Някои от вас познават Венци Мицов като част от любимата група „Хиподил“, други – като общински съветник в Столичния общински съвет, а трети – като автор в медии. Четете надолу и ще научите и такива неща като какво го е разплакало последно, кой е най-тъпият въпрос, който са му задавали и решава ли боят конфликтите:
Какво си пожела за новата 2020-а година? А на българския народ?
Наближава момента, в който ще чукна, живот и здраве, съдбоносните 50 лазарника. Това ще се случи през 2021-а. Пожелах си най–напред през 2020-а да съм жив, здрав, да не се ядосвам толкова и да се опитам да правя това, което в последните години изоставих доста – да правя музика и да пиша. Предстои ми защита на дисертация – вероятно в края на 2020-а година и, живот и здраве, тържествата, посветени на половинвековния юбилей на чичо Венци да са тържества за половинвековния юбилей на доктор Мицов. Звучи някак тържествено. От друга страна звучи като начало на филм на ужасите... Какво пожелавам на българския народ? Не съм президент, нито премиер, нито някаква важна клечка, за да пожелавам нещо на народа. А и на народа едва ли му пука какво ще му пожелае някакъв си Венци от Кюстендил, живеещ в панелка в „Младост“ 4. Но, понеже ме питате – най-вече здраве. И повече любов. Обърнете внимание на близките си, защото времето минава, децата ни растат и накрая ще се чудим защо не ги прегръщахме достатъчно, докато бяха малки.
А какво си обеща? Смяташ ли да си го изпълниш?
Обещах си да сваля още 20 килограма. През миналата година се преборих с тревожните 174 килограма. Сега съм около 152. Смятам да посрещна 2021-а на кота 130. Смятам, че това е реалистично. И да, смятам, че ще изпълня обещанието, което съм си дал. Система нямам – гледам да ходя доста, спрял съм тестените изделия и сладкото (макар, че по празниците се поотпуснах, но сега влизам в ритъм отново).
Да можехме и ние така! Коя е най-голямата похвала, която си получавал от гражданин като общински съветник?
Запомнете добре – когато влезеш в някакво място, където си бил пряко избран, обикновено не получаваш похвали. За 4 години в СОС получих предимно огромни порции хейт. Впрочем най–странното е, че за огромна част от нещата, заради които получавах хейт, не бях нито виновен, нито ги бях подкрепил. Към края на мандата стана най–страшно – тогава освен във фейсбук започнаха да се появяват и статии, в които излизаше, че съм гласувал за нещо, което аз не бях подкрепил. Последните месеци от мандата ми минаваха в това да проверявам дали не съм бил изтипосан как подкрепям някой строеж (например Гаранти Коза в „Младост“), за когото всъщност съм гласувал „против“. Беше странно, но и това мина. Похвали ли – не знам дали трябва да се хваля с това, при положение, че на изборите хората ясно се произнесоха, че не съм техния човек в СОС. За това и няма да споделям похвалите, които съм получавал. Единственото, което мога да кажа е, че бях на една ръка разстояние от всички, които са ме потърсили за каквото и да е по време на тия 4 години.
Липсва ли ти по-спокойното време, в което беше в "Хиподил" и не се занимаваше с политика, общество и други по-сложни работи? Или поне кое ти липсва от онова време?
От онова време ми липсва единствено младостта. И още нещо – липсва ми наивността. Тогава смятах, че нещата ще се оправят. Само ни трябва малко време. Сега, след като минах през месомелачката на политиката, знам, че нещата няма да се оправят. И това ще е така, докато нашето поколение не приключи съществуването си и не дойдат децата ни, които не са обременени от нашата тъпотия, калена в прехода между научния социализъм и заведенията за бързо хранене... Иначе времето, в което бях млад и свирех в пънк групи бе всичко друго, но не и спокойно. Спомнете си Лукановата зима, спомнете си хиперинфлацията, спомнете си мутрите. Ако това е спокойно време, аз съм състезател по художествена гимнастика. Не, това не ми липсва. Нещо повече – не искам да се повтаря.
Случвало ли се е, неволно, докато си взимаш душ или шофираш например, да си припяваш някоя чалга хит, все пак те са известни с натрапчивите си припеви?
Не! Кратък и лесен отговор. Но ми се е случвало под душа да си тананикам последната част на втора симфония от Онегер. Това е музика, писана по време на втората световна война. Цялата симфония е мрачна, безнадеждна. И в края, точно когато си мислите, че всичко е приключило, изведнъж от нищото, от някаква затихнала атонална отчаяност се чува звука на един тромпет. Той засвирва мелодията на надеждата. Тази мелодия постепенно пробива звука на целия оркестър и излиза отгоре. Сякаш слънцето изгрява и всичко светва. И ясният звук на тромпета повежда мрачната симфонична картина към финал. Сякаш Онегер ни казва „Ей, скапаняци, я горе главите, след като осрахте света за пореден път, сега се хванете в ръце и започвайте да го оправяте“. Ей това си тананикам под душа. Гергана, Ивана, Ивона, Ивена и Иевуна го оставям на някой друг – да си хълца и да се радва.
Чалгата ли е виновна за всичко в страната ни?
Чалгата е начин на мислене. В музикално отношение чалгата бе контракултурата на хората, които, смачкани от живота, вместо бунта припознаха търкането на талончета и бягството в света на турските сериали. Чалгата е фройдистката сублимация на желанието за промяна и бунт. Когато живееш лошо, но не искаш, вместо да нарамиш винкело и да отидеш пред Народното събрание, ти си пускаш „Води ме в някоя квартална кръчма“, пиеш две пърцуци и заспиваш в поза „алкохолна парализа“ пред телевизора, закупен на лизинг. Ето това е чалгата. За чалга в политиката не ми се говори – просто вижте какво правят управляващите и само му сложете един музикален съпровод отдолу. Това дори не е чалга, а фалшив кючек...
Ако нямаше чалга, а същата маса хора слушаше метъл, как щяха да стоят нещата? Щяхме ли да сме се оправили?
Ако... Но няма „ако“, защото масовия вкус у нас е такъв. А сега ще ви кажа какво мисля аз по въпроса. Ако бяхме страна, в която образованието не е в тежка криза, семейството не е в разпад и хората не са оскотели напълно, нямаше да имаме нужда да слушаме чалга. И ще разберем, че сме се оправили, когато чалгата спре да е предпочитаният стил у нас – и в музиката, и в политиката, и в изкуството, и в икономиката. За тази цел обаче е нужно да инвестираме в културата си и да я уважаваме. Няма как да се наричаме „патриоти“, а да не знаем имената на поне трима български композитори... С „България на три морета“ не показваме патриотизъм, а просто рецитираме някаква мантра. Не, това не е патриотизъм. Това също е чалга.
Коя поговорка според теб е най-глупава?
„Преклонената главица сабя не я сече“. „Кроткото агне от девет майки суче“. „Да би мирно стояло, не би чудо видяло“. Имаме толкова много поговорки, които ни учат да си кютаме и да си траем, че се сещам само за онова Вазово „Лудите, лудите, те да са живи“.
Коя е най-опасната "болест", от която смяташ, че страдат днешните хора?
Лицемерието. Социалните мрежи родиха един феномен. Те дадоха трибуна както на важните неща, така и на бездарието. Това от една страна е добре – демокрация е, всеки има право да притежава своя трибуна. От друга страна, тази трибуна породи усещането, че можем да се саморазправим с всеки, който не ни кефи. А нас не ни кефи който и да е, когато в нещо мъничко е успял. Защо ли? Защото сме закърмени с така наречения демократически централизъм, който по времето на социализма не позволяваше да има успели и неуспели. Всички трябваше да са равни. Днес обаче всички можем да пишем, каквото си решим в социалните мрежи и да клеймим, когото си решим. Пишем, мразим, мачкаме. Но само в мрежите. На живо сме мишки. Изпитвал съм го стотици пъти върху себе си, особено докато бях в политиката. Хора, които в мрежите ми скачаха агресивно, на живо се усмихваха плахо и мрънкаха, когато се срещнем очи в очи. Именно това лицемерие, така характерно за цяла една политическа каста, обединена около претендентите за алтернатива, е проклятието и раковото образувание на всички опити за създаване на гражданско общество. Но този отговор започна да става твърде политически, а май не трябваше... С две думи – лицемерието ни няма да се излекува лесно. За това забравете за скорошна промяна.
Ако може да премахнеш някакво съвременно изобретение на човечеството, кое би било то?
Бих премахнал салфетките. Така няма да има заведения, в които подпийнали пичаги, които се чудят какво да правят кинтите си, вместо да ги дадат за нещо смислено, ги дават, за да мятат салфетки. Ще оцелеем и без салфетки, мамка му...
Коя е най-величествената и прекрасна жълта новина, която си срещнал напоследък в медиите?
Без съмнение това е топ новина, излязла преди няколко години в един култов жълт сайт. Новината е следната – „Извънземни опънаха бай Стефчо в секретна база под Родопите“ (не се шегувам). Вече няколко години това заглавие е ненадминато в личната ми класация.
Какво би предпочел - на млади години, примерно на 17, да знаеше това, което сега знаеш или сега да можеш това, което можеше на 17?
Ще отговоря максимално честно – единственото, което бих направил, ако бях на 17 и знаех това, което знам сега, щеше да е много бързо да си събера куфарчето, да сложа най–необходимите неща вътре и с много бърза скорост, без да се обръщам назад, да се кача на първия свободен нискобюджетен полет към произволна дестинация (без Северна Корея, че не харесвам ким чи и Ким Чен Ун). Иначе и сега все още мога някои неща, които можех на 17, не ме отписвайте все още.
Най-глуповатият въпрос, който са ти задавали (тези от това интервю също участват)?
Веднага се сещам за един. Активистка на ДСБ от Младост, по време на дебат в читалището в „Младост“ 1 (бях кандидат за районен кмет) ме попита – „Още ли ви боли гъзът, господин Мицов?“. Въпросът ме принуди профилактично да опипам задните си части. Не, не ме болеше. Заболя ме главата от тая истерична злоба, но си замълчах. Лелите от ДСБ не трябва да се предизвикват, защото става страшно...
Сънуваш ли как свириш на клавишни понякога?
Не, не сънувам, защото постоянно свиря в реалния живот. Обаче веднъж сънувах, че съм създал софтуерен UPC. Този сън няма да забравя, докато съм жив – да създадеш софтуер, който генерира ток – това е нова степен на шизофреничност...
Кога последно и какво изсвири?
Всеки ден намирам по малко време да посвиря. Само преди месец бях на турне в Европа с група „ЕКС“ (Ерол от „Уикеда“, Светльо от „Хиподил“ и „Легендите“ и Колю Гилъна от „Контрол“) и посвирихме малко пънк в 8 европейски града – Кьолн, Брюксел, Амстердам, Карлсруе, Берлин, Мюнхен, Франкфурт и Виена. Беше много зареждащо, а турнето приключи в „Сити Стейдж“ в София и концерта на 28 декември беше Sold Out… Ако ме питаш какво свиря сега – просто си свиря за удоволствие, но и работя усилено по дисертацията си, която е дисекция на контракултурните музикални публики от времето на българския преход.
Кой е политикът, с когото никога не би искал да си в един екип, но пък би пийнал няколко бири с него и защо?
Всъщност политиците също са хора. През последните 4 години разбрах, че във всяка партия има читави люде. Има и такива, които не са читави. Научих се да разграничавам политическата принадлежност и личните качества. И тогава ми стана лесно да разговарям с колегите. Та бих пил няколко бири с кого ли не, стига да не бях болен от подагра, което ми забранява да пия бира...
Ух... Каква беше причината, когато в живота си си плакал най-силно/много/дълго?
Аз съм доста емоционален човек и не крия сълзите си. И съм от тези, които честичко си поплакват по какъв ли не повод. Най–много плача, когато чуя някоя песен на Павел и Венци Венц обаче.
След годините като общински съветник смяташ ли, че все пак има и ситуации, в които боят би помогнал за решаване на конфликти?
Аз съм пацифист. Смятам, че нищо добро не се е получило в резултат на проливане на кръв. Като съветник бях 4 години заместник-председател на комисията, която се занимаваше именно с конфликти и проблеми – така наречената Комисия за връзки с гражданите. Тази комисия, за съжаление, като много неща в СОС имаше парадни функции – съществува, заседава, но нищо не може да направи. Там чух и видях доста проблеми, които, по начина, по който функционира законодателството ни, не могат да бъдат решени. Но, както знаете, който трупа познание, трупа печал. Не, няма да стане с бой, ще стане с промяна на законодателството. Но за тази цел трябва да се намерят и читавите законотворци. А лошата новина е, че политиката вече е място, където читавите хора не желаят да участват. Дали това ще се промени – предстои ни да видим.
А сега накъде ще поемеш?
А сега съм редактор в сайта Offnews, където се занимавам с онова, с което винаги съм се занимавал – култура, изкуство. Пиша и коментарни статии. Живот и здраве, предстои защита на дисертацията ми. Вече преподавам на студенти, бях хоноруван преподавател цял семестър. Пиша и музика, през юни ще можете да чуете на живо моя концерт за пиано и оркестър в зала България и в залата на Симфониета Враца във Враца. Пиша и един детски мюзикъл, който скоро трябва да бъде готов. Предстои да запишем една моя песен, която съм написал специално за София Георгиева (момичето, което изпя песента „Син талисман“). Изобщо – предстоят ми доста неща, но най-хубавите от тях винаги се случват ненадейно. Надявам се съдбата да ме изненада с нещо готино, а не с някой запор от някое ЧСИ...
Успех! Нещо мъдро за финал?
То аз като съм един мъдър, та нещо мъдро... Добре де, нека да опитам. Знаете, че съществува поговорката „Животът, това е път“. Керуак обръща поговорката, за да обобщи битието на битниците така – „Пътят, това е живот“. А чичо Венци отишъл на пазар и след това се сетил – „Животът – това в всичко, което се случва, след като оцелеете на щанда със зеленчуци в Кaуфланд“... Всяко поколение си има ценностите. А нашите бяха формирани на опашките за банани по времето на късния социализъм...
Интервю на Милен АнтиоховНякои от вас познават Венци Мицов като част от любимата група „Хиподил“, други – като общински съветник в Столичния общински съвет, а трети – като автор в медии. Четете надолу и ще научите и такива неща като какво го е разплакало последно, кой е най-тъпият въпрос, който са му задавали и решава ли боят конфликтите:
Какво си пожела за новата 2020-а година? А на българския народ?
Наближава момента, в който ще чукна, живот и здраве, съдбоносните 50 лазарника. Това ще се случи през 2021-а. Пожелах си най–напред през 2020-а да съм жив, здрав, да не се ядосвам толкова и да се опитам да правя това, което в последните години изоставих доста – да правя музика и да пиша. Предстои ми защита на дисертация – вероятно в края на 2020-а година и, живот и здраве, тържествата, посветени на половинвековния юбилей на чичо Венци да са тържества за половинвековния юбилей на доктор Мицов. Звучи някак тържествено. От друга страна звучи като начало на филм на ужасите... Какво пожелавам на българския народ? Не съм президент, нито премиер, нито някаква важна клечка, за да пожелавам нещо на народа. А и на народа едва ли му пука какво ще му пожелае някакъв си Венци от Кюстендил, живеещ в панелка в „Младост“ 4. Но, понеже ме питате – най-вече здраве. И повече любов. Обърнете внимание на близките си, защото времето минава, децата ни растат и накрая ще се чудим защо не ги прегръщахме достатъчно, докато бяха малки.
А какво си обеща? Смяташ ли да си го изпълниш?
Обещах си да сваля още 20 килограма. През миналата година се преборих с тревожните 174 килограма. Сега съм около 152. Смятам да посрещна 2021-а на кота 130. Смятам, че това е реалистично. И да, смятам, че ще изпълня обещанието, което съм си дал. Система нямам – гледам да ходя доста, спрял съм тестените изделия и сладкото (макар, че по празниците се поотпуснах, но сега влизам в ритъм отново).
Да можехме и ние така! Коя е най-голямата похвала, която си получавал от гражданин като общински съветник?
Запомнете добре – когато влезеш в някакво място, където си бил пряко избран, обикновено не получаваш похвали. За 4 години в СОС получих предимно огромни порции хейт. Впрочем най–странното е, че за огромна част от нещата, заради които получавах хейт, не бях нито виновен, нито ги бях подкрепил. Към края на мандата стана най–страшно – тогава освен във фейсбук започнаха да се появяват и статии, в които излизаше, че съм гласувал за нещо, което аз не бях подкрепил. Последните месеци от мандата ми минаваха в това да проверявам дали не съм бил изтипосан как подкрепям някой строеж (например Гаранти Коза в „Младост“), за когото всъщност съм гласувал „против“. Беше странно, но и това мина. Похвали ли – не знам дали трябва да се хваля с това, при положение, че на изборите хората ясно се произнесоха, че не съм техния човек в СОС. За това и няма да споделям похвалите, които съм получавал. Единственото, което мога да кажа е, че бях на една ръка разстояние от всички, които са ме потърсили за каквото и да е по време на тия 4 години.
Липсва ли ти по-спокойното време, в което беше в "Хиподил" и не се занимаваше с политика, общество и други по-сложни работи? Или поне кое ти липсва от онова време?
От онова време ми липсва единствено младостта. И още нещо – липсва ми наивността. Тогава смятах, че нещата ще се оправят. Само ни трябва малко време. Сега, след като минах през месомелачката на политиката, знам, че нещата няма да се оправят. И това ще е така, докато нашето поколение не приключи съществуването си и не дойдат децата ни, които не са обременени от нашата тъпотия, калена в прехода между научния социализъм и заведенията за бързо хранене... Иначе времето, в което бях млад и свирех в пънк групи бе всичко друго, но не и спокойно. Спомнете си Лукановата зима, спомнете си хиперинфлацията, спомнете си мутрите. Ако това е спокойно време, аз съм състезател по художествена гимнастика. Не, това не ми липсва. Нещо повече – не искам да се повтаря.
Случвало ли се е, неволно, докато си взимаш душ или шофираш например, да си припяваш някоя чалга хит, все пак те са известни с натрапчивите си припеви?
Не! Кратък и лесен отговор. Но ми се е случвало под душа да си тананикам последната част на втора симфония от Онегер. Това е музика, писана по време на втората световна война. Цялата симфония е мрачна, безнадеждна. И в края, точно когато си мислите, че всичко е приключило, изведнъж от нищото, от някаква затихнала атонална отчаяност се чува звука на един тромпет. Той засвирва мелодията на надеждата. Тази мелодия постепенно пробива звука на целия оркестър и излиза отгоре. Сякаш слънцето изгрява и всичко светва. И ясният звук на тромпета повежда мрачната симфонична картина към финал. Сякаш Онегер ни казва „Ей, скапаняци, я горе главите, след като осрахте света за пореден път, сега се хванете в ръце и започвайте да го оправяте“. Ей това си тананикам под душа. Гергана, Ивана, Ивона, Ивена и Иевуна го оставям на някой друг – да си хълца и да се радва.
Чалгата ли е виновна за всичко в страната ни?
Чалгата е начин на мислене. В музикално отношение чалгата бе контракултурата на хората, които, смачкани от живота, вместо бунта припознаха търкането на талончета и бягството в света на турските сериали. Чалгата е фройдистката сублимация на желанието за промяна и бунт. Когато живееш лошо, но не искаш, вместо да нарамиш винкело и да отидеш пред Народното събрание, ти си пускаш „Води ме в някоя квартална кръчма“, пиеш две пърцуци и заспиваш в поза „алкохолна парализа“ пред телевизора, закупен на лизинг. Ето това е чалгата. За чалга в политиката не ми се говори – просто вижте какво правят управляващите и само му сложете един музикален съпровод отдолу. Това дори не е чалга, а фалшив кючек...
Ако нямаше чалга, а същата маса хора слушаше метъл, как щяха да стоят нещата? Щяхме ли да сме се оправили?
Ако... Но няма „ако“, защото масовия вкус у нас е такъв. А сега ще ви кажа какво мисля аз по въпроса. Ако бяхме страна, в която образованието не е в тежка криза, семейството не е в разпад и хората не са оскотели напълно, нямаше да имаме нужда да слушаме чалга. И ще разберем, че сме се оправили, когато чалгата спре да е предпочитаният стил у нас – и в музиката, и в политиката, и в изкуството, и в икономиката. За тази цел обаче е нужно да инвестираме в културата си и да я уважаваме. Няма как да се наричаме „патриоти“, а да не знаем имената на поне трима български композитори... С „България на три морета“ не показваме патриотизъм, а просто рецитираме някаква мантра. Не, това не е патриотизъм. Това също е чалга.
Коя поговорка според теб е най-глупава?
„Преклонената главица сабя не я сече“. „Кроткото агне от девет майки суче“. „Да би мирно стояло, не би чудо видяло“. Имаме толкова много поговорки, които ни учат да си кютаме и да си траем, че се сещам само за онова Вазово „Лудите, лудите, те да са живи“.
Коя е най-опасната "болест", от която смяташ, че страдат днешните хора?
Лицемерието. Социалните мрежи родиха един феномен. Те дадоха трибуна както на важните неща, така и на бездарието. Това от една страна е добре – демокрация е, всеки има право да притежава своя трибуна. От друга страна, тази трибуна породи усещането, че можем да се саморазправим с всеки, който не ни кефи. А нас не ни кефи който и да е, когато в нещо мъничко е успял. Защо ли? Защото сме закърмени с така наречения демократически централизъм, който по времето на социализма не позволяваше да има успели и неуспели. Всички трябваше да са равни. Днес обаче всички можем да пишем, каквото си решим в социалните мрежи и да клеймим, когото си решим. Пишем, мразим, мачкаме. Но само в мрежите. На живо сме мишки. Изпитвал съм го стотици пъти върху себе си, особено докато бях в политиката. Хора, които в мрежите ми скачаха агресивно, на живо се усмихваха плахо и мрънкаха, когато се срещнем очи в очи. Именно това лицемерие, така характерно за цяла една политическа каста, обединена около претендентите за алтернатива, е проклятието и раковото образувание на всички опити за създаване на гражданско общество. Но този отговор започна да става твърде политически, а май не трябваше... С две думи – лицемерието ни няма да се излекува лесно. За това забравете за скорошна промяна.
Ако може да премахнеш някакво съвременно изобретение на човечеството, кое би било то?
Бих премахнал салфетките. Така няма да има заведения, в които подпийнали пичаги, които се чудят какво да правят кинтите си, вместо да ги дадат за нещо смислено, ги дават, за да мятат салфетки. Ще оцелеем и без салфетки, мамка му...
Коя е най-величествената и прекрасна жълта новина, която си срещнал напоследък в медиите?
Без съмнение това е топ новина, излязла преди няколко години в един култов жълт сайт. Новината е следната – „Извънземни опънаха бай Стефчо в секретна база под Родопите“ (не се шегувам). Вече няколко години това заглавие е ненадминато в личната ми класация.
Какво би предпочел - на млади години, примерно на 17, да знаеше това, което сега знаеш или сега да можеш това, което можеше на 17?
Ще отговоря максимално честно – единственото, което бих направил, ако бях на 17 и знаех това, което знам сега, щеше да е много бързо да си събера куфарчето, да сложа най–необходимите неща вътре и с много бърза скорост, без да се обръщам назад, да се кача на първия свободен нискобюджетен полет към произволна дестинация (без Северна Корея, че не харесвам ким чи и Ким Чен Ун). Иначе и сега все още мога някои неща, които можех на 17, не ме отписвайте все още.
Най-глуповатият въпрос, който са ти задавали (тези от това интервю също участват)?
Веднага се сещам за един. Активистка на ДСБ от Младост, по време на дебат в читалището в „Младост“ 1 (бях кандидат за районен кмет) ме попита – „Още ли ви боли гъзът, господин Мицов?“. Въпросът ме принуди профилактично да опипам задните си части. Не, не ме болеше. Заболя ме главата от тая истерична злоба, но си замълчах. Лелите от ДСБ не трябва да се предизвикват, защото става страшно...
Сънуваш ли как свириш на клавишни понякога?
Не, не сънувам, защото постоянно свиря в реалния живот. Обаче веднъж сънувах, че съм създал софтуерен UPC. Този сън няма да забравя, докато съм жив – да създадеш софтуер, който генерира ток – това е нова степен на шизофреничност...
Кога последно и какво изсвири?
Всеки ден намирам по малко време да посвиря. Само преди месец бях на турне в Европа с група „ЕКС“ (Ерол от „Уикеда“, Светльо от „Хиподил“ и „Легендите“ и Колю Гилъна от „Контрол“) и посвирихме малко пънк в 8 европейски града – Кьолн, Брюксел, Амстердам, Карлсруе, Берлин, Мюнхен, Франкфурт и Виена. Беше много зареждащо, а турнето приключи в „Сити Стейдж“ в София и концерта на 28 декември беше Sold Out… Ако ме питаш какво свиря сега – просто си свиря за удоволствие, но и работя усилено по дисертацията си, която е дисекция на контракултурните музикални публики от времето на българския преход.
Кой е политикът, с когото никога не би искал да си в един екип, но пък би пийнал няколко бири с него и защо?
Всъщност политиците също са хора. През последните 4 години разбрах, че във всяка партия има читави люде. Има и такива, които не са читави. Научих се да разграничавам политическата принадлежност и личните качества. И тогава ми стана лесно да разговарям с колегите. Та бих пил няколко бири с кого ли не, стига да не бях болен от подагра, което ми забранява да пия бира...
Ух... Каква беше причината, когато в живота си си плакал най-силно/много/дълго?
Аз съм доста емоционален човек и не крия сълзите си. И съм от тези, които честичко си поплакват по какъв ли не повод. Най–много плача, когато чуя някоя песен на Павел и Венци Венц обаче.
След годините като общински съветник смяташ ли, че все пак има и ситуации, в които боят би помогнал за решаване на конфликти?
Аз съм пацифист. Смятам, че нищо добро не се е получило в резултат на проливане на кръв. Като съветник бях 4 години заместник-председател на комисията, която се занимаваше именно с конфликти и проблеми – така наречената Комисия за връзки с гражданите. Тази комисия, за съжаление, като много неща в СОС имаше парадни функции – съществува, заседава, но нищо не може да направи. Там чух и видях доста проблеми, които, по начина, по който функционира законодателството ни, не могат да бъдат решени. Но, както знаете, който трупа познание, трупа печал. Не, няма да стане с бой, ще стане с промяна на законодателството. Но за тази цел трябва да се намерят и читавите законотворци. А лошата новина е, че политиката вече е място, където читавите хора не желаят да участват. Дали това ще се промени – предстои ни да видим.
А сега накъде ще поемеш?
А сега съм редактор в сайта Offnews, където се занимавам с онова, с което винаги съм се занимавал – култура, изкуство. Пиша и коментарни статии. Живот и здраве, предстои защита на дисертацията ми. Вече преподавам на студенти, бях хоноруван преподавател цял семестър. Пиша и музика, през юни ще можете да чуете на живо моя концерт за пиано и оркестър в зала България и в залата на Симфониета Враца във Враца. Пиша и един детски мюзикъл, който скоро трябва да бъде готов. Предстои да запишем една моя песен, която съм написал специално за София Георгиева (момичето, което изпя песента „Син талисман“). Изобщо – предстоят ми доста неща, но най-хубавите от тях винаги се случват ненадейно. Надявам се съдбата да ме изненада с нещо готино, а не с някой запор от някое ЧСИ...
Успех! Нещо мъдро за финал?
То аз като съм един мъдър, та нещо мъдро... Добре де, нека да опитам. Знаете, че съществува поговорката „Животът, това е път“. Керуак обръща поговорката, за да обобщи битието на битниците така – „Пътят, това е живот“. А чичо Венци отишъл на пазар и след това се сетил – „Животът – това в всичко, което се случва, след като оцелеете на щанда със зеленчуци в Кaуфланд“... Всяко поколение си има ценностите. А нашите бяха формирани на опашките за банани по времето на късния социализъм...
Интервю на Милен Антиохов
Гласували общо: 1 потребители