Най-смисленият и честен български рап в последно време е на So Called Crew. Оборете това твърдение, ако можете. Жлъч, Григовор и Гената музикално се разбират перфектно. Заобикалят първосигналното и лесното, докато обратното, както се вижда – малко или повече опорочава творчеството на много други. И най-силната им връзка е с публиката им, както и май трябва да бъде. С Матю Стоянов хапваме козуначен крем карамел и си говорим, разбира се, достатъчно много за вижданията му за рапа, но и за 90-те, за младите, за надеждата, за дядо му, за фиданки и още:
На кое ти е по-досадно да отговаряш: „Как стана рапър?“ или „Какво да очакваме оттук-нататък?“?
Бъдещите творчески планове са толкова разтеглено клише, като задължителен въпрос е – те и хората в инстаграм ни пишат: кога ще вадите еди какво си, кога ще има това, онова. Така че със сигурност „Как стана рапър?“ е по-досадно. То е и много смешно, все едно ще разкажа някаква супер интересна митологична история, разбираш ли, как съм отишъл в университета за рапъри. И може би причината е в това, че все още звучи много екзотично да се занимаваш с всъщност един от най-слушаните жанрове в света.
Наистина ли смяташ, че в България звучи екзотично да си рапър?
Не, аз мисля, че звучи смешно, ама защото много рапъри са смешници. Но то няма нищо общо с какво трябва съдържа това да си – в кавички – рапър.
Ако искам да стана максимално голям смешник като рапър, какво трябва да направя?
Много ще ти е лесно. Гледай да изглеждаш колкото се може по-напънато интересен, т.е. гледай да имаш много стряскащ външен вид, за да може да компенсираш за това, което хората ще чуят или няма да чуят от теб. Трябва да отвлечеш вниманието от това, че ще рапираш – задължително! Наскоро един от най-големите за мен комици в българския рап – Иван Динев – Устата – изкара една песен... той фактически се занимава със стендъп комедия, така че да го нарека комик не е обидно... изкара песен, която се казва „Джакпота или Ботев“. Не знам дали схващаш за какво става въпрос само от заглавието, ще обясня накратко. В парчето, което е направил, Устата мрънка и хъмка как българите сме клекнали и навсякъде се рекламират не-знам-си-какви-си-бетове, не-знам-си-какви-си-казина и джакпоти, и бонуси и сме загърбили и забравили за поредна година това, което са ни дали като насоки нашите апостоли. Кое е по-голямата сила: джакпотът или Ботев, се пита Устата, казвайки абсолютно нищо в песента си.
Не, не, това звучи като социално значима песен.
Да, абсолютно, със сигурност е социално значима, защото социално значимо е за българина да чуе неща, които вече знае, за да не бъде изкаран от комфортната си зона. И също така да не е нещо, върху което да разсъждава по някакъв градивен начин, защото това също ще го изкара от равновесие. Текстовете и темите на смешника рапър трябва да са колкото се може по-плоски и клиширани, и популистки. И ето че Иван Динев – Устата успешно се завръща след много дълъг хиатус, много дълго отсъствие, от чалга жанра. Той се връща по-мъдър от всякога, за да ни зададе важните въпроси, а именно – в държава, в която няма елементарни законодателни мерки и няма регулация на почти нищо – ние, аджеба, трябва ли да играем хазарт или да четем стихотворения. Общо взето, посочвайки проблеми със същата сила, с която сочиш асфалта и казваш – то това май е сиво! И третото нещо, което ти трябва, за да си ултра смешник в рап жанра, е да рекламираш буквално каквото ти падне. Защото в България музикалният бизнес се върти около това, че почти никой не може да продаде на публиката си музика. А продава физиономията си, продава някаква фасада, която привлича рекламодатели и съответно по-отчаяните, особено в рап жанра, може да видиш да рекламират абсолютно всякакви тъпотии – без оглед на това дали те са свързани с музиката или с начина на живот на съответния човек и без оглед дали изглежда добре.
Да, може би всички ядем кренвирши и дърпаме бързи кредити, обаче просто има някои неща, които не изглеждат добре никога, независимо кой ги прави и как ги прави. А! Може би има и четвърто нещо и то е – просто превеждай всеки тренд, който видиш от Запад по възможно най-гугълтранслейтския начин. Говоря ти за превеждане на лафове от чужди текстове, за превеждане и адаптиране на някакви идеи за стайлинг, за клипове, за каквото се сетиш. Важното е да крадеш – защото ти не крадеш, ти само си взимаш. Но това последното вече не важи толкова, защото така или иначе глобалната музика стана състезание как хората да се клатят в общ ритъм и реално да са еднакви и в еднаквостта си, да допускат само леки девиации от общото. Противно на това, което беше през 90-те, когато аз израснах и което малко ми липсва.
Чакай, чакай, аз съм израснал през 90-те, ти къде така? Ти си по-малък.
Аз съм девет нула. Тогава бях дете, но не ми трябваше много време, за да попия всичко, което ми беше интересно. Ясно помня, че в изкуството и особено в моя жанр беше много важно да се отличаваш, защото ако изглеждаш като някой друг, хората веднага разпознават и веднага реагират негативно.
И защо сега огромната част от младите хора не искат да се отличават, а предпочитат да се слеят в масовката – като обличане, вкусове към музика и т.н.? Сякаш вече еднаквостта и следването са едва ли не добродетели?
Може би не са добродетели, може би е защитен механизъм, защото информационният поток е толкова объркващ, особено за най-младите, които се опитват да формират самоличност, че някак си се чувстват задушени от всичко. И когато това нещо изглежда толкова трудно, ти избираш лесния път. И затова – ето, обръщаш се и виждаш някакви младежи (б.а. - сочи към група момчета в заведението), те половината са с едни и същи прически. Не знам дали си ги виждал на улицата – тука бръснати и тука горе са къдрави, даже някои ходят на студено къдрене, защото са им прави косите, а това не е тренди. Просто по едно време всички започнаха да носят North Face якета, да се бръснат тука отстрани и да оставят едни броколи върху главите си. В момента звучи все едно се подигравам, а всъщност – не. Разбирам го – някакъв тренд е. Аз съм бил в такива неща. Ето, днес носталгирах на едни снимки и спомени, които ме заведоха обратно в 2002-а, когато си бръснех сам главата с машинката вкъщи, слагах си червена бандана, ама не напред като Тупак, ами назад, да приличам по-скоро на, не знам, рокер. И носех гащи на Marc Ecko – сребристи дънки, и отгоре качулка на Wu-Tang, а бях слушал буквално една песен на Wu-Tang, бидейки на 12. Абсолютен льольо. И си спомням, че всички го правеха.
Аз съм оптимист – мисля, че просто ще се ориентират хората, които в момента са млади и ще се научат да се борят срещу тези алгоритми. Защото борбата е хем да не се изгубиш в тия предложения, тия наклони, които ти дават отвсякъде, хем в следващия момент да не потънеш в балона, който този алгоритъм изгражда за теб и да си мислиш, че си вечно прав, че виждаш само това, което харесваш – защото това измамно огледало е друг много голям проблем на днешното Дигитално. И продължава да минава номерът и хората сякаш продължават да не го разбират докрай. Но всяко нещо с времето си.
Къде ти е границата на музикалния вкус? След кое натам вече не е твойто?
Оо, много неща не са мойто. Нямам ясна граница. Имам предпочитания. И сигурно мога да напиша книга за предпочитанията, които имам. Да, знам, че съм културтрегер, няма нужда да се напъвам. Аз съм слушал неща, които по-възрастни хора от мен са се облещвали, като са разбирали, че ги слушам, че ги абсорбирам и ги разбирам. Но за да не се правя на някакъв – аз съм и човек, който в правилния контекст и заобиколен от близки приятели, мога да се насладя на „Прасета“ на Руслан Мъйнов. Но в следващия момент има неща на Dead Can Dance, които мога да седна и да се опитам да ги критикувам и няма да съм изцяло безпочвен – имам това самочувствие. Като тук е много важно да посоча, че аз в никакъв случай не мога да сравня Dead Can Dance с Руслан Мъйнов. Щото някои хора много обичат да четат по диагонал. Много съм се ограничавал – особено като младеж бях тежък елитист. Почти всички купони в гимназията, които бяха организирани от мои съученици, на които се слушаше чалга, аз ги прекарах в кухнята и си говорих с някой, далеч от холната маса, където са се качили петима души да танцуват (а истински се разцепвах само на купони, които организираха моите квартални приятели, защото там се слушаше рап). Не съм се чувствал като аутсайдер заради това, просто не беше мойто и аз можех ясно да посоча защо не беше мойто и защо другите го харесваха. Те не го харесваха, защото беше някаква велика музика, а защото им помагаше да се социализират и то до ден-днешен пак е същото. Вече може би може да се каже, че някои хора са достатъчно полирани и изтъпели да мислят, че това нещо съдържа някаква стойност, но по-скоро да знаеш чалга текстове наизуст е като някакво меме. Нещо, което правиш иронично, дори да си от хората, които съвсем сериозно дават пари за това и танцуват на масата.
Идват извънземните и започват да оценят смисъла от всеки човек. Каква е твоята визитка, онова, което би те легитимирало пред тях за ползата от теб, за да те оставят жив?
Щях да започна с някаква шега от рода на „Мама ме обича много“. Но това, което би ме легитимирало, е, че съм успял – и то абсолютно непреднамерено, заклевам се – да дам надежда на много млади хора в правилните моменти, просто така, без да искам. Надявам се думите им да са искрени, когато те продължават да ми казват, че им давам надежда и че искат да продължа да правя тази музика. Те са много различни видове надежда, обнадеждаване, окуражаване – и аз се гордея с всеки един такъв момент, който съм имал, независимо дали човекът ми е казвал нещото очи в очи, в съобщение по интернет – както и да е станало. Това, с годините, се превърна в основна движеща сила зад това аз да си издавам музиката, защото аз съм всъщност малко отшелнически настроен човек. Много лесно мога да спра да съм на купона и да съм си вкъщи или на някаква офис работа и просто да не съм в това, в което съм в момента. Няма да е проблем за мен да превключа. Със сигурност този живот, който ми предлага правенето на музика (и тази възможност, която ми дават слушателите ми), е много по-интересен, а през интересното – и приятен за мен. Аз съм човек, който много се позовава на историята и на чуждия опит. Гледал съм много пъти как ‚актуални артисти’изпадат във В група. Аз когато започна да изпадам във В група, ще се погрижа да спра сам, навреме. Защото този продукт аз мога да го създавам и да си го пускам вкъщи – аз имам очевидно необходимостта да правя музика, ще продължа да правя музика, просто не е нужно да я правя за 20 000 – 30 000 повече уши. Мога да я правя само за себе си.
Имаш дете – нещо промени ли се в текстовете ти, пропускаш ли вече някоя неподходяща думичка? И също – казвали ли сте си с Гена и Григовор – това е прекалено цинично, да го махнем от текста?
И на двата въпроса – не. Би било ужасно лицемерно толкова дълго време да съм правил музика, която именно млади хора слушат – да съм я правил по начина, по който съм я правил – и изведнъж... Единственото нещо, което ме е карало – ако някой е забелязал някакво смекчаване при мене – то е просто защото аз като човек съм се кротнал. Не заради детето ми. Детето ми по-добре да научи лоши думички от мен, вместо да ги научи от някой на улицата, защото аз ще му обясня как се използват. И наред с лошите думички ще го науча на още много други неща, както и изобщо как да употребява езика. Лошите думички, добрите думички – всички са част от езика. Никога не се цензурираме с момчетата. Никога не искаме да кажем нещо, което е твърде стряскащо и да го оставим да изглежда все едно е някаква самоцел.
Ако нещо ти се струва, че си прекалил – при нас, в нашата фирма е такова, че – най-вероятно просто не си стилизирал, не си предал нещото както трябва и трябва да намериш друг начин към него, ако е наистина важно за казване. И обикновено псувните, попръжните и проклятията в нашата музика са само и единствено за акцент, за емфаза на някакви места. Предполагам, че и за в бъдеще ще продължи да бъде така. На мен със сигурност не ми се прави вече толкова ядосана музика. Аз бях много ядосан артист, бях много ядосан човек. И с времето, най-вече с отговорностите, които имам на този етап от живота си, съм значително по-уравновесен и съответно просто тази емоция не е толкова важна. Сега, ако трябва да я отприщя някъде, няма да ми е много трудно, но не е толкова водеща, колкото беше, а всичките тези неща идваха от нея.
So Called Crew
Сядаш да създаваш рап, но не си гневен, а весел. Какво правиш тогава?
Можеш просто да правиш весел рап или да правиш замислен рап.
Нима има достатъчно добър весел, позитивен, усмихнат рап?
Има, има. Ще стигнем до него. В начина, по който аз правя нещата си, може би има някаква огромна доза късмет или просто Гената е точно толкова добър в онова, което прави – с оглед на това, че по-голямата част от нещата, които съм издал, са били с него, негова продукция. Но когато имам някаква емоция да обработя, той някак си винаги успява да ми даде инструментал – може да е по-стар, може да е нещо, което някак си е генерирано, защото той е в същото състояние като мене, всички тия неща са се случвали. Но аз просто сядам и пиша нещо и лека-полека или ще намеря музиката, или ще я създам върху това, което съм написал – което е много рядък процес, но ми се е случвало и е много яко. Няма такова нещо – трябва ми еди си кво си, ама аз съм еди си как си. Ти трябва да си автентичен, ти трябва да си честен с публиката си. Има хора, които си наместват емоцията и вече почвам да усещам, че не малка част от публиката им, а това са големи публики – те също са изградени от едни хора, които много си наместват емоциите. Защото очевидно на тия хора това не им фалшивее.
На мен зверски ми фалшивеят такива неща и аз имам проблем с тях, но за всеки влак си има пътници. На мен може да ми се иска да направя тъжна, замислена песен, ама пък човек, като не може да се оплаче и като си пия просекото и си ям прошуто с пъпеш, разбираш ли, някъде в Трастевере – и няма да е замислена песента, съжалявам, няма да се получи. Освен ако не се опитам волево да изкривя щастието си в някаква носталгия или меланхолия – но, като правиш такива неща, просто не е естествено. Ти можеш да сложиш маска на работите си и да си кажеш – ее, и така ще мине – и дори да заблудиш всички, но ти ще знаеш.
Може би не си достатъчно голям актьор – за да може Матю Щастливия да влезе в образа на Матю Нещастния и искрено да напише една тъжна, замислена песен?
Може би не съм достатъчно голям актьор, за да правя тази метаморфоза, правейки песните. Но съм със сигурност достатъчно голям актьор, за да правя концерти, когато съм се чувствал наистина ужасно и да изглеждам все едно нищо ми няма.
Кажи за веселия рап.
Един от любимите ми рап изпълнители в момента се казва Зак Фокс, който е и стендъп комик – той е наистина сериозен с текстовете като качество, като начин, по който са изградени бъзиците му. Личи си, че се шегува, но уменията му и стоенето му върху трака са това, което някак си не го правят шаржово нито в един момент. Не звучи като комик, който рапира, а звучи като рапър, който просто една идея повече прекалява с шегите. И честно казано, много повече ми харесва да слушам него, отколкото да слушам хора, които са неподготвени и в двете сфери, но по една или друга причина имат някаква си популярност, просто звучейки ъпбийт, звучейки някак си слънчево. Има хора, на които просто опаковката им е, че е забавно и все едно автоматично трябва да ти стане забавно, защото просто те така са си опаковали продукта. А всъщност качествата на това, което доставят, липсват. И то някак си става, колкото и да е весело, напънатата му веселост става някак си даже тъжна, на човек му става жал.
Има много такива изпълнители в България, които правят едни „парти“ песни, супер пластмасови – възможно най-тъжното нещо. Това по някакъв начин изглежда атрактивно и хората са – еей, тоя много добре се чувства, що и аз да не разбера защо се чувства толкова добре. Ама – детинска история.
Някои хора мислят, че Григовор е по лична карта Григор. А той е Илия Григоров, пък Григовор е сгрешено произнасяне на Григоров в една ситуация, което си го е харесал и си го ползва. Теб с какво име са те обърквали?
Мислят ме за Лъчо. Защото – Жлъчезар Живков. Още от началото на моята „кариера“, като правих фрийстайли в студентското радио, там нарочно пишех Жлъчезар Живков, за да звучи като някакъв радио водещ. И си спомням, един мой приятел – Лъчката – тогава още не се познавахме – който е музикален продуцент от Варна и още куп неща – пòздрави, Лъчка! - Лъчката ми пише на страницата във фейсбук и започва директно с „Ееей, адаааш, еди си кво си“. И аз викам – няма да повярваш как се казвам наистина.
So Called Crew - Жлъч, Гената и Григовор
Ти си Матю по акт за раждане. Защо така?
Аз наистина съм с едно име от Източна България – прадядо ми се е казвал Матю. Това не е като Матю Макконъхи. Има такива – Петю, Гатю, Пею – с „ю“. Прадядо ми, Матю Димитров Карадалиев, е бил чифликчия от село Велино, Шуменско. Хората си мислят, че съм от тоя най-ранния, безумен тренд с имената. Странно е и трябва всеки път да се обяснявам, щото хората иначе ги усещам как мислят, че родителите ми са някакви шашавели, които са ме кръстили на Матю Пери или Матю Бродерик. А аз просто съм кръстен така, защото е кратко името и се отличава, и заради традицията.
Приятелите ти викат Мати. Как още се обръщат към теб?
Също – Матка. Имам много интересни прякори.
В продължение на анатомичните прякори – викат ли ти умалителното от Жлъч – Жлъчка?
Всъщност хората главно така, директно, ми пишат – Абе, Жлъчка, еди си какво си. Като прякор е, да. Колкото и да е смешно, че аз измислих това име, Жлъч, то просто стоеше добре тогава на римите ми.
Звучиш малко, като да съжаляваш, че си се спрял точно на „Жлъч“?
Да бе, трябваше да е нещо по-лъскаво. Трябваше да е Мати Мазерати!
Кой прякор на бг рапър намираш за много добър?
Шамара. Шамара е много добро име. Шъ-шъ - Мишо Шамара – винаги се е търкаляло от езика, както викат англоговорящите.
В „Студен душ“ имате в края откъс от изказване на Мишо Шамара. Хапете го нещо, или?
Може да се разгледа от много ъгли това нещо. Хем така, хем е нещо, което ние на един много по-късен етап от живота си, много след като това негово интервю е излязло, ние разбрахме какво той е имал предвид и затова го сложихме именно на края на тази песен. А той имаше предвид, че докато на Запад хората ревностно защитават различни музикални жанрове и се завъртат едни страхотни пари около тях, тука музиката е нещо, което служи само за фон, само за украса на някакви други действия. Сега звуча, все едно се опитвам да придам много повече смисъл на думите на Шамара, но е наистина това. Защото да не забравяме, че Шамара е част от онази епоха в България, в която изглеждаше, че българският рап ще е феномен, който се изравнява с другите най-популярни жанрове: рок, естрада, чалга. Изравняват се позициите, едни клубове почват да се пълнят; дето се вика – тия хора, които пълнят клубове, стават собственици на клубове. Изглеждаше като нещо обещаващо и просто спихна в един момент, спря да бъде актуално.
Чалгата ли смаза рапа тогава?
Не, то чалгата смаза всички, просто защото е адски последователна. Чалгата се оказа, че е единственото нещо тук, което никога не е било някаква тенденция, че да си тръгне. Хората го чувстват като нещо наистина близко и затова се получава този феномен. Което сигурно е много тъжно, но защо да е тъжно, като е обективна действителност – от нас си зависи, значи просто трябва да се прави по-добра друга музика, по-магнетична, по-привлекателна, по-забавна. Нещо трябва да се оправи, за да спре тази доминация или да се изравнят силите. Иначе не може да се сърдиш на тия хора, които просто са последователни.
Работната етика по отношение на креативното е пълен майтап, но по отношение на това как се дистрибутират нещата, как се възнаграждават изпълнители, как се завъртат неща, къде се завъртат – просто е една много добре смазана машина. Та това изказване на Шамара е на края на тази песен, защото, за жалост, аз и момчетата още чувстваме, че една част от рапърите – с които нямаме нищо друго общо, освен уж някакъв жанр общ – просто се занимават с някакви тотални глупости, а след това се чудят защо не им се слушат нещата.
Някога, след много време, разбира се – коя рима искаш да е изписана на надгробната ти плоча?
Може би ще е или четиристишие от Ръдиард Киплинг или четиристишие от Борис Христов. Искрено се надявам никой да не пише мои рими върху моята надгробна плоча. А пък най-най-най подир – се надявам да нямам надгробна плоча. Надявам се моите деца да ме послушат и да сложат тленните ми останки под фиданка и да поливат фиданката, така че от нея да израсне дърво. Мисля, че това е нещо много по-красиво от всички думи и завещания на света.
Най-криндж римата, която си чувал напоследък?
От наскоро вече, по целокупно мнение, приключилия рап конфликт между големите Кендрик Ламар и Дрейк е. Където Кендрик Ламар би 5:0 отвсякъде. Най-криндж римата е последната песен, в която Дрейк все едно отговаря на Кендрик, но си личи, че просто е песен, която издава, все едно за да се предаде. Звучи изморен, казва някакви неща от типа „Хаха, запиши колкото песни искаш, аз няма да слушам“. И понеже Кендрик в по-ранните diss песни от конфликта го обвинява, че има – а и то вече те са добре документирани – апетити към малолетни красавици, Дрейк казва в последната си песен нещо от рода на „Дрейк не е име, което няма да видиш на никакъв списък със сексуални насилници“ – това е най-криндж нещото, което съм чувал. Първо, че той го беше фразирал много лошо и имаше двойно отрицание в цялото нещо, което го караше да звучи много нелепо. И най-вече – нали знаеш – един почтен човек, който го сочат с пръст и му казват „ти си еди си къв си“, той никога не се обръща, за да тропне с крак и да каже „ама аз не съм“. Това е – за жалост, дори не е толкова забавен примерът, но е със сигурност нещото, което ме накара да изпитам най-много скомина и топли и студени вълни напоследък. А иначе ако питаш за български рап – Господи, не слушам, не. Слушам от време на време някакви неща, които са станали известни, само за да съм наясно какво става популярно тука, но да имам истински здрав интерес – не, в никакъв случай, не. Аз не се чувствам до такава степен част от рап сцената в България – не заради нещо друго, но освен в своя собствен лагер, аз не виждам предизвикателство, аз не виждам някой да прави нещо предизвикателно като текст или като музика. Иначе – има по-известни от мене, има по-неизвестни от мене, всякакви ги има.
Кое за теб би било по-зло хипхоп проклятие - „Да ти идват само първосигнални рими!“ или „Всеки бийт, който измисляш, да се оказва, че е вече ползван!“?
Предпочитам да имам само първосигнални рими, ама да са си моите, отколкото да изскачат неща, които вече някой е написал. Категорично.
Нещо, което да споделиш за финал?
Да, пожелавам на всички да бъдат колкото се може по-широко скроени и приемащи, защото колкото и да не ни се струва понякога така, всъщност сме станали много придирчиви един към друг. Все по-малко неща ни обединяват, твърде много ни разделя. И това е само в услуга на хора, които не ни мислят доброто. Така че – ако вие се опитате, и аз ще се опитам.
Интервю на Милен АнтиоховНай-смисленият и честен български рап в последно време е на So Called Crew. Оборете това твърдение, ако можете. Жлъч, Григовор и Гената музикално се разбират перфектно. Заобикалят първосигналното и лесното, докато обратното, както се вижда – малко или повече опорочава творчеството на много други. И най-силната им връзка е с публиката им, както и май трябва да бъде. С Матю Стоянов хапваме козуначен крем карамел и си говорим, разбира се, достатъчно много за вижданията му за рапа, но и за 90-те, за младите, за надеждата, за дядо му, за фиданки и още:
На кое ти е по-досадно да отговаряш: „Как стана рапър?“ или „Какво да очакваме оттук-нататък?“?
Бъдещите творчески планове са толкова разтеглено клише, като задължителен въпрос е – те и хората в инстаграм ни пишат: кога ще вадите еди какво си, кога ще има това, онова. Така че със сигурност „Как стана рапър?“ е по-досадно. То е и много смешно, все едно ще разкажа някаква супер интересна митологична история, разбираш ли, как съм отишъл в университета за рапъри. И може би причината е в това, че все още звучи много екзотично да се занимаваш с всъщност един от най-слушаните жанрове в света.
Наистина ли смяташ, че в България звучи екзотично да си рапър?
Не, аз мисля, че звучи смешно, ама защото много рапъри са смешници. Но то няма нищо общо с какво трябва съдържа това да си – в кавички – рапър.
Ако искам да стана максимално голям смешник като рапър, какво трябва да направя?
Много ще ти е лесно. Гледай да изглеждаш колкото се може по-напънато интересен, т.е. гледай да имаш много стряскащ външен вид, за да може да компенсираш за това, което хората ще чуят или няма да чуят от теб. Трябва да отвлечеш вниманието от това, че ще рапираш – задължително! Наскоро един от най-големите за мен комици в българския рап – Иван Динев – Устата – изкара една песен... той фактически се занимава със стендъп комедия, така че да го нарека комик не е обидно... изкара песен, която се казва „Джакпота или Ботев“. Не знам дали схващаш за какво става въпрос само от заглавието, ще обясня накратко. В парчето, което е направил, Устата мрънка и хъмка как българите сме клекнали и навсякъде се рекламират не-знам-си-какви-си-бетове, не-знам-си-какви-си-казина и джакпоти, и бонуси и сме загърбили и забравили за поредна година това, което са ни дали като насоки нашите апостоли. Кое е по-голямата сила: джакпотът или Ботев, се пита Устата, казвайки абсолютно нищо в песента си.
Не, не, това звучи като социално значима песен.
Да, абсолютно, със сигурност е социално значима, защото социално значимо е за българина да чуе неща, които вече знае, за да не бъде изкаран от комфортната си зона. И също така да не е нещо, върху което да разсъждава по някакъв градивен начин, защото това също ще го изкара от равновесие. Текстовете и темите на смешника рапър трябва да са колкото се може по-плоски и клиширани, и популистки. И ето че Иван Динев – Устата успешно се завръща след много дълъг хиатус, много дълго отсъствие, от чалга жанра. Той се връща по-мъдър от всякога, за да ни зададе важните въпроси, а именно – в държава, в която няма елементарни законодателни мерки и няма регулация на почти нищо – ние, аджеба, трябва ли да играем хазарт или да четем стихотворения. Общо взето, посочвайки проблеми със същата сила, с която сочиш асфалта и казваш – то това май е сиво! И третото нещо, което ти трябва, за да си ултра смешник в рап жанра, е да рекламираш буквално каквото ти падне. Защото в България музикалният бизнес се върти около това, че почти никой не може да продаде на публиката си музика. А продава физиономията си, продава някаква фасада, която привлича рекламодатели и съответно по-отчаяните, особено в рап жанра, може да видиш да рекламират абсолютно всякакви тъпотии – без оглед на това дали те са свързани с музиката или с начина на живот на съответния човек и без оглед дали изглежда добре.
Да, може би всички ядем кренвирши и дърпаме бързи кредити, обаче просто има някои неща, които не изглеждат добре никога, независимо кой ги прави и как ги прави. А! Може би има и четвърто нещо и то е – просто превеждай всеки тренд, който видиш от Запад по възможно най-гугълтранслейтския начин. Говоря ти за превеждане на лафове от чужди текстове, за превеждане и адаптиране на някакви идеи за стайлинг, за клипове, за каквото се сетиш. Важното е да крадеш – защото ти не крадеш, ти само си взимаш. Но това последното вече не важи толкова, защото така или иначе глобалната музика стана състезание как хората да се клатят в общ ритъм и реално да са еднакви и в еднаквостта си, да допускат само леки девиации от общото. Противно на това, което беше през 90-те, когато аз израснах и което малко ми липсва.
Чакай, чакай, аз съм израснал през 90-те, ти къде така? Ти си по-малък.
Аз съм девет нула. Тогава бях дете, но не ми трябваше много време, за да попия всичко, което ми беше интересно. Ясно помня, че в изкуството и особено в моя жанр беше много важно да се отличаваш, защото ако изглеждаш като някой друг, хората веднага разпознават и веднага реагират негативно.
И защо сега огромната част от младите хора не искат да се отличават, а предпочитат да се слеят в масовката – като обличане, вкусове към музика и т.н.? Сякаш вече еднаквостта и следването са едва ли не добродетели?
Може би не са добродетели, може би е защитен механизъм, защото информационният поток е толкова объркващ, особено за най-младите, които се опитват да формират самоличност, че някак си се чувстват задушени от всичко. И когато това нещо изглежда толкова трудно, ти избираш лесния път. И затова – ето, обръщаш се и виждаш някакви младежи (б.а. - сочи към група момчета в заведението), те половината са с едни и същи прически. Не знам дали си ги виждал на улицата – тука бръснати и тука горе са къдрави, даже някои ходят на студено къдрене, защото са им прави косите, а това не е тренди. Просто по едно време всички започнаха да носят North Face якета, да се бръснат тука отстрани и да оставят едни броколи върху главите си. В момента звучи все едно се подигравам, а всъщност – не. Разбирам го – някакъв тренд е. Аз съм бил в такива неща. Ето, днес носталгирах на едни снимки и спомени, които ме заведоха обратно в 2002-а, когато си бръснех сам главата с машинката вкъщи, слагах си червена бандана, ама не напред като Тупак, ами назад, да приличам по-скоро на, не знам, рокер. И носех гащи на Marc Ecko – сребристи дънки, и отгоре качулка на Wu-Tang, а бях слушал буквално една песен на Wu-Tang, бидейки на 12. Абсолютен льольо. И си спомням, че всички го правеха.
Аз съм оптимист – мисля, че просто ще се ориентират хората, които в момента са млади и ще се научат да се борят срещу тези алгоритми. Защото борбата е хем да не се изгубиш в тия предложения, тия наклони, които ти дават отвсякъде, хем в следващия момент да не потънеш в балона, който този алгоритъм изгражда за теб и да си мислиш, че си вечно прав, че виждаш само това, което харесваш – защото това измамно огледало е друг много голям проблем на днешното Дигитално. И продължава да минава номерът и хората сякаш продължават да не го разбират докрай. Но всяко нещо с времето си.
Къде ти е границата на музикалния вкус? След кое натам вече не е твойто?
Оо, много неща не са мойто. Нямам ясна граница. Имам предпочитания. И сигурно мога да напиша книга за предпочитанията, които имам. Да, знам, че съм културтрегер, няма нужда да се напъвам. Аз съм слушал неща, които по-възрастни хора от мен са се облещвали, като са разбирали, че ги слушам, че ги абсорбирам и ги разбирам. Но за да не се правя на някакъв – аз съм и човек, който в правилния контекст и заобиколен от близки приятели, мога да се насладя на „Прасета“ на Руслан Мъйнов. Но в следващия момент има неща на Dead Can Dance, които мога да седна и да се опитам да ги критикувам и няма да съм изцяло безпочвен – имам това самочувствие. Като тук е много важно да посоча, че аз в никакъв случай не мога да сравня Dead Can Dance с Руслан Мъйнов. Щото някои хора много обичат да четат по диагонал. Много съм се ограничавал – особено като младеж бях тежък елитист. Почти всички купони в гимназията, които бяха организирани от мои съученици, на които се слушаше чалга, аз ги прекарах в кухнята и си говорих с някой, далеч от холната маса, където са се качили петима души да танцуват (а истински се разцепвах само на купони, които организираха моите квартални приятели, защото там се слушаше рап). Не съм се чувствал като аутсайдер заради това, просто не беше мойто и аз можех ясно да посоча защо не беше мойто и защо другите го харесваха. Те не го харесваха, защото беше някаква велика музика, а защото им помагаше да се социализират и то до ден-днешен пак е същото. Вече може би може да се каже, че някои хора са достатъчно полирани и изтъпели да мислят, че това нещо съдържа някаква стойност, но по-скоро да знаеш чалга текстове наизуст е като някакво меме. Нещо, което правиш иронично, дори да си от хората, които съвсем сериозно дават пари за това и танцуват на масата.
Идват извънземните и започват да оценят смисъла от всеки човек. Каква е твоята визитка, онова, което би те легитимирало пред тях за ползата от теб, за да те оставят жив?
Щях да започна с някаква шега от рода на „Мама ме обича много“. Но това, което би ме легитимирало, е, че съм успял – и то абсолютно непреднамерено, заклевам се – да дам надежда на много млади хора в правилните моменти, просто така, без да искам. Надявам се думите им да са искрени, когато те продължават да ми казват, че им давам надежда и че искат да продължа да правя тази музика. Те са много различни видове надежда, обнадеждаване, окуражаване – и аз се гордея с всеки един такъв момент, който съм имал, независимо дали човекът ми е казвал нещото очи в очи, в съобщение по интернет – както и да е станало. Това, с годините, се превърна в основна движеща сила зад това аз да си издавам музиката, защото аз съм всъщност малко отшелнически настроен човек. Много лесно мога да спра да съм на купона и да съм си вкъщи или на някаква офис работа и просто да не съм в това, в което съм в момента. Няма да е проблем за мен да превключа. Със сигурност този живот, който ми предлага правенето на музика (и тази възможност, която ми дават слушателите ми), е много по-интересен, а през интересното – и приятен за мен. Аз съм човек, който много се позовава на историята и на чуждия опит. Гледал съм много пъти как ‚актуални артисти’изпадат във В група. Аз когато започна да изпадам във В група, ще се погрижа да спра сам, навреме. Защото този продукт аз мога да го създавам и да си го пускам вкъщи – аз имам очевидно необходимостта да правя музика, ще продължа да правя музика, просто не е нужно да я правя за 20 000 – 30 000 повече уши. Мога да я правя само за себе си.
Имаш дете – нещо промени ли се в текстовете ти, пропускаш ли вече някоя неподходяща думичка? И също – казвали ли сте си с Гена и Григовор – това е прекалено цинично, да го махнем от текста?
И на двата въпроса – не. Би било ужасно лицемерно толкова дълго време да съм правил музика, която именно млади хора слушат – да съм я правил по начина, по който съм я правил – и изведнъж... Единственото нещо, което ме е карало – ако някой е забелязал някакво смекчаване при мене – то е просто защото аз като човек съм се кротнал. Не заради детето ми. Детето ми по-добре да научи лоши думички от мен, вместо да ги научи от някой на улицата, защото аз ще му обясня как се използват. И наред с лошите думички ще го науча на още много други неща, както и изобщо как да употребява езика. Лошите думички, добрите думички – всички са част от езика. Никога не се цензурираме с момчетата. Никога не искаме да кажем нещо, което е твърде стряскащо и да го оставим да изглежда все едно е някаква самоцел.
Ако нещо ти се струва, че си прекалил – при нас, в нашата фирма е такова, че – най-вероятно просто не си стилизирал, не си предал нещото както трябва и трябва да намериш друг начин към него, ако е наистина важно за казване. И обикновено псувните, попръжните и проклятията в нашата музика са само и единствено за акцент, за емфаза на някакви места. Предполагам, че и за в бъдеще ще продължи да бъде така. На мен със сигурност не ми се прави вече толкова ядосана музика. Аз бях много ядосан артист, бях много ядосан човек. И с времето, най-вече с отговорностите, които имам на този етап от живота си, съм значително по-уравновесен и съответно просто тази емоция не е толкова важна. Сега, ако трябва да я отприщя някъде, няма да ми е много трудно, но не е толкова водеща, колкото беше, а всичките тези неща идваха от нея.
So Called Crew
Сядаш да създаваш рап, но не си гневен, а весел. Какво правиш тогава?
Можеш просто да правиш весел рап или да правиш замислен рап.
Нима има достатъчно добър весел, позитивен, усмихнат рап?
Има, има. Ще стигнем до него. В начина, по който аз правя нещата си, може би има някаква огромна доза късмет или просто Гената е точно толкова добър в онова, което прави – с оглед на това, че по-голямата част от нещата, които съм издал, са били с него, негова продукция. Но когато имам някаква емоция да обработя, той някак си винаги успява да ми даде инструментал – може да е по-стар, може да е нещо, което някак си е генерирано, защото той е в същото състояние като мене, всички тия неща са се случвали. Но аз просто сядам и пиша нещо и лека-полека или ще намеря музиката, или ще я създам върху това, което съм написал – което е много рядък процес, но ми се е случвало и е много яко. Няма такова нещо – трябва ми еди си кво си, ама аз съм еди си как си. Ти трябва да си автентичен, ти трябва да си честен с публиката си. Има хора, които си наместват емоцията и вече почвам да усещам, че не малка част от публиката им, а това са големи публики – те също са изградени от едни хора, които много си наместват емоциите. Защото очевидно на тия хора това не им фалшивее.
На мен зверски ми фалшивеят такива неща и аз имам проблем с тях, но за всеки влак си има пътници. На мен може да ми се иска да направя тъжна, замислена песен, ама пък човек, като не може да се оплаче и като си пия просекото и си ям прошуто с пъпеш, разбираш ли, някъде в Трастевере – и няма да е замислена песента, съжалявам, няма да се получи. Освен ако не се опитам волево да изкривя щастието си в някаква носталгия или меланхолия – но, като правиш такива неща, просто не е естествено. Ти можеш да сложиш маска на работите си и да си кажеш – ее, и така ще мине – и дори да заблудиш всички, но ти ще знаеш.
Може би не си достатъчно голям актьор – за да може Матю Щастливия да влезе в образа на Матю Нещастния и искрено да напише една тъжна, замислена песен?
Може би не съм достатъчно голям актьор, за да правя тази метаморфоза, правейки песните. Но съм със сигурност достатъчно голям актьор, за да правя концерти, когато съм се чувствал наистина ужасно и да изглеждам все едно нищо ми няма.
Кажи за веселия рап.
Един от любимите ми рап изпълнители в момента се казва Зак Фокс, който е и стендъп комик – той е наистина сериозен с текстовете като качество, като начин, по който са изградени бъзиците му. Личи си, че се шегува, но уменията му и стоенето му върху трака са това, което някак си не го правят шаржово нито в един момент. Не звучи като комик, който рапира, а звучи като рапър, който просто една идея повече прекалява с шегите. И честно казано, много повече ми харесва да слушам него, отколкото да слушам хора, които са неподготвени и в двете сфери, но по една или друга причина имат някаква си популярност, просто звучейки ъпбийт, звучейки някак си слънчево. Има хора, на които просто опаковката им е, че е забавно и все едно автоматично трябва да ти стане забавно, защото просто те така са си опаковали продукта. А всъщност качествата на това, което доставят, липсват. И то някак си става, колкото и да е весело, напънатата му веселост става някак си даже тъжна, на човек му става жал.
Има много такива изпълнители в България, които правят едни „парти“ песни, супер пластмасови – възможно най-тъжното нещо. Това по някакъв начин изглежда атрактивно и хората са – еей, тоя много добре се чувства, що и аз да не разбера защо се чувства толкова добре. Ама – детинска история.
Някои хора мислят, че Григовор е по лична карта Григор. А той е Илия Григоров, пък Григовор е сгрешено произнасяне на Григоров в една ситуация, което си го е харесал и си го ползва. Теб с какво име са те обърквали?
Мислят ме за Лъчо. Защото – Жлъчезар Живков. Още от началото на моята „кариера“, като правих фрийстайли в студентското радио, там нарочно пишех Жлъчезар Живков, за да звучи като някакъв радио водещ. И си спомням, един мой приятел – Лъчката – тогава още не се познавахме – който е музикален продуцент от Варна и още куп неща – пòздрави, Лъчка! - Лъчката ми пише на страницата във фейсбук и започва директно с „Ееей, адаааш, еди си кво си“. И аз викам – няма да повярваш как се казвам наистина.
So Called Crew - Жлъч, Гената и Григовор
Ти си Матю по акт за раждане. Защо така?
Аз наистина съм с едно име от Източна България – прадядо ми се е казвал Матю. Това не е като Матю Макконъхи. Има такива – Петю, Гатю, Пею – с „ю“. Прадядо ми, Матю Димитров Карадалиев, е бил чифликчия от село Велино, Шуменско. Хората си мислят, че съм от тоя най-ранния, безумен тренд с имената. Странно е и трябва всеки път да се обяснявам, щото хората иначе ги усещам как мислят, че родителите ми са някакви шашавели, които са ме кръстили на Матю Пери или Матю Бродерик. А аз просто съм кръстен така, защото е кратко името и се отличава, и заради традицията.
Приятелите ти викат Мати. Как още се обръщат към теб?
Също – Матка. Имам много интересни прякори.
В продължение на анатомичните прякори – викат ли ти умалителното от Жлъч – Жлъчка?
Всъщност хората главно така, директно, ми пишат – Абе, Жлъчка, еди си какво си. Като прякор е, да. Колкото и да е смешно, че аз измислих това име, Жлъч, то просто стоеше добре тогава на римите ми.
Звучиш малко, като да съжаляваш, че си се спрял точно на „Жлъч“?
Да бе, трябваше да е нещо по-лъскаво. Трябваше да е Мати Мазерати!
Кой прякор на бг рапър намираш за много добър?
Шамара. Шамара е много добро име. Шъ-шъ - Мишо Шамара – винаги се е търкаляло от езика, както викат англоговорящите.
В „Студен душ“ имате в края откъс от изказване на Мишо Шамара. Хапете го нещо, или?
Може да се разгледа от много ъгли това нещо. Хем така, хем е нещо, което ние на един много по-късен етап от живота си, много след като това негово интервю е излязло, ние разбрахме какво той е имал предвид и затова го сложихме именно на края на тази песен. А той имаше предвид, че докато на Запад хората ревностно защитават различни музикални жанрове и се завъртат едни страхотни пари около тях, тука музиката е нещо, което служи само за фон, само за украса на някакви други действия. Сега звуча, все едно се опитвам да придам много повече смисъл на думите на Шамара, но е наистина това. Защото да не забравяме, че Шамара е част от онази епоха в България, в която изглеждаше, че българският рап ще е феномен, който се изравнява с другите най-популярни жанрове: рок, естрада, чалга. Изравняват се позициите, едни клубове почват да се пълнят; дето се вика – тия хора, които пълнят клубове, стават собственици на клубове. Изглеждаше като нещо обещаващо и просто спихна в един момент, спря да бъде актуално.
Чалгата ли смаза рапа тогава?
Не, то чалгата смаза всички, просто защото е адски последователна. Чалгата се оказа, че е единственото нещо тук, което никога не е било някаква тенденция, че да си тръгне. Хората го чувстват като нещо наистина близко и затова се получава този феномен. Което сигурно е много тъжно, но защо да е тъжно, като е обективна действителност – от нас си зависи, значи просто трябва да се прави по-добра друга музика, по-магнетична, по-привлекателна, по-забавна. Нещо трябва да се оправи, за да спре тази доминация или да се изравнят силите. Иначе не може да се сърдиш на тия хора, които просто са последователни.
Работната етика по отношение на креативното е пълен майтап, но по отношение на това как се дистрибутират нещата, как се възнаграждават изпълнители, как се завъртат неща, къде се завъртат – просто е една много добре смазана машина. Та това изказване на Шамара е на края на тази песен, защото, за жалост, аз и момчетата още чувстваме, че една част от рапърите – с които нямаме нищо друго общо, освен уж някакъв жанр общ – просто се занимават с някакви тотални глупости, а след това се чудят защо не им се слушат нещата.
Някога, след много време, разбира се – коя рима искаш да е изписана на надгробната ти плоча?
Може би ще е или четиристишие от Ръдиард Киплинг или четиристишие от Борис Христов. Искрено се надявам никой да не пише мои рими върху моята надгробна плоча. А пък най-най-най подир – се надявам да нямам надгробна плоча. Надявам се моите деца да ме послушат и да сложат тленните ми останки под фиданка и да поливат фиданката, така че от нея да израсне дърво. Мисля, че това е нещо много по-красиво от всички думи и завещания на света.
Най-криндж римата, която си чувал напоследък?
От наскоро вече, по целокупно мнение, приключилия рап конфликт между големите Кендрик Ламар и Дрейк е. Където Кендрик Ламар би 5:0 отвсякъде. Най-криндж римата е последната песен, в която Дрейк все едно отговаря на Кендрик, но си личи, че просто е песен, която издава, все едно за да се предаде. Звучи изморен, казва някакви неща от типа „Хаха, запиши колкото песни искаш, аз няма да слушам“. И понеже Кендрик в по-ранните diss песни от конфликта го обвинява, че има – а и то вече те са добре документирани – апетити към малолетни красавици, Дрейк казва в последната си песен нещо от рода на „Дрейк не е име, което няма да видиш на никакъв списък със сексуални насилници“ – това е най-криндж нещото, което съм чувал. Първо, че той го беше фразирал много лошо и имаше двойно отрицание в цялото нещо, което го караше да звучи много нелепо. И най-вече – нали знаеш – един почтен човек, който го сочат с пръст и му казват „ти си еди си къв си“, той никога не се обръща, за да тропне с крак и да каже „ама аз не съм“. Това е – за жалост, дори не е толкова забавен примерът, но е със сигурност нещото, което ме накара да изпитам най-много скомина и топли и студени вълни напоследък. А иначе ако питаш за български рап – Господи, не слушам, не. Слушам от време на време някакви неща, които са станали известни, само за да съм наясно какво става популярно тука, но да имам истински здрав интерес – не, в никакъв случай, не. Аз не се чувствам до такава степен част от рап сцената в България – не заради нещо друго, но освен в своя собствен лагер, аз не виждам предизвикателство, аз не виждам някой да прави нещо предизвикателно като текст или като музика. Иначе – има по-известни от мене, има по-неизвестни от мене, всякакви ги има.
Кое за теб би било по-зло хипхоп проклятие - „Да ти идват само първосигнални рими!“ или „Всеки бийт, който измисляш, да се оказва, че е вече ползван!“?
Предпочитам да имам само първосигнални рими, ама да са си моите, отколкото да изскачат неща, които вече някой е написал. Категорично.
Нещо, което да споделиш за финал?
Да, пожелавам на всички да бъдат колкото се може по-широко скроени и приемащи, защото колкото и да не ни се струва понякога така, всъщност сме станали много придирчиви един към друг. Все по-малко неща ни обединяват, твърде много ни разделя. И това е само в услуга на хора, които не ни мислят доброто. Така че – ако вие се опитате, и аз ще се опитам.
Интервю на Милен Антиохов
Гласували общо: 1 потребители