майната му на пиенето.
Писател, сценарист, лекар, художник. В каква област все още не си, а би искал да се развиваш, да учиш, да практикуваш?
Музиката. Страшно обичам музиката от 60-те, колкото и банално да е. Аз съм израснал с Доорс, Джими Хендрикс, Бийтълс, Джон Ленън, Ролинг Стоунс, Джетро Тъл, Франк Запа, Пинк Флойд (особено със Сид Барет), всичко, което се е случило на Уудсток, с филма „Коса“ и така нататък. Ето ти още един отговор за алкохола. Какво отношение да имаш към алкохола, дългата коса, кожените кларкове, клош панталоните, шарените ризи, кадифените елечета, ритъм енд блуса, автостопа и Свободата – след като си възпитан от това поколение герои-музиканти? Та така де – бих станал рок певец. Не знам някой да е ставал рок певец на 55. Аз може да съм първия. Никой, честно казано, не знае нищо.
Автопортрет
Коя професия лично теб те респектира най-много?
Писателската. Да си голям писател е величествено. Искам да стана голям писател. Велико е да си голям писател. Не това, което сега наричаме голям писател. А което…Е. Сега чета „Одисей“ на Джеймс Джойс и знам какъв искам да стана, като порасна.
Ако си продадеш душата, срещу какво ще е?
Искаш точна сума ли? Не мога да я кажа, не съм смятал. Всъщност – не бих си продал душата за нищо. Не знам дали имам и душа. Буда казва (мисля – съвсем основателно) – не установявам съществуването нито на Атман – лична душа – нито на Брахман – световна душа. Но ако говорим с установените клишета-метафори ала Фауст – ето – за това, за което говорихме в предишните два въпроса.
Изглеждаш като човек, който не се плаши да хване в ръце, освен клавиатура, и мотика, брадва, кирка, коса – кога последно се захвана с къртовска работа на открито?
Винаги съм гледал да бъда веществен човек. Откъсването от предметите и затъването на света на думите – е пагубно. Някои писатели го правят и загиват. Ако не пипаш и не ползваш Нещата, ако не си чупиш ноктите в камък или пън и не бършеш челото си от истинска, трудова пот – ти живееш живот на призрак.
Ако можеш да си муха на стената на някой голям творец от миналото – на чия стена би кацнал?
На всеки един. Стига да не е голям враг на мухите, снабден с голям, тежък парцал или мухобойка. Но да речем – на Рембранд, на Ван Гог, на Пикасо, на Джон Ленън. При писател не бих стоял, защото трудът на писателя, гледан отстрани, е крайно безинтересен. Там, при писателя, бих се намърдал в главата му.
Кое човешко изобретение би премахнал? А от кое неизмислено такова имаме нужда?
Оръжията. Бих премахнал всички оръжия. Звучи непрактично и наивно-утопично. Но аз бих го направил, въпреки това. А, да – не сме измислили още начин да превръщаме в електричество цялата тая енергия, която пилеем в правене на пълни глупости.
Какво би ни препоръчал да следим – четиво/проект/музика/творец?
До някаква степен ме радват и задоволяват издателства като Изток-Запад и Кръг. Но просто защото издават старите, велики автори. От Кърт Вонегът до Кант. Но и това симпатично момче Ноа Харари.
Най-глуповатият въпрос, който са ти задавали (може да е и някой от това интервю)?
Няма глупав въпрос на тоя свят. Има глупаво възприемане на въпросите. Няма глупав Свят. Има глупаво възприемане на света.
Нещо, което да споделиш за финал?
Хубаво интервю се получи. Поне частта с въпросите. Пожелавам на всички – и четящите, и нечетящите – силна воля. За да живеят както искат.
Интервю на Милен Антиохов