Съвсем искрено можем да твърдим, че Ивана Керанова е едно от обещаващите лица на българския театър. Завършва НАТФИЗ през 2022 г. в класа на професор Снежина Танковска, а от тогава е незаменима част от трупата на Драматичен театър “Сава Огнянов” в Русе. Зад гърба ѝ стоят вече няколко популярни представления, сред които са “Бесове” и “Peter Gynt” на сцената на НАТФИЗ, “Още по-редки тъпанари” под режисурата на Теди Москов, “Крали Марко – последната балканска легенда” на Анастасия Събева, както и “Изчезващи” с режисьор Думитру Акриш, за което печели награда за най-добра актриса на фестивала “Sharm El-Sheikh” в Египет. Срещнахме се и тя ни разказва за студентските си години, какво е да си жена в театъра, ритуалите си преди представление и по какви проекти работи в момента.
Кои от ролите, които си играла, са най-близки до сърцето ти?
Аз смятам себе си за страшен късметлия, наистина. Всички проекти, по които съм работила са били много важни за мен и до ден днешен продължават да бъдат. Интересно нещо в живота ми: изключително много вярвам в съдбата. Театърът сякаш винаги е вървял ръка за ръка с живота ми – ролите, които съм играла, са били свързани с нещо, което съм преживявала като човек. Пример за това е образа на Подхлъзниета в “Още по-редки тъпанари” на Теди Москов. Лекотата на този персонаж, екипът и самият процес на работа ме свързаха с нещо, което много ценя, но бях изгубила в този момент – чувството ми за хумор. Сякаш всяка роля винаги ми е давала нещо, от което дори не съм осъзнавала, че имам нужда. Или по-скоро пътят към нея.
В момента може би най-на сърце са ми двете роли, които не са видели публика. Те все още са в процес на изграждане, на откриване. Тях ги мисля най-много – близо до очите, близо до сърцето, в крайна сметка.
А коя ти беше най-предизвикателна?
По принцип много обичам да фатализирам. И да си правя нещата трудни. Хората от обкръжението ми знаят, че едно от първите неща, които казвам, когато започна процес е: “Аз това не знам как ще стане”. Разбира се, вече никой не ми вярва. Затова и всички роли досега са представлявали истинско предизвикателство за мен като личност.
Иначе чисто актьорски, може би най-различното, което съм правила до момента, беше ролята ми в “Изчезващи”. Засягаме теми като война, домашно насилие, отношенията между хората, силата на жените или по-скоро тяхното безсилие. Режисьорът Думитру Акриш е завършил в Русия, където школата е по-различна от нашата, а и все още много ползват метода на Станиславски. Затова той много искаше всичко по представлението да излиза от нас, от наши лични истории, които не мисля, че бях готова да споделя пред колегите си на този етап. В работна среда, в която аз съм най-малката и неопитната, в която имам нуждата да ме виждат като силна и да ме приемат на сериозно, беше огромно предизвикателство да се разголя по този начин. Но се радвам, че го направих. Не само защото колегите ми ме видяха в нова светлина, а защото за пръв път се почувствах толкова истинска и искрена на сцената.
“Изчезващи”, фотограф: Стефан Щерев
Завършила си НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска. Разкажи ни повече за тези години. Кои са някои от най-ценните ти спомени от тогава? А какви са трудностите, с които си се сблъскала?
Много си обичам студентските години. С всичките им плюсове и минуси. Вярвам, че аз и класът ми успяхме да вземем максималното от средата. Любимите ми моменти са много, но нали знаеш как от позицията на времето всички спомени, дори и хубавите, стават малко тъжни, защото вече я има носталгията. За нас това важи още повече, тъй като през 2020 г., докато бяхме по средата на репетиции на нашия дипломен спектакъл “Бесове”, професорът почина. И вече всички спомени с нея принасят и една тъга. Когато си отиде човек, когото виждаш всеки ден, възприемаш не само като учител, но и родител… трудно е, наистина. Тогава имахме шанса да го изстрадаме през творчеството, заради спектакъла ни, “Бесове”. И тук не мога да не кажа едно огромно “благодаря” на Боян Арсов, нашият ръководител. Той не само успя да събере класа ни след тази трагедия, но и продължи спектакъла ни, довърши го и го превърна в представление, което до ден днешен се играе в Академията.
Впрочем, никога няма да забравя как на първия ни 15-ти септември изтипосаха целия клас на сцената пред всички. Беше ужасно. През цялото време мислех за хиляда неща, дали изглеждам добре, дали не ми пада презрамката, а не за това, че най-накрая започвам мечтата си. Тогава проф. Танковска се обърна към публиката и каза: “Погледнете ги, запомнете тези лица”. И изведнъж си дадох сметка каква отговорност нося оттук нататък. Тя беше преподавател от едно световно ниво. Имайки честта да сме в нейния клас, знаехме, че това е име, което трябва да пазим. И нейното и своето.
Имало ли е моменти от обучението ти, в които си обмисляла да се откажеш?
Едно от най-големите предизвикателства за всеки актьор, е това да успееш да съхраниш себе си в процеса на обучение. Да, всички на хартия знаем, че рано или късно ще се сблъскаме с конкуренцията, ще изпитаме ревност, завист, дори неприязън. Но когато осъзнах, че аз също съм способна на такива чувства и те се крият в мен, се разочаровах много от себе си. Знаех, че това не е правилният път и затова събрах смелостта да говоря за това как се чувствам, че завиждам и не ми харесва. Тогава човекът срещу мен ми каза: “Ами аз на теб също ми се е случвало да ти завиждам”. И благодарение на този искрен и човешки разговор, в който не се правихме на по-добри отколкото сме, осъзнах много неща. Има конкуренция, да. Но не по начина, по който си представяме. Никой не “взима” от другия – за всеки, стига да има желание да работи, има място. А изкуството е прекалено голямо, за да се борим за парчето кокал - има място за всички.
Иначе колкото и да обичам студентските си години, категорично е имало моменти, в които ми се е искало да се откажа. Повечето бяха просто ей така – писва ми, тръшкам вратата и на сутринта ми няма нищо. Но най-сериозният беше във втори курс. Отидох, взех си молбата и вече планирах как да избягам някъде в Италия. Беше точно преди изпита ни по актьорство обаче, затова реших, че ще изчакам, за да не прецаквам всичките си колеги. Тогава репетирахме откъса “Соня и Елена” от “Вуйчо Ваньо”, една от най-прекрасните женски сцени в драматургията. Монологът ми накрая гласеше колко труден и лош е животът, как нищо няма да се оправи, а светлина няма. И докато го репетирах, наистина мислех така. Нищо, че имах шанса да играя един от най-големите драматурзи в света, и то на няма и 20 години. Тогава се замислих за моя професор по сценична реч, Божидар Матанов, който винаги ни е казвал как главната цел на всеки един актьор е просто леко да надигне публиката от столовете им. И докато казвах този монолог, аз го видях в публиката – беше се надигнал. Първото нещо, което направих след като слязох от сцената, беше да скъсам молбата си.
Фотограф: Иван Христов
Сестра ти Надя Керанова също е актриса. Как тази обща страст влияе на отношенията ви? Има ли съревнование между двете?
Това е вечният спор у дома: коя от двете първа е заявила, че иска да стане актриса. Почти съм сигурна, че бях аз. Нищо, че най-вероятно съм била на 5 – пак се брои.
Ако трябва да съм честна, като по-малка в мен винаги е стояло съревнованието. Не стига, че сме от една гимназия, имаме обща мечта, а и тя също е завършила в класа на проф. Танковска. Когато кандидатствах в НАТФИЗ, тя не трябваше да взима клас, но… така се случи. Сестра ми много се смя. Тогава се притеснявах много, че сякаш вървя в утъпкания сняг, че не правя нещо кой знае какво. Но от момента, в който влязох в Академията, осъзнах, че вече си сам срещу света. И това, че съм сестра на сестра си не трябва да е притеснение за мен, а всъщност най-голямата ми сила.
Сега съревнование няма. Тя винаги ми е била пример – и като човек, и като професионалист. Затова се надявам тя да се гордее с мен толкова, колкото и аз с нея, с жената, в която се е превърнала. Без да звучи сякаш я идеализирам, все пак си спомням каква беше като тийнейджър.
Какво е да си жена в театъра? Смяташ ли, че индустрията е по-сурова към жените, и ти самата срещала ли си някакви трудности в това отношение?
Индустрията е сурова, независимо дали си мъж или жена. Но в скромния си опит дотук не съм се сблъсквала със сексизъм на работното си място. И силно се надявам да не ми се случи, защото не съм сигурна дали няма да завърши зле.
По-възрастните актьори, с които работя, са страшни кавалери. А и нашето поколение е изключително гласно по този въпрос, възприема една по-различна гледна точка. Затова мисля, че вървим към хубава промяна в това отношение.
Понякога по-скоро съм се засягала от прекалената загриженост към мен, сякаш трябва да ме пестят повече, защото съм жена. Учила съм при жена преподавател, която беше изключително изискваща. Особено към нас, момичетата. От самото начало тя ни предупреди, че ще ни се налага да бъдем още по-силни, да проявяваме повече характер.
“Peter Gynt”
Разкажи ни за моментите точно преди да се вдигнат завесите. Изпитваш ли притеснение все още? Имаш ли някакви специални ритуали преди постановка?
Разбира се, че още се притеснявам. Когато имам представление е някакъв абсолютен кошмар, а най-тежко го преживява косата ми. А и съм много суеверна, ритуалите ми са най-различни. За всяко представление имам отделен плейлист с песни, които ме вдъхновяват. Слушам го цял ден и се настройвам. Актриса съм, но все пак смятам, че музиката е най-великото изкуство. Просто не мога да пея.
Иначе гледам през прозореца, подскачам на определени места в театъра, влизам и излизам няколко пъти от един и същи вход… много са. Не мога и да се срещам с близките си преди да играя, направо изпитвам панически страх да не би случайно да видя някого. За това ме наплаши сестра ми. Но най-досадното (за колегите ми) суеверие е, че в деня на представление не излизам от театъра. Вляза ли, край. И винаги се възползвам някой да ми донесе това, да ми купи от магазина онова. Дори не знам откъде е тръгнало – може би първоначално от мързел, а после се е превърнало в суеверие, че просто не трябва да излизам.
Ако имаше възможността, с кой театрален образ би искала да излезеш на кафе? А на по чаша вино?
Толкова са много, че направо бих си направила парти. Ама чаено, като на Лудия Шапкар. Със сигурност бих излязла на кафе с Владимир и Естрагон от “В очакване на Годо”. От това ще излезе много хубав абсурд. Това са двете роли, за които много страдам, че съм жена. Като цяло с всички персонажи от абсурдистката драматургия бих пила кафе, мисля, че ще са много приятна компания за един сутрешен разговор.
При чашите вино влизат тежките женски роли. Задължително с госпожица Юлия. С нея бих пила много вино, а после ще я питам: “Какво става бе, момиче?” Другата ми такава любимка е Хеда Габлер, с която също бих се натаралянкала.
“Още по-редки тъпанари”
Преди време бе на фестивала “Sharm El-Sheikh” в Египет, откъдето си тръгна и с награда. Какво е да си на сцена пред публика, която, предполагам, е по-различна от нашата?
Полетът до там беше много изморителен – бяхме спали около един час за цяло денонощие. Изведнъж се озоваваме в някаква арабска приказка, в един прекрасен хотел, където от прозореца си наблюдавах изгрева. В далечината се виждаше малък остров, който ми напомни за стихотворението “Итака” на Константинос Кавафис. “Когато тръгнеш за Итака, моли се пътят ти да е далечен”, гласи то. И осъзнах колко далеч от дома съм всъщност, че дори не знам къде се намирам на картата. Но пък съм тук по възможно най-хубавата причина – изкуството.
Имаше много уъркшопи, в които участвахме заедно с актьори от Египет, Япония и Южна Корея. Въпреки езиковата бариера и различните среди, в които сме израснали, любовта към театъра е това, което ни свързва. Забелязах го най-много, когато играхме “Изчезващи”. Тъй като го играхме на български, а субтитрите бяха с много дребен шрифт, си давам сметка, че хората не са успели да чуят и разберат всичко. Но въпреки това взехме награда за режисура и бяхме номинирани за най-добър спектакъл. Вярвам, че са усетили енергията ни, оценили са я. А и темата на представлението ни е такава. Езикът на войната и мира е познат на всички.
Mного ги впечатлихме с балканската си жилка. След представлението момчетата от трупата разваляха сценографията, за да подготвят сцената за следващите. Но си бяха отворили по една бира, все пак са уморени, досега са били под страшно напрежение. Едно момиче от Япония дойде при мен и ми каза “Бяхте страхотни, много ви се радваме всички. Но… те защо пият бира след представление?” Просто не знаех как да ѝ кажа, че по нашите географски ширини понякога и преди представление се прави.
Няма как да минем без този въпрос. Коя е ролята, която най-много искаш да изиграеш някой ден?
Всеки, който ме познава, знае, че вече 10 години тръбя за Хеда Габлер. Мечтая си, надявам ѝ се, чакам я.
Но определено с всяка година персонажите, които искам да играя, стават все повече и повече. Особено от театъра на абсурда – мисля, че това е драматургия, която е много актуална в момента и се радвам, че все повече се гледа. Наистина ми се правят смислени неща, колкото и клиширано да звучи. Имам я жаждата за онези неща, които са над ежедневните, които може би биха се разбрали по-малко, но пък от правилните хора.
“Крали Марко – последната балканска легенда”
И разбира се, за десерт: какво да очакваме от теб в близкото бъдеще?
Най-скорошното е на 21 април. Тогава ми предстои премиера на “Куцльото от забутания остров” с режисьор Пламен Марков в драматичен театър “Сава Огнянов” в Русе. За да ви заинтригувам, мога да кажа, че в това представление ще чупя истински яйца в главата на колега. Нямам търпение.
Другото е “БиФем”, за което също споменах, с режисьор Ростислав Георгиев. И двете са страшно вълнуващи проекти, а най-хубавото е, че играя коренно различни персонажи. Това е едно от любимите ми неща. Много се вълнувам, както винаги преди премиера. Ето сега: “Това просто няма как да стане”.
Интервю на Лидия Найденова
Кои от ролите, които си играла, са най-близки до сърцето ти?
Аз смятам себе си за страшен късметлия, наистина. Всички проекти, по които съм работила са били много важни за мен и до ден днешен продължават да бъдат. Интересно нещо в живота ми: изключително много вярвам в съдбата. Театърът сякаш винаги е вървял ръка за ръка с живота ми – ролите, които съм играла, са били свързани с нещо, което съм преживявала като човек. Пример за това е образа на Подхлъзниета в “Още по-редки тъпанари” на Теди Москов. Лекотата на този персонаж, екипът и самият процес на работа ме свързаха с нещо, което много ценя, но бях изгубила в този момент – чувството ми за хумор. Сякаш всяка роля винаги ми е давала нещо, от което дори не съм осъзнавала, че имам нужда. Или по-скоро пътят към нея.
В момента може би най-на сърце са ми двете роли, които не са видели публика. Те все още са в процес на изграждане, на откриване. Тях ги мисля най-много – близо до очите, близо до сърцето, в крайна сметка.
А коя ти беше най-предизвикателна?
По принцип много обичам да фатализирам. И да си правя нещата трудни. Хората от обкръжението ми знаят, че едно от първите неща, които казвам, когато започна процес е: “Аз това не знам как ще стане”. Разбира се, вече никой не ми вярва. Затова и всички роли досега са представлявали истинско предизвикателство за мен като личност.
Иначе чисто актьорски, може би най-различното, което съм правила до момента, беше ролята ми в “Изчезващи”. Засягаме теми като война, домашно насилие, отношенията между хората, силата на жените или по-скоро тяхното безсилие. Режисьорът Думитру Акриш е завършил в Русия, където школата е по-различна от нашата, а и все още много ползват метода на Станиславски. Затова той много искаше всичко по представлението да излиза от нас, от наши лични истории, които не мисля, че бях готова да споделя пред колегите си на този етап. В работна среда, в която аз съм най-малката и неопитната, в която имам нуждата да ме виждат като силна и да ме приемат на сериозно, беше огромно предизвикателство да се разголя по този начин. Но се радвам, че го направих. Не само защото колегите ми ме видяха в нова светлина, а защото за пръв път се почувствах толкова истинска и искрена на сцената.
В “Изчезващи”, фотограф: Стефан Щерев
Завършила си НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска. Разкажи ни повече за тези години. Кои са някои от най-ценните ти спомени от тогава? А какви са трудностите, с които си се сблъскала?
Много си обичам студентските години. С всичките им плюсове и минуси. Вярвам, че аз и класът ми успяхме да вземем максималното от средата. Любимите ми моменти са много, но нали знаеш как от позицията на времето всички спомени, дори и хубавите, стават малко тъжни, защото вече я има носталгията. За нас това важи още повече, тъй като през 2020 г., докато бяхме по средата на репетиции на нашия дипломен спектакъл “Бесове”, професорът почина. И вече всички спомени с нея принасят и една тъга. Когато си отиде човек, когото виждаш всеки ден, възприемаш не само като учител, но и родител… трудно е, наистина. Тогава имахме шанса да го изстрадаме през творчеството, заради спектакъла ни, “Бесове”. И тук не мога да не кажа едно огромно “благодаря” на Боян Арсов, нашият ръководител. Той не само успя да събере класа ни след тази трагедия, но и продължи спектакъла ни, довърши го и го превърна в представление, което до ден днешен се играе в Академията.
Впрочем, никога няма да забравя как на първия ни 15-ти септември изтипосаха целия клас на сцената пред всички. Беше ужасно. През цялото време мислех за хиляда неща, дали изглеждам добре, дали не ми пада презрамката, а не за това, че най-накрая започвам мечтата си. Тогава проф. Танковска се обърна към публиката и каза: “Погледнете ги, запомнете тези лица”. И изведнъж си дадох сметка каква отговорност нося оттук нататък. Тя беше преподавател от едно световно ниво. Имайки честта да сме в нейния клас, знаехме, че това е име, което трябва да пазим. И нейното и своето.
Имало ли е моменти от обучението ти, в които си обмисляла да се откажеш?
Едно от най-големите предизвикателства за всеки актьор, е това да успееш да съхраниш себе си в процеса на обучение. Да, всички на хартия знаем, че рано или късно ще се сблъскаме с конкуренцията, ще изпитаме ревност, завист, дори неприязън. Но когато осъзнах, че аз също съм способна на такива чувства и те се крият в мен, се разочаровах много от себе си. Знаех, че това не е правилният път и затова събрах смелостта да говоря за това как се чувствам, че завиждам и не ми харесва. Тогава човекът срещу мен ми каза: “Ами аз на теб също ми се е случвало да ти завиждам”. И благодарение на този искрен и човешки разговор, в който не се правихме на по-добри отколкото сме, осъзнах много неща. Има конкуренция, да. Но не по начина, по който си представяме. Никой не “взима” от другия – за всеки, стига да има желание да работи, има място. А изкуството е прекалено голямо, за да се борим за парчето кокал - има място за всички.
Иначе колкото и да обичам студентските си години, категорично е имало моменти, в които ми се е искало да се откажа. Повечето бяха просто ей така – писва ми, тръшкам вратата и на сутринта ми няма нищо. Но най-сериозният беше във втори курс. Отидох, взех си молбата и вече планирах как да избягам някъде в Италия. Беше точно преди изпита ни по актьорство обаче, затова реших, че ще изчакам, за да не прецаквам всичките си колеги. Тогава репетирахме откъса “Соня и Елена” от “Вуйчо Ваньо”, една от най-прекрасните женски сцени в драматургията. Монологът ми накрая гласеше колко труден и лош е животът, как нищо няма да се оправи, а светлина няма. И докато го репетирах, наистина мислех така. Нищо, че имах шанса да играя един от най-големите драматурзи в света, и то на няма и 20 години. Тогава се замислих за моя професор по сценична реч, Божидар Матанов, който винаги ни е казвал как главната цел на всеки един актьор е просто леко да надигне публиката от столовете им. И докато казвах този монолог, аз го видях в публиката – беше се надигнал. Първото нещо, което направих след като слязох от сцената, беше да скъсам молбата си.
Фотограф: Иван Христов
Сестра ти Надя Керанова също е актриса. Как тази обща страст влияе на отношенията ви? Има ли съревнование между двете?
Това е вечният спор у дома: коя от двете първа е заявила, че иска да стане актриса. Почти съм сигурна, че бях аз. Нищо, че най-вероятно съм била на 5 – пак се брои. Ако трябва да съм честна, като по-малка в мен винаги е стояло съревнованието. Не стига, че сме от една гимназия, имаме обща мечта, а и тя също е завършила в класа на проф. Танковска. Когато кандидатствах в НАТФИЗ, тя не трябваше да взима клас, но… така се случи. Сестра ми много се смя. Тогава се притеснявах много, че сякаш вървя в утъпкания сняг, че не правя нещо кой знае какво. Но от момента, в който влязох в Академията, осъзнах, че вече си сам срещу света. И това, че съм сестра на сестра си не трябва да е притеснение за мен, а всъщност най-голямата ми сила.
Сега съревнование няма. Тя винаги ми е била пример – и като човек, и като професионалист. Затова се надявам тя да се гордее с мен толкова, колкото и аз с нея, с жената, в която се е превърнала. Без да звучи сякаш я идеализирам, все пак си спомням каква беше като тийнейджър.
Какво е да си жена в театъра? Смяташ ли, че индустрията е по-сурова към жените, и ти самата срещала ли си някакви трудности в това отношение?
Индустрията е сурова, независимо дали си мъж или жена. Но в скромния си опит дотук не съм се сблъсквала със сексизъм на работното си място. И силно се надявам да не ми се случи, защото не съм сигурна дали няма да завърши зле.
По-възрастните актьори, с които работя, са страшни кавалери. А и нашето поколение е изключително гласно по този въпрос, възприема една по-различна гледна точка. Затова мисля, че вървим към хубава промяна в това отношение.
Понякога по-скоро съм се засягала от прекалената загриженост към мен, сякаш трябва да ме пестят повече, защото съм жена. Учила съм при жена преподавател, която беше изключително изискваща. Особено към нас, момичетата. От самото начало тя ни предупреди, че ще ни се налага да бъдем още по-силни, да проявяваме повече характер.
В “Peter Gynt”
Разкажи ни за моментите точно преди да се вдигнат завесите. Изпитваш ли притеснение все още? Имаш ли някакви специални ритуали преди постановка?
Разбира се, че още се притеснявам. Когато имам представление е някакъв абсолютен кошмар, а най-тежко го преживява косата ми. А и съм много суеверна, ритуалите ми са най-различни. За всяко представление имам отделен плейлист с песни, които ме вдъхновяват. Слушам го цял ден и се настройвам. Актриса съм, но все пак смятам, че музиката е най-великото изкуство. Просто не мога да пея.
Иначе гледам през прозореца, подскачам на определени места в театъра, влизам и излизам няколко пъти от един и същи вход… много са. Не мога и да се срещам с близките си преди да играя, направо изпитвам панически страх да не би случайно да видя някого. За това ме наплаши сестра ми. Но най-досадното (за колегите ми) суеверие е, че в деня на представление не излизам от театъра. Вляза ли, край. И винаги се възползвам някой да ми донесе това, да ми купи от магазина онова. Дори не знам откъде е тръгнало – може би първоначално от мързел, а после се е превърнало в суеверие, че просто не трябва да излизам.
Ако имаше възможността, с кой театрален образ би искала да излезеш на кафе? А на по чаша вино?
Толкова са много, че направо бих си направила парти. Ама чаено, като на Лудия Шапкар. Със сигурност бих излязла на кафе с Владимир и Естрагон от “В очакване на Годо”. От това ще излезе много хубав абсурд. Това са двете роли, за които много страдам, че съм жена. Като цяло с всички персонажи от абсурдистката драматургия бих пила кафе, мисля, че ще са много приятна компания за един сутрешен разговор.
При чашите вино влизат тежките женски роли. Задължително с госпожица Юлия. С нея бих пила много вино, а после ще я питам: “Какво става бе, момиче?” Другата ми такава любимка е Хеда Габлер, с която също бих се натаралянкала.
В “Още по-редки тъпанари”
Преди време бе на фестивала “Sharm El-Sheikh” в Египет, откъдето си тръгна и с награда. Какво е да си на сцена пред публика, която, предполагам, е по-различна от нашата?
Полетът до там беше много изморителен – бяхме спали около един час за цяло денонощие. Изведнъж се озоваваме в някаква арабска приказка, в един прекрасен хотел, където от прозореца си наблюдавах изгрева. В далечината се виждаше малък остров, който ми напомни за стихотворението “Итака” на Константинос Кавафис. “Когато тръгнеш за Итака, моли се пътят ти да е далечен”, гласи то. И осъзнах колко далеч от дома съм всъщност, че дори не знам къде се намирам на картата. Но пък съм тук по възможно най-хубавата причина – изкуството.
Имаше много уъркшопи, в които участвахме заедно с актьори от Египет, Япония и Южна Корея. Въпреки езиковата бариера и различните среди, в които сме израснали, любовта към театъра е това, което ни свързва. Забелязах го най-много, когато играхме “Изчезващи”. Тъй като го играхме на български, а субтитрите бяха с много дребен шрифт, си давам сметка, че хората не са успели да чуят и разберат всичко. Но въпреки това взехме награда за режисура и бяхме номинирани за най-добър спектакъл. Вярвам, че са усетили енергията ни, оценили са я. А и темата на представлението ни е такава. Езикът на войната и мира е познат на всички.
Mного ги впечатлихме с балканската си жилка. След представлението момчетата от трупата разваляха сценографията, за да подготвят сцената за следващите. Но си бяха отворили по една бира, все пак са уморени, досега са били под страшно напрежение. Едно момиче от Япония дойде при мен и ми каза “Бяхте страхотни, много ви се радваме всички. Но… те защо пият бира след представление?” Просто не знаех как да ѝ кажа, че по нашите географски ширини понякога и преди представление се прави.
Няма как да минем без този въпрос. Коя е ролята, която най-много искаш да изиграеш някой ден?
Всеки, който ме познава, знае, че вече 10 години тръбя за Хеда Габлер. Мечтая си, надявам ѝ се, чакам я. Но определено с всяка година персонажите, които искам да играя, стават все повече и повече. Особено от театъра на абсурда – мисля, че това е драматургия, която е много актуална в момента и се радвам, че все повече се гледа. Наистина ми се правят смислени неща, колкото и клиширано да звучи. Имам я жаждата за онези неща, които са над ежедневните, които може би биха се разбрали по-малко, но пък от правилните хора.
В “Крали Марко – последната балканска легенда”
И разбира се, за десерт: какво да очакваме от теб в близкото бъдеще?
Най-скорошното е на 21 април. Тогава ми предстои премиера на
“Куцльото от забутания остров” с режисьор Пламен Марков в драматичен театър “Сава Огнянов” в Русе. За да ви заинтригувам, мога да кажа, че в това представление ще чупя истински яйца в главата на колега. Нямам търпение.
Другото е “БиФем”, за което също споменах, с режисьор Ростислав Георгиев. И двете са страшно вълнуващи проекти, а най-хубавото е, че играя коренно различни персонажи. Това е едно от любимите ми неща. Много се вълнувам, както винаги преди премиера. Ето сега: “Това просто няма как да стане”.
Интервю на Лидия НайденоваСъвсем искрено можем да твърдим, че Ивана Керанова е едно от обещаващите лица на българския театър. Завършва НАТФИЗ през 2022 г. в класа на професор Снежина Танковска, а от тогава е незаменима част от трупата на Драматичен театър “Сава Огнянов” в Русе. Зад гърба ѝ стоят вече няколко популярни представления, сред които са “Бесове” и “Peter Gynt” на сцената на НАТФИЗ, “Още по-редки тъпанари” под режисурата на Теди Москов, “Крали Марко – последната балканска легенда” на Анастасия Събева, както и “Изчезващи” с режисьор Думитру Акриш, за което печели награда за най-добра актриса на фестивала “Sharm El-Sheikh” в Египет. Срещнахме се и тя ни разказва за студентските си години, какво е да си жена в театъра, ритуалите си преди представление и по какви проекти работи в момента.
Кои от ролите, които си играла, са най-близки до сърцето ти?
Аз смятам себе си за страшен късметлия, наистина. Всички проекти, по които съм работила са били много важни за мен и до ден днешен продължават да бъдат. Интересно нещо в живота ми: изключително много вярвам в съдбата. Театърът сякаш винаги е вървял ръка за ръка с живота ми – ролите, които съм играла, са били свързани с нещо, което съм преживявала като човек. Пример за това е образа на Подхлъзниета в “Още по-редки тъпанари” на Теди Москов. Лекотата на този персонаж, екипът и самият процес на работа ме свързаха с нещо, което много ценя, но бях изгубила в този момент – чувството ми за хумор. Сякаш всяка роля винаги ми е давала нещо, от което дори не съм осъзнавала, че имам нужда. Или по-скоро пътят към нея.
В момента може би най-на сърце са ми двете роли, които не са видели публика. Те все още са в процес на изграждане, на откриване. Тях ги мисля най-много – близо до очите, близо до сърцето, в крайна сметка.
А коя ти беше най-предизвикателна?
По принцип много обичам да фатализирам. И да си правя нещата трудни. Хората от обкръжението ми знаят, че едно от първите неща, които казвам, когато започна процес е: “Аз това не знам как ще стане”. Разбира се, вече никой не ми вярва. Затова и всички роли досега са представлявали истинско предизвикателство за мен като личност.
Иначе чисто актьорски, може би най-различното, което съм правила до момента, беше ролята ми в “Изчезващи”. Засягаме теми като война, домашно насилие, отношенията между хората, силата на жените или по-скоро тяхното безсилие. Режисьорът Думитру Акриш е завършил в Русия, където школата е по-различна от нашата, а и все още много ползват метода на Станиславски. Затова той много искаше всичко по представлението да излиза от нас, от наши лични истории, които не мисля, че бях готова да споделя пред колегите си на този етап. В работна среда, в която аз съм най-малката и неопитната, в която имам нуждата да ме виждат като силна и да ме приемат на сериозно, беше огромно предизвикателство да се разголя по този начин. Но се радвам, че го направих. Не само защото колегите ми ме видяха в нова светлина, а защото за пръв път се почувствах толкова истинска и искрена на сцената.
“Изчезващи”, фотограф: Стефан Щерев
Завършила си НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска. Разкажи ни повече за тези години. Кои са някои от най-ценните ти спомени от тогава? А какви са трудностите, с които си се сблъскала?
Много си обичам студентските години. С всичките им плюсове и минуси. Вярвам, че аз и класът ми успяхме да вземем максималното от средата. Любимите ми моменти са много, но нали знаеш как от позицията на времето всички спомени, дори и хубавите, стават малко тъжни, защото вече я има носталгията. За нас това важи още повече, тъй като през 2020 г., докато бяхме по средата на репетиции на нашия дипломен спектакъл “Бесове”, професорът почина. И вече всички спомени с нея принасят и една тъга. Когато си отиде човек, когото виждаш всеки ден, възприемаш не само като учител, но и родител… трудно е, наистина. Тогава имахме шанса да го изстрадаме през творчеството, заради спектакъла ни, “Бесове”. И тук не мога да не кажа едно огромно “благодаря” на Боян Арсов, нашият ръководител. Той не само успя да събере класа ни след тази трагедия, но и продължи спектакъла ни, довърши го и го превърна в представление, което до ден днешен се играе в Академията.
Впрочем, никога няма да забравя как на първия ни 15-ти септември изтипосаха целия клас на сцената пред всички. Беше ужасно. През цялото време мислех за хиляда неща, дали изглеждам добре, дали не ми пада презрамката, а не за това, че най-накрая започвам мечтата си. Тогава проф. Танковска се обърна към публиката и каза: “Погледнете ги, запомнете тези лица”. И изведнъж си дадох сметка каква отговорност нося оттук нататък. Тя беше преподавател от едно световно ниво. Имайки честта да сме в нейния клас, знаехме, че това е име, което трябва да пазим. И нейното и своето.
Имало ли е моменти от обучението ти, в които си обмисляла да се откажеш?
Едно от най-големите предизвикателства за всеки актьор, е това да успееш да съхраниш себе си в процеса на обучение. Да, всички на хартия знаем, че рано или късно ще се сблъскаме с конкуренцията, ще изпитаме ревност, завист, дори неприязън. Но когато осъзнах, че аз също съм способна на такива чувства и те се крият в мен, се разочаровах много от себе си. Знаех, че това не е правилният път и затова събрах смелостта да говоря за това как се чувствам, че завиждам и не ми харесва. Тогава човекът срещу мен ми каза: “Ами аз на теб също ми се е случвало да ти завиждам”. И благодарение на този искрен и човешки разговор, в който не се правихме на по-добри отколкото сме, осъзнах много неща. Има конкуренция, да. Но не по начина, по който си представяме. Никой не “взима” от другия – за всеки, стига да има желание да работи, има място. А изкуството е прекалено голямо, за да се борим за парчето кокал - има място за всички.
Иначе колкото и да обичам студентските си години, категорично е имало моменти, в които ми се е искало да се откажа. Повечето бяха просто ей така – писва ми, тръшкам вратата и на сутринта ми няма нищо. Но най-сериозният беше във втори курс. Отидох, взех си молбата и вече планирах как да избягам някъде в Италия. Беше точно преди изпита ни по актьорство обаче, затова реших, че ще изчакам, за да не прецаквам всичките си колеги. Тогава репетирахме откъса “Соня и Елена” от “Вуйчо Ваньо”, една от най-прекрасните женски сцени в драматургията. Монологът ми накрая гласеше колко труден и лош е животът, как нищо няма да се оправи, а светлина няма. И докато го репетирах, наистина мислех така. Нищо, че имах шанса да играя един от най-големите драматурзи в света, и то на няма и 20 години. Тогава се замислих за моя професор по сценична реч, Божидар Матанов, който винаги ни е казвал как главната цел на всеки един актьор е просто леко да надигне публиката от столовете им. И докато казвах този монолог, аз го видях в публиката – беше се надигнал. Първото нещо, което направих след като слязох от сцената, беше да скъсам молбата си.
Фотограф: Иван Христов
Сестра ти Надя Керанова също е актриса. Как тази обща страст влияе на отношенията ви? Има ли съревнование между двете?
Това е вечният спор у дома: коя от двете първа е заявила, че иска да стане актриса. Почти съм сигурна, че бях аз. Нищо, че най-вероятно съм била на 5 – пак се брои.
Ако трябва да съм честна, като по-малка в мен винаги е стояло съревнованието. Не стига, че сме от една гимназия, имаме обща мечта, а и тя също е завършила в класа на проф. Танковска. Когато кандидатствах в НАТФИЗ, тя не трябваше да взима клас, но… така се случи. Сестра ми много се смя. Тогава се притеснявах много, че сякаш вървя в утъпкания сняг, че не правя нещо кой знае какво. Но от момента, в който влязох в Академията, осъзнах, че вече си сам срещу света. И това, че съм сестра на сестра си не трябва да е притеснение за мен, а всъщност най-голямата ми сила.
Сега съревнование няма. Тя винаги ми е била пример – и като човек, и като професионалист. Затова се надявам тя да се гордее с мен толкова, колкото и аз с нея, с жената, в която се е превърнала. Без да звучи сякаш я идеализирам, все пак си спомням каква беше като тийнейджър.
Какво е да си жена в театъра? Смяташ ли, че индустрията е по-сурова към жените, и ти самата срещала ли си някакви трудности в това отношение?
Индустрията е сурова, независимо дали си мъж или жена. Но в скромния си опит дотук не съм се сблъсквала със сексизъм на работното си място. И силно се надявам да не ми се случи, защото не съм сигурна дали няма да завърши зле.
По-възрастните актьори, с които работя, са страшни кавалери. А и нашето поколение е изключително гласно по този въпрос, възприема една по-различна гледна точка. Затова мисля, че вървим към хубава промяна в това отношение.
Понякога по-скоро съм се засягала от прекалената загриженост към мен, сякаш трябва да ме пестят повече, защото съм жена. Учила съм при жена преподавател, която беше изключително изискваща. Особено към нас, момичетата. От самото начало тя ни предупреди, че ще ни се налага да бъдем още по-силни, да проявяваме повече характер.
“Peter Gynt”
Разкажи ни за моментите точно преди да се вдигнат завесите. Изпитваш ли притеснение все още? Имаш ли някакви специални ритуали преди постановка?
Разбира се, че още се притеснявам. Когато имам представление е някакъв абсолютен кошмар, а най-тежко го преживява косата ми. А и съм много суеверна, ритуалите ми са най-различни. За всяко представление имам отделен плейлист с песни, които ме вдъхновяват. Слушам го цял ден и се настройвам. Актриса съм, но все пак смятам, че музиката е най-великото изкуство. Просто не мога да пея.
Иначе гледам през прозореца, подскачам на определени места в театъра, влизам и излизам няколко пъти от един и същи вход… много са. Не мога и да се срещам с близките си преди да играя, направо изпитвам панически страх да не би случайно да видя някого. За това ме наплаши сестра ми. Но най-досадното (за колегите ми) суеверие е, че в деня на представление не излизам от театъра. Вляза ли, край. И винаги се възползвам някой да ми донесе това, да ми купи от магазина онова. Дори не знам откъде е тръгнало – може би първоначално от мързел, а после се е превърнало в суеверие, че просто не трябва да излизам.
Ако имаше възможността, с кой театрален образ би искала да излезеш на кафе? А на по чаша вино?
Толкова са много, че направо бих си направила парти. Ама чаено, като на Лудия Шапкар. Със сигурност бих излязла на кафе с Владимир и Естрагон от “В очакване на Годо”. От това ще излезе много хубав абсурд. Това са двете роли, за които много страдам, че съм жена. Като цяло с всички персонажи от абсурдистката драматургия бих пила кафе, мисля, че ще са много приятна компания за един сутрешен разговор.
При чашите вино влизат тежките женски роли. Задължително с госпожица Юлия. С нея бих пила много вино, а после ще я питам: “Какво става бе, момиче?” Другата ми такава любимка е Хеда Габлер, с която също бих се натаралянкала.
“Още по-редки тъпанари”
Преди време бе на фестивала “Sharm El-Sheikh” в Египет, откъдето си тръгна и с награда. Какво е да си на сцена пред публика, която, предполагам, е по-различна от нашата?
Полетът до там беше много изморителен – бяхме спали около един час за цяло денонощие. Изведнъж се озоваваме в някаква арабска приказка, в един прекрасен хотел, където от прозореца си наблюдавах изгрева. В далечината се виждаше малък остров, който ми напомни за стихотворението “Итака” на Константинос Кавафис. “Когато тръгнеш за Итака, моли се пътят ти да е далечен”, гласи то. И осъзнах колко далеч от дома съм всъщност, че дори не знам къде се намирам на картата. Но пък съм тук по възможно най-хубавата причина – изкуството.
Имаше много уъркшопи, в които участвахме заедно с актьори от Египет, Япония и Южна Корея. Въпреки езиковата бариера и различните среди, в които сме израснали, любовта към театъра е това, което ни свързва. Забелязах го най-много, когато играхме “Изчезващи”. Тъй като го играхме на български, а субтитрите бяха с много дребен шрифт, си давам сметка, че хората не са успели да чуят и разберат всичко. Но въпреки това взехме награда за режисура и бяхме номинирани за най-добър спектакъл. Вярвам, че са усетили енергията ни, оценили са я. А и темата на представлението ни е такава. Езикът на войната и мира е познат на всички.
Mного ги впечатлихме с балканската си жилка. След представлението момчетата от трупата разваляха сценографията, за да подготвят сцената за следващите. Но си бяха отворили по една бира, все пак са уморени, досега са били под страшно напрежение. Едно момиче от Япония дойде при мен и ми каза “Бяхте страхотни, много ви се радваме всички. Но… те защо пият бира след представление?” Просто не знаех как да ѝ кажа, че по нашите географски ширини понякога и преди представление се прави.
Няма как да минем без този въпрос. Коя е ролята, която най-много искаш да изиграеш някой ден?
Всеки, който ме познава, знае, че вече 10 години тръбя за Хеда Габлер. Мечтая си, надявам ѝ се, чакам я.
Но определено с всяка година персонажите, които искам да играя, стават все повече и повече. Особено от театъра на абсурда – мисля, че това е драматургия, която е много актуална в момента и се радвам, че все повече се гледа. Наистина ми се правят смислени неща, колкото и клиширано да звучи. Имам я жаждата за онези неща, които са над ежедневните, които може би биха се разбрали по-малко, но пък от правилните хора.
“Крали Марко – последната балканска легенда”
И разбира се, за десерт: какво да очакваме от теб в близкото бъдеще?
Най-скорошното е на 21 април. Тогава ми предстои премиера на “Куцльото от забутания остров” с режисьор Пламен Марков в драматичен театър “Сава Огнянов” в Русе. За да ви заинтригувам, мога да кажа, че в това представление ще чупя истински яйца в главата на колега. Нямам търпение.
Другото е “БиФем”, за което също споменах, с режисьор Ростислав Георгиев. И двете са страшно вълнуващи проекти, а най-хубавото е, че играя коренно различни персонажи. Това е едно от любимите ми неща. Много се вълнувам, както винаги преди премиера. Ето сега: “Това просто няма как да стане”.
Интервю на Лидия Найденова
Кои от ролите, които си играла, са най-близки до сърцето ти?
Аз смятам себе си за страшен късметлия, наистина. Всички проекти, по които съм работила са били много важни за мен и до ден днешен продължават да бъдат. Интересно нещо в живота ми: изключително много вярвам в съдбата. Театърът сякаш винаги е вървял ръка за ръка с живота ми – ролите, които съм играла, са били свързани с нещо, което съм преживявала като човек. Пример за това е образа на Подхлъзниета в “Още по-редки тъпанари” на Теди Москов. Лекотата на този персонаж, екипът и самият процес на работа ме свързаха с нещо, което много ценя, но бях изгубила в този момент – чувството ми за хумор. Сякаш всяка роля винаги ми е давала нещо, от което дори не съм осъзнавала, че имам нужда. Или по-скоро пътят към нея.
В момента може би най-на сърце са ми двете роли, които не са видели публика. Те все още са в процес на изграждане, на откриване. Тях ги мисля най-много – близо до очите, близо до сърцето, в крайна сметка.
А коя ти беше най-предизвикателна?
По принцип много обичам да фатализирам. И да си правя нещата трудни. Хората от обкръжението ми знаят, че едно от първите неща, които казвам, когато започна процес е: “Аз това не знам как ще стане”. Разбира се, вече никой не ми вярва. Затова и всички роли досега са представлявали истинско предизвикателство за мен като личност.
Иначе чисто актьорски, може би най-различното, което съм правила до момента, беше ролята ми в “Изчезващи”. Засягаме теми като война, домашно насилие, отношенията между хората, силата на жените или по-скоро тяхното безсилие. Режисьорът Думитру Акриш е завършил в Русия, където школата е по-различна от нашата, а и все още много ползват метода на Станиславски. Затова той много искаше всичко по представлението да излиза от нас, от наши лични истории, които не мисля, че бях готова да споделя пред колегите си на този етап. В работна среда, в която аз съм най-малката и неопитната, в която имам нуждата да ме виждат като силна и да ме приемат на сериозно, беше огромно предизвикателство да се разголя по този начин. Но се радвам, че го направих. Не само защото колегите ми ме видяха в нова светлина, а защото за пръв път се почувствах толкова истинска и искрена на сцената.
В “Изчезващи”, фотограф: Стефан Щерев
Завършила си НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска. Разкажи ни повече за тези години. Кои са някои от най-ценните ти спомени от тогава? А какви са трудностите, с които си се сблъскала?
Много си обичам студентските години. С всичките им плюсове и минуси. Вярвам, че аз и класът ми успяхме да вземем максималното от средата. Любимите ми моменти са много, но нали знаеш как от позицията на времето всички спомени, дори и хубавите, стават малко тъжни, защото вече я има носталгията. За нас това важи още повече, тъй като през 2020 г., докато бяхме по средата на репетиции на нашия дипломен спектакъл “Бесове”, професорът почина. И вече всички спомени с нея принасят и една тъга. Когато си отиде човек, когото виждаш всеки ден, възприемаш не само като учител, но и родител… трудно е, наистина. Тогава имахме шанса да го изстрадаме през творчеството, заради спектакъла ни, “Бесове”. И тук не мога да не кажа едно огромно “благодаря” на Боян Арсов, нашият ръководител. Той не само успя да събере класа ни след тази трагедия, но и продължи спектакъла ни, довърши го и го превърна в представление, което до ден днешен се играе в Академията.
Впрочем, никога няма да забравя как на първия ни 15-ти септември изтипосаха целия клас на сцената пред всички. Беше ужасно. През цялото време мислех за хиляда неща, дали изглеждам добре, дали не ми пада презрамката, а не за това, че най-накрая започвам мечтата си. Тогава проф. Танковска се обърна към публиката и каза: “Погледнете ги, запомнете тези лица”. И изведнъж си дадох сметка каква отговорност нося оттук нататък. Тя беше преподавател от едно световно ниво. Имайки честта да сме в нейния клас, знаехме, че това е име, което трябва да пазим. И нейното и своето.
Имало ли е моменти от обучението ти, в които си обмисляла да се откажеш?
Едно от най-големите предизвикателства за всеки актьор, е това да успееш да съхраниш себе си в процеса на обучение. Да, всички на хартия знаем, че рано или късно ще се сблъскаме с конкуренцията, ще изпитаме ревност, завист, дори неприязън. Но когато осъзнах, че аз също съм способна на такива чувства и те се крият в мен, се разочаровах много от себе си. Знаех, че това не е правилният път и затова събрах смелостта да говоря за това как се чувствам, че завиждам и не ми харесва. Тогава човекът срещу мен ми каза: “Ами аз на теб също ми се е случвало да ти завиждам”. И благодарение на този искрен и човешки разговор, в който не се правихме на по-добри отколкото сме, осъзнах много неща. Има конкуренция, да. Но не по начина, по който си представяме. Никой не “взима” от другия – за всеки, стига да има желание да работи, има място. А изкуството е прекалено голямо, за да се борим за парчето кокал - има място за всички.
Иначе колкото и да обичам студентските си години, категорично е имало моменти, в които ми се е искало да се откажа. Повечето бяха просто ей така – писва ми, тръшкам вратата и на сутринта ми няма нищо. Но най-сериозният беше във втори курс. Отидох, взех си молбата и вече планирах как да избягам някъде в Италия. Беше точно преди изпита ни по актьорство обаче, затова реших, че ще изчакам, за да не прецаквам всичките си колеги. Тогава репетирахме откъса “Соня и Елена” от “Вуйчо Ваньо”, една от най-прекрасните женски сцени в драматургията. Монологът ми накрая гласеше колко труден и лош е животът, как нищо няма да се оправи, а светлина няма. И докато го репетирах, наистина мислех така. Нищо, че имах шанса да играя един от най-големите драматурзи в света, и то на няма и 20 години. Тогава се замислих за моя професор по сценична реч, Божидар Матанов, който винаги ни е казвал как главната цел на всеки един актьор е просто леко да надигне публиката от столовете им. И докато казвах този монолог, аз го видях в публиката – беше се надигнал. Първото нещо, което направих след като слязох от сцената, беше да скъсам молбата си.
Фотограф: Иван Христов
Сестра ти Надя Керанова също е актриса. Как тази обща страст влияе на отношенията ви? Има ли съревнование между двете?
Това е вечният спор у дома: коя от двете първа е заявила, че иска да стане актриса. Почти съм сигурна, че бях аз. Нищо, че най-вероятно съм била на 5 – пак се брои. Ако трябва да съм честна, като по-малка в мен винаги е стояло съревнованието. Не стига, че сме от една гимназия, имаме обща мечта, а и тя също е завършила в класа на проф. Танковска. Когато кандидатствах в НАТФИЗ, тя не трябваше да взима клас, но… така се случи. Сестра ми много се смя. Тогава се притеснявах много, че сякаш вървя в утъпкания сняг, че не правя нещо кой знае какво. Но от момента, в който влязох в Академията, осъзнах, че вече си сам срещу света. И това, че съм сестра на сестра си не трябва да е притеснение за мен, а всъщност най-голямата ми сила.
Сега съревнование няма. Тя винаги ми е била пример – и като човек, и като професионалист. Затова се надявам тя да се гордее с мен толкова, колкото и аз с нея, с жената, в която се е превърнала. Без да звучи сякаш я идеализирам, все пак си спомням каква беше като тийнейджър.
Какво е да си жена в театъра? Смяташ ли, че индустрията е по-сурова към жените, и ти самата срещала ли си някакви трудности в това отношение?
Индустрията е сурова, независимо дали си мъж или жена. Но в скромния си опит дотук не съм се сблъсквала със сексизъм на работното си място. И силно се надявам да не ми се случи, защото не съм сигурна дали няма да завърши зле.
По-възрастните актьори, с които работя, са страшни кавалери. А и нашето поколение е изключително гласно по този въпрос, възприема една по-различна гледна точка. Затова мисля, че вървим към хубава промяна в това отношение.
Понякога по-скоро съм се засягала от прекалената загриженост към мен, сякаш трябва да ме пестят повече, защото съм жена. Учила съм при жена преподавател, която беше изключително изискваща. Особено към нас, момичетата. От самото начало тя ни предупреди, че ще ни се налага да бъдем още по-силни, да проявяваме повече характер.
В “Peter Gynt”
Разкажи ни за моментите точно преди да се вдигнат завесите. Изпитваш ли притеснение все още? Имаш ли някакви специални ритуали преди постановка?
Разбира се, че още се притеснявам. Когато имам представление е някакъв абсолютен кошмар, а най-тежко го преживява косата ми. А и съм много суеверна, ритуалите ми са най-различни. За всяко представление имам отделен плейлист с песни, които ме вдъхновяват. Слушам го цял ден и се настройвам. Актриса съм, но все пак смятам, че музиката е най-великото изкуство. Просто не мога да пея.
Иначе гледам през прозореца, подскачам на определени места в театъра, влизам и излизам няколко пъти от един и същи вход… много са. Не мога и да се срещам с близките си преди да играя, направо изпитвам панически страх да не би случайно да видя някого. За това ме наплаши сестра ми. Но най-досадното (за колегите ми) суеверие е, че в деня на представление не излизам от театъра. Вляза ли, край. И винаги се възползвам някой да ми донесе това, да ми купи от магазина онова. Дори не знам откъде е тръгнало – може би първоначално от мързел, а после се е превърнало в суеверие, че просто не трябва да излизам.
Ако имаше възможността, с кой театрален образ би искала да излезеш на кафе? А на по чаша вино?
Толкова са много, че направо бих си направила парти. Ама чаено, като на Лудия Шапкар. Със сигурност бих излязла на кафе с Владимир и Естрагон от “В очакване на Годо”. От това ще излезе много хубав абсурд. Това са двете роли, за които много страдам, че съм жена. Като цяло с всички персонажи от абсурдистката драматургия бих пила кафе, мисля, че ще са много приятна компания за един сутрешен разговор.
При чашите вино влизат тежките женски роли. Задължително с госпожица Юлия. С нея бих пила много вино, а после ще я питам: “Какво става бе, момиче?” Другата ми такава любимка е Хеда Габлер, с която също бих се натаралянкала.
В “Още по-редки тъпанари”
Преди време бе на фестивала “Sharm El-Sheikh” в Египет, откъдето си тръгна и с награда. Какво е да си на сцена пред публика, която, предполагам, е по-различна от нашата?
Полетът до там беше много изморителен – бяхме спали около един час за цяло денонощие. Изведнъж се озоваваме в някаква арабска приказка, в един прекрасен хотел, където от прозореца си наблюдавах изгрева. В далечината се виждаше малък остров, който ми напомни за стихотворението “Итака” на Константинос Кавафис. “Когато тръгнеш за Итака, моли се пътят ти да е далечен”, гласи то. И осъзнах колко далеч от дома съм всъщност, че дори не знам къде се намирам на картата. Но пък съм тук по възможно най-хубавата причина – изкуството.
Имаше много уъркшопи, в които участвахме заедно с актьори от Египет, Япония и Южна Корея. Въпреки езиковата бариера и различните среди, в които сме израснали, любовта към театъра е това, което ни свързва. Забелязах го най-много, когато играхме “Изчезващи”. Тъй като го играхме на български, а субтитрите бяха с много дребен шрифт, си давам сметка, че хората не са успели да чуят и разберат всичко. Но въпреки това взехме награда за режисура и бяхме номинирани за най-добър спектакъл. Вярвам, че са усетили енергията ни, оценили са я. А и темата на представлението ни е такава. Езикът на войната и мира е познат на всички.
Mного ги впечатлихме с балканската си жилка. След представлението момчетата от трупата разваляха сценографията, за да подготвят сцената за следващите. Но си бяха отворили по една бира, все пак са уморени, досега са били под страшно напрежение. Едно момиче от Япония дойде при мен и ми каза “Бяхте страхотни, много ви се радваме всички. Но… те защо пият бира след представление?” Просто не знаех как да ѝ кажа, че по нашите географски ширини понякога и преди представление се прави.
Няма как да минем без този въпрос. Коя е ролята, която най-много искаш да изиграеш някой ден?
Всеки, който ме познава, знае, че вече 10 години тръбя за Хеда Габлер. Мечтая си, надявам ѝ се, чакам я. Но определено с всяка година персонажите, които искам да играя, стават все повече и повече. Особено от театъра на абсурда – мисля, че това е драматургия, която е много актуална в момента и се радвам, че все повече се гледа. Наистина ми се правят смислени неща, колкото и клиширано да звучи. Имам я жаждата за онези неща, които са над ежедневните, които може би биха се разбрали по-малко, но пък от правилните хора.
В “Крали Марко – последната балканска легенда”
И разбира се, за десерт: какво да очакваме от теб в близкото бъдеще?
Най-скорошното е на 21 април. Тогава ми предстои премиера на “Куцльото от забутания остров” с режисьор Пламен Марков в драматичен театър “Сава Огнянов” в Русе. За да ви заинтригувам, мога да кажа, че в това представление ще чупя истински яйца в главата на колега. Нямам търпение.
Другото е “БиФем”, за което също споменах, с режисьор Ростислав Георгиев. И двете са страшно вълнуващи проекти, а най-хубавото е, че играя коренно различни персонажи. Това е едно от любимите ми неща. Много се вълнувам, както винаги преди премиера. Ето сега: “Това просто няма как да стане”.
Интервю на Лидия Найденова
Гласували общо: 1 потребители