Още: Весела Бабинова за „Пистолет в торнадо“: Публиката е моят партньор
Още: Къци Вапцаров: Вдъхновението е едно от най-великите усещания
Може би най-скъпата ми награда е тази, която получих на един световен фестивал в Египет при над 100 спектакъла от над 50 държави. Руският ми спектакъл „Ромео и Жулиета“ беше отличен за най-добър спектакъл – награда за режисура и за тиймуърк. Наградите в изкуството – това е нещо много относително. Разбира се, те са важни, когато са от колеги – ценността е, че те отличават артисти. От друга страна, за мен театралният спектакъл и изобщо заниманието с театралното е култ към силите на живота и познанието. И последното, с което бих могла да свържа театъра, е състезание. Ние сме предназначени да изследваме човека във вечното му страдание между небето и земята, между божественото и демоничното, неговия копнеж по абсолютното. Последното нещо, за което мисля, са наградите. Всяко мое усилие във всеки театрален спектакъл е усилие за формиране на метафори, на образи, пози или жестикулации, които, веднъж захвърлени в света, го преподреждат отново и го преобразяват. Никога не съм мислила за награди. Какво може да направи наградата? Една награда по никакъв начин нищо не дава. Да, приятно ти е в деня, в който я получаваш и след това продължаваш отново.Още: Евелин Костова: Човек се чувства най-красив, когато всичко му е наред
Още: Анна Цолова: С неинформиран човек, обстрелван от пропаганда, няма как да водиш спор
Разбира се, че бих могла да си въобразя подобно нещо – все едно се пренасям във времето, в което той живее. Но повече би ми се искало да мога да видя негов спектакъл. Да видя тези пиеси, тези трупи, пътуващата негова трупа, преди да построи Globe Theater. Самият Лондон тогава е бил 300 хиляди души. Разбира се, театърът, който за мен е първата медия, колкото и да се трансформира през вековете, той ще остане, защото човекът винаги ще има необходимост от това живо общуване. Защото театърът е изкуство на живото изпълнение. Бих искала да си представя какви са тези актьори гладиатори и по какъв начин самият Шекспир с неговата трупа са представяли тези пиеси. На мен ми предстои да направя „Ромео и Жулиета“ с Анна Кошко и Навид Афзали – не си спомням дали на четене е 3 часа или 3 часа и половина, но има данни, че тогава „Ромео и Жулиета“ е играна за по-малко от 2 часа. Само тези времеви параметри дори не могат да ни дадат представа. Но как, по какъв начин са играли актьорите на Шекспир – ако можех наистина да бъда в някаква машина на времето, бих предпочела да гледам негов спектакъл, вместо разговор с него. Знае се и че той е играел в тези свои спектакли, обикновено не големи роли, така че много бих искала да присъствам на едно такова чудо.Още: Радослав Бимбалов: Днешна България има нужда от хора, които искат да живеят заедно
Ако трябва да поставяш оттук-нататък само една-единствена пиеса на Шекспир, коя би била тя? Правени са проучвания – ако англичаните биха могли да си представят, че има само една възможна негова пиеса, която е можела да стигне до нас, коя би била тя. И те са избрали „Крал Лир“. Въпреки че не мога да кажа, че тя сюблимира цялата му философия. Това са едни безценни произведения и ако бихте ме попитали ако човек има една-единствена книга, коя да бъде тя, може би бих посочила да остане със събраните пиеси на Шекспир, има такива издания. Дори и един човек, който не познава света, той би могъл да научи за живота, за времето и пространството, които могат да подреждат битието в различните редове. Би могъл да си представи живота като миг, който отстъпва пред болката или удоволствието, на невъзможността да се изразиш напълно, да артикулираш чувствата, които те връхлитат или носталгията по някакви чувства. Наистина неговите произведения са едно огромно интелектуално облегало, в което самопознанието има по-голяма стойност от познанието. Кой голям български актьор, ако можеше, би възкресила, за да работиш с него в твоя постановка? По-скоро бих искала да живея, ако можех, във времето, в което са играели на сцена всички тези свръх актьори, за които сме учили по история на българския театър. Въпреки че те не се събират в едно поколение. Изумителна е тяхната способност да се превъплъщават. В различните фотографии на един-единствен актьор от различните му роли не можеш да си представиш, че това е един-единствен човек. Би ми било интересно да бъда в едва ли не първата трупа „Сълза и смях“, която започва да води режисьорът Йозеф Шмаха – от нея произлиза трупата на Народния театър. Ако можете да си представите начина, по който са репетирали. Безбройни са тези имена. Ако мога това да върна на нашето поколение. Те не са се срамували да признаят, че светът има нужда от етически идеал, от идеалисти, които да го претворят в живота. Те са дали една оптимистична перспектива за развитието не само на българския театър, не само на българската култура, но и на българския дух въобще. Същото мога да кажа и за големите ни поети, големите ни писатели от това време. Ако можех да се върна там и ако можехме ние по някакъв начин да прегърнем тази идея за хуманност като алтернатива за негативните явления в света, който ни заобикаля – деперсонализация, свръхкомерсиализано общество, бездуховност, която вече е почти войнстваща; ако можехме да вземем от тях тези висши ценности. За разлика от нашето, постмодерно общество, което все повече се превръща в саморазрушаващо се, те, в този български Ренесанс, не знам дали са имали съзнанието, че градят българската култура, за тях сакралното и духовното са водещите. За съжаление, при нас сега, във времето, в което живеем, човешкият живот е ръководен от прагматични цели и критерии. На първо място, едва ли не, е личностният успех или преуспяването на всяка цена. Разбира се, това няма как да не е съпроводено с надценяване на разума и на инстинктите ни, което все повече ни отдалечава от тези почти сакрални, духовни проявления на всички тези артисти, поети и естети, които сме имали. По-скоро, те ако ни видят сега, не биха повярвали, така ми се струва. Не че сега няма таланти. България винаги е имала много талантливи хора. По-скоро си представям, че това, което те са изповядвали като ценности, е нещо, от което ние имаме нужда, от някакъв нов хуманизъм като условие за единен свят. Като че ли те, без да го изповядват като някакъв манифест, този нов хуманизъм като условие за една свободна България, част от големия свят, подчинено на творчество, на взаимно разбирателство, на развитието, на духовността, въобще на човечността във всеки индивид в обществото, някак си тези артисти, поети и писатели, хуманизирайки обществото, едновременно хуманизират и одухотворяват и света, и себе си. А някак си сега не е точно така. Нямаме тази необходимост може би. И нямаме необходимост да погледнем навътре в себе си или с очите на другия, за да видим, че сме все по-алиенирани. Взрени в тези, както ги наричам, лайк машини всеки непрекъснато е в някаква ентропия, независимо къде се намира: по улиците на нашия град, в метрото, в кафенетата, вечер в ресторантите...Още: Део: Когато чуя „Русия“, искам да си мисля за Сергей Бодров – младши, а не за диктатура
Стилът, подходът, размахът, поезията и задълбочеността в работата ѝ са такива, че когато гледате представление на режисьора Лилия Абаджиева, сте сигурни как на точно такова угощение за духа няма как да се насладите другаде. Прочетете нашия разговор с нея, за който няма как да сгрешим, ако ви обещаем, че ще ви обогати в по-малка или по-голяма степен:
Получила си множество национални и международни награди. Къде са те сега, има ли специално място, на които ги съхраняваш?
Честно казано, нямам такова място. Нямам привързаност към тези неща. Първата си награда си спомням, че я дадох на майка ми. Още в деня на дипломирането си получих от министерството на културата някакво, не знам какво специално отличие, още за студентските ми работи. Знам къде са ми старите работни екземпляри от лекциите.
Още: Весела Бабинова за „Пистолет в торнадо“: Публиката е моят партньор
С актьорите Сашо Кадиев, Владо Пенев и Иван Бърнев
А има ли някоя награда, която заема по-специално място в сърцето ви, ако не на централно място на рафта?
Още: Къци Вапцаров: Вдъхновението е едно от най-великите усещания
Може би най-скъпата ми награда е тази, която получих на един световен фестивал в Египет при над 100 спектакъла от над 50 държави. Руският ми спектакъл „Ромео и Жулиета“ беше отличен за най-добър спектакъл – награда за режисура и за тиймуърк. Наградите в изкуството – това е нещо много относително. Разбира се, те са важни, когато са от колеги – ценността е, че те отличават артисти. От друга страна, за мен театралният спектакъл и изобщо заниманието с театралното е култ към силите на живота и познанието. И последното, с което бих могла да свържа театъра, е състезание. Ние сме предназначени да изследваме човека във вечното му страдание между небето и земята, между божественото и демоничното, неговия копнеж по абсолютното. Последното нещо, за което мисля, са наградите. Всяко мое усилие във всеки театрален спектакъл е усилие за формиране на метафори, на образи, пози или жестикулации, които, веднъж захвърлени в света, го преподреждат отново и го преобразяват. Никога не съм мислила за награди. Какво може да направи наградата? Една награда по никакъв начин нищо не дава. Да, приятно ти е в деня, в който я получаваш и след това продължаваш отново.
Ако Шекспир е най-големият изследовател на човешката природа, кой се доближава най-много до него?
Да, разбира се, че Шекспир изследва човека във всички възможни архетипни сюжети – и през комедийното, и през трагичното, и през трагикомичното в романсите си. Да, естествено, Шекспир се е превърнал в икона в резултат на всички тези литературоведски, философски, естетически изследвания, на множеството интерпретации през вековете. Той, струва ми се, не би достигнал до нас без тези интерпретации и философски наслагвания. Когато работиш тези големи текстове, тези културологични наслоения те затискат. От друга страна, това не означава, че във всеки съвременен текст човек не може да открие причина отново да намери тази точка на пресичане на ранената идеалност, на рушенето в човека, въобще да намери повод да работи този автор. Това, което е направил Шекспир, за и в английския език, то по някакъв начин бихме могли да го сравним с Данте и това, което Данте е направил с италианския език. Аз много исках да работя Данте, но не се случи засега. И може би по мащаб с него би могъл да бъде сравнен Гьоте.
Всеки текст, който може да ми даде представа, че може да вбеси живота до ексцес е достатъчно условие да посегна към него.
Още: Евелин Костова: Човек се чувства най-красив, когато всичко му е наред
Ти си художествен ръководител на клас по актьорско майсторство с асистент Иван Абаджиев в колежа „Любен Гройс“, била си и асистент на Крикор Азарян в режисьорския му клас в НАТФИЗ, преподавател и в чуждестранни университети (Кьолн, Калифорния). Кое е най-трудно за теб като преподавател? Търпението, опростяването на „езика“ може би, за да е по-достъпен, или нещо друго?
Аз още от съвършената си младост, в началото на пътя си като режисьор, съм гледала на всеки свой процес и като на педагогически роман. В този смисъл, младите хора, студентите, които се обучават и мечтаят да станат част от нещо голямо, каквото е изкуството, те по-скоро предизвикват у мен отговорност да им бъде даден не просто един арсенал, без който те въобще не биха били пригодни за професията, но и да могат да повярват, че тази работа е личностна. Да могат да си представят, че без етични принципи и без висши ценности, още повече сега, във времето, в което живеем, ми се струва, че един артист ако не вярва, че няма какво да даде от себе си – дори в една секунда сценично време, пресичайки се с мислите и значението на автора, през режисурата, като някаква идея за свръх интерпретация – той няма място в това поле на изкуството. Аз вече имам един клас, една много голяма част от който се явиха на конкурси и спечелиха – наши студенти. Това го казвам, защото голямата трудност, когато започнах да ги обучаваме, заедно с Иван Абаджиев, който е мой асистент, беше въпросът дали бихме могли да ги доведем дотам, че те наистина да бъдат конкурентно способни. Тази отговорност ни затискаше още в самото начало на процеса на обучение, още с първия ни клас. Аз такава радост, каквато изпитвах, когато разбирах, че всеки от тях печели конкурс, на който се е явил, за да постъпи в трупа в театър, аз такава радост не съм изпитвала. Това е много голям успех за един току-що завършил студент по актьорско майсторство. Смея да кажа, че той още не е актьор – пред него стоят много предизвикателства, с които трябва да се справи. Иван Абаджиев засне един филм, „Алиса в реалния свят“, с двама от нашите студенти – Анна Кошко и Навид Афзали. Този филм в последните три месеца на няколко големи фестивали спечели голямата награда. Това са тези радости, от които за мен по-голяма награда не би могло да има.
Творбите на Шекспир заемат специално място сред постановките ти. Ако можеше да седнеш на чаша чай с него, какво би искала да го попиташ, да обсъдиш с него?
Още: Анна Цолова: С неинформиран човек, обстрелван от пропаганда, няма как да водиш спор
Разбира се, че бих могла да си въобразя подобно нещо – все едно се пренасям във времето, в което той живее. Но повече би ми се искало да мога да видя негов спектакъл. Да видя тези пиеси, тези трупи, пътуващата негова трупа, преди да построи Globe Theater. Самият Лондон тогава е бил 300 хиляди души. Разбира се, театърът, който за мен е първата медия, колкото и да се трансформира през вековете, той ще остане, защото човекът винаги ще има необходимост от това живо общуване. Защото театърът е изкуство на живото изпълнение. Бих искала да си представя какви са тези актьори гладиатори и по какъв начин самият Шекспир с неговата трупа са представяли тези пиеси. На мен ми предстои да направя „Ромео и Жулиета“ с Анна Кошко и Навид Афзали – не си спомням дали на четене е 3 часа или 3 часа и половина, но има данни, че тогава „Ромео и Жулиета“ е играна за по-малко от 2 часа. Само тези времеви параметри дори не могат да ни дадат представа. Но как, по какъв начин са играли актьорите на Шекспир – ако можех наистина да бъда в някаква машина на времето, бих предпочела да гледам негов спектакъл, вместо разговор с него. Знае се и че той е играел в тези свои спектакли, обикновено не големи роли, така че много бих искала да присъствам на едно такова чудо.
Репетиция преди снимки на сериала "Вина", с Михаил Билалов
Още: Радослав Бимбалов: Днешна България има нужда от хора, които искат да живеят заедно
Ако трябва да поставяш оттук-нататък само една-единствена пиеса на Шекспир, коя би била тя?
Правени са проучвания – ако англичаните биха могли да си представят, че има само една възможна негова пиеса, която е можела да стигне до нас, коя би била тя. И те са избрали „Крал Лир“. Въпреки че не мога да кажа, че тя сюблимира цялата му философия. Това са едни безценни произведения и ако бихте ме попитали ако човек има една-единствена книга, коя да бъде тя, може би бих посочила да остане със събраните пиеси на Шекспир, има такива издания. Дори и един човек, който не познава света, той би могъл да научи за живота, за времето и пространството, които могат да подреждат битието в различните редове. Би могъл да си представи живота като миг, който отстъпва пред болката или удоволствието, на невъзможността да се изразиш напълно, да артикулираш чувствата, които те връхлитат или носталгията по някакви чувства. Наистина неговите произведения са едно огромно интелектуално облегало, в което самопознанието има по-голяма стойност от познанието.
Кой голям български актьор, ако можеше, би възкресила, за да работиш с него в твоя постановка?
По-скоро бих искала да живея, ако можех, във времето, в което са играели на сцена всички тези свръх актьори, за които сме учили по история на българския театър. Въпреки че те не се събират в едно поколение. Изумителна е тяхната способност да се превъплъщават. В различните фотографии на един-единствен актьор от различните му роли не можеш да си представиш, че това е един-единствен човек. Би ми било интересно да бъда в едва ли не първата трупа „Сълза и смях“, която започва да води режисьорът Йозеф Шмаха – от нея произлиза трупата на Народния театър. Ако можете да си представите начина, по който са репетирали. Безбройни са тези имена. Ако мога това да върна на нашето поколение. Те не са се срамували да признаят, че светът има нужда от етически идеал, от идеалисти, които да го претворят в живота. Те са дали една оптимистична перспектива за развитието не само на българския театър, не само на българската култура, но и на българския дух въобще. Същото мога да кажа и за големите ни поети, големите ни писатели от това време. Ако можех да се върна там и ако можехме ние по някакъв начин да прегърнем тази идея за хуманност като алтернатива за негативните явления в света, който ни заобикаля – деперсонализация, свръхкомерсиализано общество, бездуховност, която вече е почти войнстваща; ако можехме да вземем от тях тези висши ценности. За разлика от нашето, постмодерно общество, което все повече се превръща в саморазрушаващо се, те, в този български Ренесанс, не знам дали са имали съзнанието, че градят българската култура, за тях сакралното и духовното са водещите. За съжаление, при нас сега, във времето, в което живеем, човешкият живот е ръководен от прагматични цели и критерии. На първо място, едва ли не, е личностният успех или преуспяването на всяка цена. Разбира се, това няма как да не е съпроводено с надценяване на разума и на инстинктите ни, което все повече ни отдалечава от тези почти сакрални, духовни проявления на всички тези артисти, поети и естети, които сме имали. По-скоро, те ако ни видят сега, не биха повярвали, така ми се струва. Не че сега няма таланти. България винаги е имала много талантливи хора. По-скоро си представям, че това, което те са изповядвали като ценности, е нещо, от което ние имаме нужда, от някакъв нов хуманизъм като условие за единен свят. Като че ли те, без да го изповядват като някакъв манифест, този нов хуманизъм като условие за една свободна България, част от големия свят, подчинено на творчество, на взаимно разбирателство, на развитието, на духовността, въобще на човечността във всеки индивид в обществото, някак си тези артисти, поети и писатели, хуманизирайки обществото, едновременно хуманизират и одухотворяват и света, и себе си. А някак си сега не е точно така. Нямаме тази необходимост може би. И нямаме необходимост да погледнем навътре в себе си или с очите на другия, за да видим, че сме все по-алиенирани. Взрени в тези, както ги наричам, лайк машини всеки непрекъснато е в някаква ентропия, независимо къде се намира: по улиците на нашия град, в метрото, в кафенетата, вечер в ресторантите...
Още: Део: Когато чуя „Русия“, искам да си мисля за Сергей Бодров – младши, а не за диктатура
Споделяла си, че част от мотивацията ти да си в ролята на секретарката Грета в сериала „Вина“ е за да видиш как работи режисьорът Виктор Божинов. Изкушаваше ли се да му даваш идеи?
Аз самата съм искала да бъда режисирана от някой по начина, по който аз режисирам. Много би ми се искало някой да ме води, както аз водя актьорите, защото аз знам, че в овладяването на тази метафизична траектория на търсенето на пътя към ролята и през моя метод на работа сигурно те са много предизвикани да се откажат от всичко научено и в същото време да се обърнат честно към себе си. Пътят до ролята или въобще до всяко проявление на сцената не е само един интелектуален и логичен път. Това дълбоко проникване в духовната същност на човешката страст е нещо, което ме привлича в репетицията. Но когато съм в позицията да се срещам с режисьори, за мен е предизвикателство да мога да се справя със задачите, които поставя сценарият, режисьорът, партньорите. Да влезеш в един такъв екип е като да влезеш в един нов свят. Трябва да имаш сетива, много бързо да махнеш всички прегради и предразсъдъци и да бъдеш в полза, в служене на цялото. В този смисъл, за мен това е много интересно. Когато Виктор Божинов ме покани, аз приех, защото наистина исках да се срещна с него. Аз имах три последователни снимачни дни със страшно много сцени. Той ми даде насоки, които аз си записах, за представата му за характера. Но беше сложно за мен, защото в един снимачен ден сцените са от различни дни в сюжета. В крайна сметка той ми каза – ако не ти направя забележка, значи е добре. Това може би е бил неговият начин да ме предразположи, от друга страна – да даде свободата на актьора, за своите предложения, още когато се репетира сцената, преди да се заснеме. Това е взаимен процес и да, аз в действие съм му предлагала някои неща, които той ако не ги е обирал, не ги е свалял или ги е коригирал – правим следващ дубъл, аз се старая да бъде, както той ги иска. Това е процес, в който е безценно истинското, живо общуване с режисьора и с партньорите актьори и оператори, осветители.
Фотокредит: Иван Абаджиев
“Зимна приказка", спектакъл на Лилия Абаджиева
Има ли такова понятие като „лош актьор“ или това винаги зависи от режисьора и материала?
Не знам дали има такова нещо като лош или като добър актьор. Въобще всички класации за мен са условни. По-скоро актьорът трябва да „чете“ ролята си, като запазва към нея учудване и стремеж да възразява. Той може да следва всякакви схеми на изследване на страстта, всякакви методологии на преследване на крайния резултат, достигането на зърното на образа. Как актьорът ни показва персонажа, а не да се превъплъщава напълно в него. Може би това е разликата, за която става дума. Още Дидро говори за това – никой не знае откъде идват сълзите, дали от ума или от сърцето – парадокс за актьора. Човекът въобще е най-голямата загадка, а актьорът си остава едно от най-големите чудеса. За мен „играещият човек“ е истинско чудо. Актьорът, за да ни направи съпричастни, да се отъждествим с преживяното, със страстта му, той трябва да си поставя задачи, които на него самия да са му близки, да го увличат. В противен случай се получава или отстранена игра, или той нас ни отстранява. Това е големият въпрос – как се запазва вдъхновението, как въобще не се опираш вече на собствените си достижения, които са така наречените щампи и занаятчийство. И въобще за мен големите актьори са тези, които имат свръх съзнание за тази работа. Най-големите актьори, с които съм работила, при тях някак неуловимо протича този процес на преживяване, който е създаване на партитура на ролята, свръх задачата, която си е поставил и после активното изпълнение на висшето действие. И това свръх съзнание, ако него, по някакъв начин го е обзело, няма как то да не стигне до зрителя и да не вълнува. За мен това са големите актьори – които никога не знаят, а всеки път търсят и истински се увличат от това, което правят. Те живеят този живот като единствено свой и това е моментът на превъплъщението и на завладяването на зрителя.
Фотокредит: Васил Абаджиев
От представлението ѝ “Хенри IV”; сценография и костюми: Васил Абаджиев
Какво за теб е най-радостното от отминалата година и какво ти предстои?
Много се радвам, че приключи обучението на едни наши студенти, които се дипломираха. Радват ме техните успехи. Да продължим да създаваме усещане у тези млади хора – ние приехме втори актьорски клас с Иван Абаджиев. Ако можем да имаме пълноценен процес на обучение, който е двустранен, обогатяващ и за двете страни, ние така гледаме на него. Това, което ми предстои, е да работя два много големи и много важни текста – започвам репетиции на „Ромео и Жулиета“ в театър „Адриана Будевска”, както и „В очакване на Годо“. С надеждата за нещо толкова добро: работа с млади хора и среща с двете вселени, които са Шекспир и Бекет.
Интервю на Милен Антиохов