Как си представяш един бъдещ свят, в който по някаква причина всички роли в театъра се играят само от жени, включително в мъжките роли (наопаки на началото на това изкуство)? Предполагам, че е красиво и много отдадено, много дисциплинирано – в най-хубавия му смисъл. Пренебрегнати ли са мъжете актьори в театъра в края на представлението, когато на актрисите им се подаряват цветя от публиката? Не бих казал такова нещо, освен това те и на нас ни подаряват. Това не е най-важното. На финала на спектакъла, когато видиш, че лицата на публиката са променени, че гледат по по-различен начин – това е по-важното от дали ще ни подарят цветя или каквото и да било. Подаряването на цветя е мил жест на харесване, на благодарност, но той не е задължителен и не може да се каже, че има дискриминация в тази посока. Пиесата ти „Ботушът“ е за престъпленията на тоталитарния режим. Има обаче доста хора, които гледат на Байтошовите времена с носталгия, като на едни хубави години. Какъв е шансът такъв човек да дойде на представлението ти? „Ботушът“ е пиеса, която е базирана върху една конкретна ситуация от недалечната българска история, но се занимава със същината на човека и със способността му да се превръща в звяр, да загубва човешкото в себе си и да се отнася с другите хора не като със себеподобни. Човекът може да бъде човек във всеки строй и да бъде звяр във всеки строй – дали ще е комунизъм, фашизъм, демокрация, монархия, анархия, каквото и да е.
Сините му, пронизителни очи и заразителният му, свободен смях неизменно правят силно впечатление. А още по-въздействащо е да слушате на живо говоренето на актьора и режисьор Стоян Радев за работата му – изключително целенасочен, компетентен, отдаден и влюбен в нея. Работа, която винаги, винаги си струва да бъде видяна. Как превключва между двете си функции, каква е позицията му за Паметника на Съветската армия, как си представя свят, в който в театъра играят само жените, а и още – прочетете по-долу:
Само през този сезон имаш „Ботушът“, „Поразените“, „Кървава сватба“, „Двубой“ и „Инстинктът“ като режисьор; „Тютюн“, „Клетка за пеперуди“, „Амадеус“, „Дамата с камелиите“, „Любовникът от Zanziбар” и “Мухите“ - като актьор. Как се справяш с превключването от режисура към актьорство, от един театър към друг – отстрани това изглежда доста сложно?
За мен е една от най-добрите части на нашата професия – точно това превключване, начините да търсиш различните изразни средства всяка вечер: за различните заглавия, за различните функции, различните теми. За мен лично това е една от най-приятните наистина, и най-провокативните части от нашата професия.
В „Клетка за пеперуди“ играеш Албин, драг кралица. Видях един фейсбук пост, в който бяха решили, че в ролята е Койна Русева. Това сигурно е комплимент за теб?
Предполагам, че е комплимент, да, и аз така го взех. И като приятна смешка.
Бил си и в ролята на жена. Има ли нещо, което не би играл?
Бих играл всичко. В постановката на Лилия Абаджиева – „Цимбелин“ - там играх Кралицата. Това си е женска роля, но Лили прави винаги спектаклите си, които са по Шекспир, само в мъжки състав, така че в тези постановки винаги мъже играят женските роли. И аз имах този късмет, да играя кралицата в тази постановка.
Като Лилавия в сериала "Господин Х и морето"
Как си представяш един бъдещ свят, в който по някаква причина всички роли в театъра се играят само от жени, включително в мъжките роли (наопаки на началото на това изкуство)?
Предполагам, че е красиво и много отдадено, много дисциплинирано – в най-хубавия му смисъл.
Пренебрегнати ли са мъжете актьори в театъра в края на представлението, когато на актрисите им се подаряват цветя от публиката?
Не бих казал такова нещо, освен това те и на нас ни подаряват. Това не е най-важното. На финала на спектакъла, когато видиш, че лицата на публиката са променени, че гледат по по-различен начин – това е по-важното от дали ще ни подарят цветя или каквото и да било. Подаряването на цветя е мил жест на харесване, на благодарност, но той не е задължителен и не може да се каже, че има дискриминация в тази посока.
Пиесата ти „Ботушът“ е за престъпленията на тоталитарния режим. Има обаче доста хора, които гледат на Байтошовите времена с носталгия, като на едни хубави години. Какъв е шансът такъв човек да дойде на представлението ти?
„Ботушът“ е пиеса, която е базирана върху една конкретна ситуация от недалечната българска история, но се занимава със същината на човека и със способността му да се превръща в звяр, да загубва човешкото в себе си и да се отнася с другите хора не като със себеподобни. Човекът може да бъде човек във всеки строй и да бъде звяр във всеки строй – дали ще е комунизъм, фашизъм, демокрация, монархия, анархия, каквото и да е.
Каква е позицията ти за паметника на Съветската армия?
Аз по принцип съм на мнение, че нито един паметник не трябва да бъде събарян. Защото всеки паметник бележи някакво време от развитието на някакво общество. Който и да е паметник е сложен там по някакви причини, по някакви идеи, в някакво време. Ако него го няма там, той няма да може да възбужда нашата памет и ние да знаем. А ако децата ни питат какво е това, ние ще имаме причина да им разказваме, като им сочим: „Това е паметник на едни – например – на едни лоши хора. Сложен е тук, защото едни други хора са ни управлявали преди време и те са решили да бъде тук“. Като се махне, няма да имаме основание това да го говорим. И паметта няма да има с какво да бъде захранвана. Той затова е памет-ник! Не разбирам защо трябва да се маха и какво ще промени това.
Усеща ли се в театъра достатъчно търпение от публиката към младите актьори? Или хората предпочитат да гледат по-познати лица и се мръщят на непознатите млади артисти?
Зрителят, като влезе в театъра, според мен, иска пред очите му да се създаде свят, който не може да види никъде другаде. Той не се интересува ти дали си млад, стар, опитен, неопитен, талантлив, бездарен – той не се интересува от това. Зрителят иска да види свят, който той не може сам да си създаде – и ние на сцената да го въведем в този свят. Да му покажем свят, различен от неговия бит, от неговия живот. Не смятам, че зрителят се интересува от такъв вид оценки – „той е млад, дайте да му дадем шанс“.
Фотокредит: Тони Перец
Смяташ ли, че някой режисьор би се поколебал да те покани като актьор, притеснен за авторитета си – да не би да му се месиш в работата, като си и режисьор?
Не, не съм забелязал такова нещо. Слава богу, аз съм канен от режисьорите актьор, така че очевидно няма у тях такъв страх. Когато човек знае функциите на онова, за което е в конкретната компания, проект, ситуация и си върши работа, за която е поканен – режисьор, актьор, композитор, художник, хореограф, каквото ще да е – тогава няма как и защо да има търкания. Аз знам, когато репетирам като актьор, какво се очаква от мен и аз какво трябва да правя. Знам, когато режисирам, какво трябва да правя и как да водя процеса и не смесвам двете неща – те са различни.
Не си ли казваш понякога „Аз това бих го направил по-различно“?
Ако си кажа такова нещо, аз веднага ще го обсъдя с режисьора, ще си говорим. Правенето на един спектакъл е творчески процес, който изисква отдаденост и взаимност у много хора, събрани около един център – бъдещото представление. Така че дали актьор или режисьор, или какъвто и да е – аз бих казал какво мисля, бих артикулирал, бих споделил, бих влязъл в спор и всеки може да го направи това нещо.
Съответно – и приемаш такова поведение на актьорите спрямо себе си, когато си режисьор?
Разбира се, че да, разбира се. Това не означава смесване на функциите или пренебрегване, ни най-малко даже.
Фотокредит: Христина Джурова
С какъв тип актьори е по-лесно да се работи (не задължително с по-добър краен резултат) – такива, които са по-добри в изпълнение на задачите си или с онези, които имат повече талант, но и са по-неовладяни при изпълнение на функциите си.
И двете неща могат да бъдат работещи. То няма по-добро и по-лошо – или поне аз мисля така. За предпочитания изобщо не става въпрос. Всеки актьор, всеки творец носи своя цвят, носи своята аура и своята енергия в представлението. Така че зависи какъв цвят е необходим за направата на това представление – тогава предлагаш на този или на онзи актьор, като познаваш неговите специфики. Това е нелесен процес, дълъг, той трае по време на целия репетиционен период така или иначе, но няма: по-добрите са по-дисциплинираните или обратното.
Няма ли режисьори, които залагат повече на дисциплината, други – повече на творческия хаос?
И дисциплината, и творческият хаос са еднакво важни, необходими съставки за правенето на едно представление. Дисциплината не означава, че не можеш да бъдеш и свободен в така наречения творчески хаос.
Да се опитаме да помрънкаме малко: в театралните салони се случва зрители да не си изключват телефоните. Тц, тц, тц! Какво ли следва – да си внасят пуканки и чипс? Или нещо още по-неадекватно!
Цялата работа е, че нещата, които наричаме неадекватни, те малко по малко започват да стават нормални, така че не знам какво бих могъл да нарека неадекватно. В интерес на истината, все по-рядко е това с неизключването на телефоните. Все по-рядко се чува телефон да звъни в салона, колкото да кажем в първите години на появата на джиесемите изобщо. Така че нямам идея какво би могло да бъде това, което да може да е неадекватно.
Кой е най-глуповатият въпрос към един актьор?
Аз не знам дали е глуповат, но лично за мен може би един от най-странните въпроси, които непрекъснато ми задават, е „Как учите толкова много текст?“. А пък за мен това е най-лесната част в нашата професия. Най-най-лесната част. Всъщност това е една технология, просто сядаш и учиш текста. Просто трябва да го научиш. Но не знам защо толкова много хората се впечатляват от това.
Фотокредит: Ангел Жечев
Като Албин в пиесата "Клетка за пеперуди", заедно със Симеон Лютаков
Какво би избрал: да имаш винаги гениални идеи в областта на изкуството, но само ако работиш като счетоводител; или да имаш наистина страхотни идеи за държавно управление и икономика, но само докато работиш като бакшиш?
Нямаш ли чувството, че голяма част от нас имаме подобно съзнание – че съдбата е неблагосклонна към нас. „Аз, ако мога да застана начело на държавата, така бих я оправил! Това и това, и това ще направя!“. Добре – странно тогава, че не си застанал начело на държавата, а си – както ти казваш – бакшиш. Или: „Аз имам толкова креативен потенциал в себе си, че ако изляза на сцената или хвана четката, или молива да пиша романи – такива неща ще направя, акъла ще ви взема. Само че съдбата беше неблагосклонна към мене и ме направи да мия чинии в едно денонощно заведение.“.
Фотокредит: Милен Антиохов
Не смяташ, че ако някой работи мияч на чинии, не може да има наистина страхотни идеи в област на изкуството?
Напротив! Вярвам, вярвам. Човек се ражда с такъв или онакъв талант. И ако успее да го осъзнае, би трябвало да започне да го развива. Да имаш таланта да почистваш градинка, е не по-малък талант от това да можеш да пишеш поезия. Ако го правиш, тогава ти ще бъдеш смислен, полезен и ще се чувстваш много добре. Но ако се нарочиш да страдаш, че талантът ти не е в една посока, в която ти си въобразяваш, че трябва да бъде, тогава животът ти ще бъде тъжен, ти ще се чувстваш неудовлетворен, неразбран, пренебрегнат от съдбата, от живота и ще мрънкаш във фейсбук.
Нещо, което искаш да споделиш за финал?
Ходете на театър!
Интервю на Милен Антиохов