Обикновено творенията, било то картини, фотографии, филми, пиеси, песни, се радват на по-голяма популярност от техния създател. Той остава някак отзад, зад комерата и обектива. А не би трябвало да бъде така. Затова решихме да се срещнем с Иван Шишиев - създател на популярната фейсбук страница "Етюд-и-те на София" и да го представим не просто като човека зад обектива, а като личност, създател и професионалист, успял да пресъздаде дори грозното в красиво, тъмното в светло и мръсотията в чистота и невинност. Ето какво ни сподели той:
Ти си създател на известната фейсбук страница "Етюд-и-те на София. Кога и как се роди тя? Всъщност защо я назова точно така?
Тя се роди в главата ми преди точно 5 години и реши да излезе на 17 март 2015 г. Около 15:00 ч., бях в библиотеката. Честно казано не беше замисляна като фотографска страница, а просто като плод на спор относно красотата на София - приятелите ми ме амбицираха да го направя. Понякога споровете раждат велики идеи.
Етюд-и-те на София… Трябваше ми име, което да се плъзга, когато се произнася. София не може да бъде показана изцяло в един кадър, но можеше да се покаже фрагментарно в много и много скици, етюди и така стана. „Те“ са подвижната част на този организъм. „Те“ са ние – хората, както и всички котки, кучета, катерици, гълъби, врабчета, дори щъркели. И ето ти – Етюд-и-те на София.
Сякаш има два варианта: едни хора, живеещи в София виждат града единствено като мръсен въздух, мизерен градски транспорт, едни неподдържани улици и безличен хаос. Други обаче я виждат като теб - от красивата му страна. Ти самият как се настрои да виждаш красивото?
Всеки град има тези две страни. Пътувал съм доста по земята и в Париж, Рим, Алмати, Самарканд, Ташкент, Аман, Брюксел – навсякъде има тази повест за съществуването на двете лица на града. Едната е миризливата, лоша и грозна страна на града, която също показвам по добър начин. За красивата част е ясно. Важното е как ще ги приемеш за себе си. Според мен ако тези хора поживеят другаде, ще открият същите проблеми.
Кое е по-важно: емблематичните места или хората? Каква е стратегията от това забързано ежедневие да уловиш един симпатичен миг и човек?
И двете. Лично не мога да си представя град без хората. Ако ги няма, то няма да има и град без значение каква архитектура има или колко емблематични са местата. Стратегията (като за начало) е да вземеш фотоапарата със себе си. След това е лесно.
Какво самият ти би искал да промениш в София?
Прекалено много и нищо. От една страна плочките, неизмазаните сгради, градоустройствения план. Но ако променя това може да стане скучно.
Какво живеещите в столицата не могат да видят и осъзнаят за нея?
Понякога се чудя как хората не могат да видят доброто около себе си. Говорим си колко некадърно бил направен „Графа“ или „Витошка“, а какво е направено като хората – например множеството реставрирани стари сгради по бул. „Мария Луиза“ или бул. „Христо Ботев“- това сякаш изчезва. Хората трябва да могат да видят всичко в града и да го усетят.
Какво от европейските столици може да пренесем тук?
Честно казано не бих пренесъл нищо, освен чувството за пазене на града. И усъвършенстването му.
Не е ли крайно трудно да се овладее град, в който се стичат буквално всички? Нормално ли е 1/3 от населението да живее в столицата, при положение че пропорциите столица/провинция в Европа са много по-малки?
Зависи какви процедури налагаш. Отново се връщаме на чувството за пазене. Научи хората, че не са гости, а съсобственици на всичко, което е наоколо – от колчетата до паветата – и те сами ще започнат да ти помагат за града. Сега имам чувството, че който и да дойде, се чувства като недоброжелателен индивид. Знаете как е. Викаш на останалите селяни, а ти самият си от село. Все пак до преди обявяването на София за столица, това е бил един двадесет хиляден град. Всеки има баща, майка, баба или дядо, които са от затънтените села в края на страната.
Което ми напомня, че забелязвам и обратен ефект. Хора от София, занимаващи се с професии, при които не е задължително да висят в офиса, купуват къща в малките населени места и се местят заедно със семействата си.
Разкажи за първата си среща с изкуството и фотографията и кога в теб се запали любовта към тях?
Първата ми среща с фотографията е може би отпреди 24 години. Бях на 4. Един съученик на баща ми – Христо – идваше по време на коледните празници у дома и носеше обичайните за онова време плодове – мандарини и банани. Освен това, върху него бе окачен един красив сребрист „Zenit”. Не бих казал, че тогава открих фотографията, по-скоро тогава открих фотоапарата. Както и да е. Изкуството го открих един ден в Рим, докато разглеждах трите картини на Караваджо върху живота на светия апостол Матей в „Сан Луиджи дей Франчези“. След доста години обикалях Европа в търсене на платната на Микеланжело Меризи, но тогава вече имах собствен фотоапарат.
Смяташ ли, че в определен момент фотографът губи сетивността си към определена тема. Как може да запази винаги любопитството си активно?
Смятам че в един момент фотографът може да загуби направо себе си, ако не започне да се вдъхновява от определената тема. Любопитството се запазва, когато вярваш, че това, което правиш е правилно и променя хората, а заедно с тях и ти се променяш.
За да бъдеш добър фотограф, трябва ли да бъдеш художник или поне да имаш усет към изкуството?
За да бъдеш добър може би не. За да бъдеш запомнящ се –определено. Вкъщи имам близо 2000 тома книги. Всякакви – от Библията в превод на Неофит Рилски от 1850 година до най-модерните писатели като Глуховски или Карер – четенето на практика може да те накара да се самовъзпиташ и ти помага да разбереш това, което виждаш. Същото важи и за картини, скулптури, архитектура.
Скоро се навършват 5 години от създаването на твоята страница. Как ще го отпразнувате?
Мислехме да направим един луд купон на 20-ти март в “Café 1920” – страхотно заведение, намиращо се на бул. „Мария Луиза“ 60. Поканени бяха много хора. Щеше да има и изложба и изненади. Обаче ситуацията с коронавируса малко промени плановете. Надявам се всичко да се оправи и да можем да отпразнуваме годишнината подобаващо. Ако не - другата година за 6-годишнината. Всички да поканени.
5 години, над 10 000 фотографии, 20 сезона, много и различни хора, еднакви паметници. Какъв е най-ценният урок, който получи през това време и коя фотография никога няма да забравиш?
20 сезона е страшно. 10 000 фотографии – това ще рече, че на ден се качват средно по 5.47 снимки. При това без дори да броим снимките, които качвам като албуми.
Урок и фотография: Урокът е, че понякога един бездомен човек, може да те научи на повече човечност, отколкото който и да е човек с дом.
Няма да забравя доста фотографии, но за тях трябва да се пише отделно.
Как решаваш кое си струва да бъде заснето и кое - не?
Когато излезеш с фотоапарата, повярвай ми, знаеш. Може да го кажа така: ако се чудиш дали да натиснеш копчето и да направиш кадъра, значи определено трябва да го направиш.
Кое е нещото, което никога не би се съгласил да заснемеш?
Подигравката.
Често ли се случва да видиш своя снимка в нечий друг сайт или страница и как се справяш с плагиатството?
Не често, хората са се научили, че е грешно да се краде, но когато видя става забавно. Наскоро една фирма си позволи да открадне доста голямо количество снимки. Не искам да съм на тяхно място. Честно!
Разкажи ни за някоя интересна случка по време на заснемането на поредния материал за "Етюд-и-те на София".
Преди години, докато все още се строеше сградата, наречена „Милениум“, един човек ми пише „Искаш ли да се качиш на тази сграда“? Аз съм човек, който не снима с дрон, а предпочита да се катери, така че му отвръщам с „да“. И си мисля: „Сигурно този човек е пазач. И ще ме качи до горе.‘‘ На следващия ден, преминавайки по една стоманена греда, между две кули и 30 метра над земята, си казах, че това определено не е било добра идея. На кратко влязохме с взлом в строеж и се изкатерихме по сградата.
Смяташ ли, че в България един добър фотограф може да превърне хобито си в професия, която да му осигури добър живот?
Може! Но въпросът е колко години смята да вложи в това, че да се превърне в професия. Някои си мислят, че когато направиш една добра снимка и напишеш „Ivan Ivanov Photography” си професионалист и хората са ти длъжни. Истината е като вица:
“Британски учени откриха, че никой не ти е длъжен. 89% от българите са шокирани от този факт.“
Искаш да си добър? Тренираш всеки божи ден, включително на Коледа, Нова година, Великден, събота и неделя, в 3 часа сутринта. След това вече може да се опиташ и да си осигуриш добър живот чрез фотографията. Или не.
Интервю на Илиана СимеоноваОбикновено творенията, било то картини, фотографии, филми, пиеси, песни, се радват на по-голяма популярност от техния създател. Той остава някак отзад, зад комерата и обектива. А не би трябвало да бъде така. Затова решихме да се срещнем с Иван Шишиев - създател на популярната фейсбук страница "Етюд-и-те на София" и да го представим не просто като човека зад обектива, а като личност, създател и професионалист, успял да пресъздаде дори грозното в красиво, тъмното в светло и мръсотията в чистота и невинност. Ето какво ни сподели той:
Ти си създател на известната фейсбук страница "Етюд-и-те на София. Кога и как се роди тя? Всъщност защо я назова точно така?
Тя се роди в главата ми преди точно 5 години и реши да излезе на 17 март 2015 г. Около 15:00 ч., бях в библиотеката. Честно казано не беше замисляна като фотографска страница, а просто като плод на спор относно красотата на София - приятелите ми ме амбицираха да го направя. Понякога споровете раждат велики идеи.
Етюд-и-те на София… Трябваше ми име, което да се плъзга, когато се произнася. София не може да бъде показана изцяло в един кадър, но можеше да се покаже фрагментарно в много и много скици, етюди и така стана. „Те“ са подвижната част на този организъм. „Те“ са ние – хората, както и всички котки, кучета, катерици, гълъби, врабчета, дори щъркели. И ето ти – Етюд-и-те на София.
Сякаш има два варианта: едни хора, живеещи в София виждат града единствено като мръсен въздух, мизерен градски транспорт, едни неподдържани улици и безличен хаос. Други обаче я виждат като теб - от красивата му страна. Ти самият как се настрои да виждаш красивото?
Всеки град има тези две страни. Пътувал съм доста по земята и в Париж, Рим, Алмати, Самарканд, Ташкент, Аман, Брюксел – навсякъде има тази повест за съществуването на двете лица на града. Едната е миризливата, лоша и грозна страна на града, която също показвам по добър начин. За красивата част е ясно. Важното е как ще ги приемеш за себе си. Според мен ако тези хора поживеят другаде, ще открият същите проблеми.
Кое е по-важно: емблематичните места или хората? Каква е стратегията от това забързано ежедневие да уловиш един симпатичен миг и човек?
И двете. Лично не мога да си представя град без хората. Ако ги няма, то няма да има и град без значение каква архитектура има или колко емблематични са местата. Стратегията (като за начало) е да вземеш фотоапарата със себе си. След това е лесно.
Какво самият ти би искал да промениш в София?
Прекалено много и нищо. От една страна плочките, неизмазаните сгради, градоустройствения план. Но ако променя това може да стане скучно.
Какво живеещите в столицата не могат да видят и осъзнаят за нея?
Понякога се чудя как хората не могат да видят доброто около себе си. Говорим си колко некадърно бил направен „Графа“ или „Витошка“, а какво е направено като хората – например множеството реставрирани стари сгради по бул. „Мария Луиза“ или бул. „Христо Ботев“- това сякаш изчезва. Хората трябва да могат да видят всичко в града и да го усетят.
Какво от европейските столици може да пренесем тук?
Честно казано не бих пренесъл нищо, освен чувството за пазене на града. И усъвършенстването му.
Не е ли крайно трудно да се овладее град, в който се стичат буквално всички? Нормално ли е 1/3 от населението да живее в столицата, при положение че пропорциите столица/провинция в Европа са много по-малки?
Зависи какви процедури налагаш. Отново се връщаме на чувството за пазене. Научи хората, че не са гости, а съсобственици на всичко, което е наоколо – от колчетата до паветата – и те сами ще започнат да ти помагат за града. Сега имам чувството, че който и да дойде, се чувства като недоброжелателен индивид. Знаете как е. Викаш на останалите селяни, а ти самият си от село. Все пак до преди обявяването на София за столица, това е бил един двадесет хиляден град. Всеки има баща, майка, баба или дядо, които са от затънтените села в края на страната.
Което ми напомня, че забелязвам и обратен ефект. Хора от София, занимаващи се с професии, при които не е задължително да висят в офиса, купуват къща в малките населени места и се местят заедно със семействата си.
Разкажи за първата си среща с изкуството и фотографията и кога в теб се запали любовта към тях?
Първата ми среща с фотографията е може би отпреди 24 години. Бях на 4. Един съученик на баща ми – Христо – идваше по време на коледните празници у дома и носеше обичайните за онова време плодове – мандарини и банани. Освен това, върху него бе окачен един красив сребрист „Zenit”. Не бих казал, че тогава открих фотографията, по-скоро тогава открих фотоапарата. Както и да е. Изкуството го открих един ден в Рим, докато разглеждах трите картини на Караваджо върху живота на светия апостол Матей в „Сан Луиджи дей Франчези“. След доста години обикалях Европа в търсене на платната на Микеланжело Меризи, но тогава вече имах собствен фотоапарат.
Смяташ ли, че в определен момент фотографът губи сетивността си към определена тема. Как може да запази винаги любопитството си активно?
Смятам че в един момент фотографът може да загуби направо себе си, ако не започне да се вдъхновява от определената тема. Любопитството се запазва, когато вярваш, че това, което правиш е правилно и променя хората, а заедно с тях и ти се променяш.
За да бъдеш добър фотограф, трябва ли да бъдеш художник или поне да имаш усет към изкуството?
За да бъдеш добър може би не. За да бъдеш запомнящ се –определено. Вкъщи имам близо 2000 тома книги. Всякакви – от Библията в превод на Неофит Рилски от 1850 година до най-модерните писатели като Глуховски или Карер – четенето на практика може да те накара да се самовъзпиташ и ти помага да разбереш това, което виждаш. Същото важи и за картини, скулптури, архитектура.
Скоро се навършват 5 години от създаването на твоята страница. Как ще го отпразнувате?
Мислехме да направим един луд купон на 20-ти март в “Café 1920” – страхотно заведение, намиращо се на бул. „Мария Луиза“ 60. Поканени бяха много хора. Щеше да има и изложба и изненади. Обаче ситуацията с коронавируса малко промени плановете. Надявам се всичко да се оправи и да можем да отпразнуваме годишнината подобаващо. Ако не - другата година за 6-годишнината. Всички да поканени.
5 години, над 10 000 фотографии, 20 сезона, много и различни хора, еднакви паметници. Какъв е най-ценният урок, който получи през това време и коя фотография никога няма да забравиш?
20 сезона е страшно. 10 000 фотографии – това ще рече, че на ден се качват средно по 5.47 снимки. При това без дори да броим снимките, които качвам като албуми.
Урок и фотография: Урокът е, че понякога един бездомен човек, може да те научи на повече човечност, отколкото който и да е човек с дом.
Няма да забравя доста фотографии, но за тях трябва да се пише отделно.
Как решаваш кое си струва да бъде заснето и кое - не?
Когато излезеш с фотоапарата, повярвай ми, знаеш. Може да го кажа така: ако се чудиш дали да натиснеш копчето и да направиш кадъра, значи определено трябва да го направиш.
Кое е нещото, което никога не би се съгласил да заснемеш?
Подигравката.
Често ли се случва да видиш своя снимка в нечий друг сайт или страница и как се справяш с плагиатството?
Не често, хората са се научили, че е грешно да се краде, но когато видя става забавно. Наскоро една фирма си позволи да открадне доста голямо количество снимки. Не искам да съм на тяхно място. Честно!
Разкажи ни за някоя интересна случка по време на заснемането на поредния материал за "Етюд-и-те на София".
Преди години, докато все още се строеше сградата, наречена „Милениум“, един човек ми пише „Искаш ли да се качиш на тази сграда“? Аз съм човек, който не снима с дрон, а предпочита да се катери, така че му отвръщам с „да“. И си мисля: „Сигурно този човек е пазач. И ще ме качи до горе.‘‘ На следващия ден, преминавайки по една стоманена греда, между две кули и 30 метра над земята, си казах, че това определено не е било добра идея. На кратко влязохме с взлом в строеж и се изкатерихме по сградата.
Смяташ ли, че в България един добър фотограф може да превърне хобито си в професия, която да му осигури добър живот?
Може! Но въпросът е колко години смята да вложи в това, че да се превърне в професия. Някои си мислят, че когато направиш една добра снимка и напишеш „Ivan Ivanov Photography” си професионалист и хората са ти длъжни. Истината е като вица:
“Британски учени откриха, че никой не ти е длъжен. 89% от българите са шокирани от този факт.“
Искаш да си добър? Тренираш всеки божи ден, включително на Коледа, Нова година, Великден, събота и неделя, в 3 часа сутринта. След това вече може да се опиташ и да си осигуриш добър живот чрез фотографията. Или не.
Интервю на Илиана Симеонова
Гласували общо: 1 потребители