Недко: Чакайте да сметна. Ами, да, веднага ще ви кажа - 1982-ра карах втора година в казармата, където изрязах много квадратни метри сграфита. Военните бяха доволни, че имат дипломиран стенописец. Същевременно обаче имах възможност и да рисувам в ателие. Началниците не обръщаха внимание на тези цапаници. Оттам станах член на Съюза на художниците. И тогава баща ми много ми помагаше. Случвало се е да трябва адски набързо, за няколко дни, да завършвам картини за обща художествена изложба - тъй наречените ОХИ-та, които бяха най-важните изложби в света на изкуството по това време. Тогава баща ми седеше зад мен, за да ги вземе и да бъдат предадени навреме, и когато казваше „това ми стои, това не ми стои", абсолютно му вярвах. Бихте ли представили артиста Димитър Солаков така, както вие сте го видели да расте пред очите ви?
Недко: Мисля, че определено има израстване. Човекът си върви по неговия път. Когато видях първата работа от цикъла Ant Guy, все още не бях много сигурен накъде е тръгнал човекът-мравка. Но с течение на втора, трета, четвърта, пета, вече са осем - мога да кажа, че е много силна работа. Харесва ми, че той отразява това, в което живее - дали е природата, за която милее, дали са хората, с които е в момента...
Димитър: Има способността да прави история от всичко, умее да разказва и има много голямо чувство за самоирония. Което според мен е изключително важно за един автор.
Вие какъв искате да бъдете на 55?
Димитър: С една дума щастлив.
Недко: Иха, добре. Добър отговор. Живи и здрави. Колко ви трябва, за да сте щастливи?
Недко: Нека той да отговори първи.
Димитър: Относително е. Най-вече да имаш семейство и хора, които ги е грижа за теб и съответно - теб те е грижа за тях. И на 55 все пак е хубаво да си постигнал нещо в живота. И да си здрав.
Недко: Да са живи и здрави семейството ми и аз. Поначало рядко изпитвам чувство на удовлетворение, щастие, задоволеност. Жена ми, майката на Димитър, често ми казва: „Ти не можеш да се зарадваш като хората." Ами, така съм устроен, че непрекъснато има нещо, което ме човърка отвътре. Но има и моменти, когато съм задоволен - относително, за много кратко време.
Недко: В известен смисъл, да. В известен смисъл част от бележките вътре не са много политически коректни, ама никак. Политически коректно е в момента да протестираме. Същевременно твърдо искам да кажа, че аз съм против статуквото и съм го доказал с много мои работи, които са били и против това правителство, и против миналите. От друга страна мисля, че както в правителството не са по-умни от мен, така и тези, които са по барикадите в момента, и те не са по-умни от мен. Голяма част от тях са просто едни санкюлоти и не ми се и помисля какви гилотини може да се размахат, ако някои от тях получат власт. А вие, Димитър, как виждате протестите?
Димитър: Според мен голяма част от хората просто са оглупели от бедност и не знаят точно какво правят и какво искат, само им се подават някакви идеи от ляво и от дясно. Абсолютно безразборни и абсурдни искания имат. Но точно заради това оглупяване мога да им вляза в положението по някакъв начин.
Недко: Аз също им влизам, не съм толкова циничен. Но все пак, според мен - и моят глас не е единственият - има и едни корективи, които казват „Хора, осъзнайте се!" Не трябва да се отива в друга крайност. Какво друго ви вълнува?
Димитър: Мен по принцип винаги ме вълнуват някакви екологични въпроси, в глобален и в локален план, всичките монополни истории по планините и Черноморието. Но не съм от тези крайно активни хора, които спамят всичко около себе си. Интересуват ме и други неща, като примерно наука, марсоходът на Марс...
Недко: Мен ме вълнува изкуство, разбира се. Киното ми е много интересно също. (Всъщност и двамата са маниаци на тази тема - б. а.) Даже веднъж направих една голяма работа - „I Love Them", базирана точно на седем от любимите ми филми - Амадеус, Амаркорд, Седемте самураи, Големият Лебовски, Fawlty Towers (епизодът с психиатъра), Светлините на града и един порно филм - Роко чука Рио.
Димитър: Всъщност и аз бих включил филмите и изкуството.
Недко: И, естествено, какво става в България. Какво бихте махнали от пейзажа наоколо?
Недко: Безотговорността на човека бих клъцнал. Само че това означава да ги изпокълцам хората и ще стане едно мазало... Ужас. Не се поддържа природата, не се поддържа абсолютно. Синът ми, дъщеря ми и техните приятели ми правеха страхотно впечатление в това отношение - още от съвсем малки, когато се разхождаха и видеха боклук, те го взимаха и го хвърляха, може би след няколко часа, но го хвърляха там, където трябва да се хвърли.
Димитър: Аз бих махнал простотията. Мисля, че ще се оправят доста неща. Кои са енергийните ви източници?
Димитър: Да ходя сред природата, където и да е. На Витоша например, понеже ми е най-близко. Ако не говорим за природа, с годеницата ми си имаме ритуал всяка сутрин да играем табла и да пием зелен чай. Също много ме зарежда. Някак си ако не го направим, ми е криво.
Недко: Това до колко часа продължава, ако не е тайна?
Димитър: Зависи... сутринта е много разтегливо понятие.
Недко: Да, да, знам, специално във вашия ритъм е много разтегливо понятието сутрин какво означава.
Димитър: Не, не, днес беше съвсем сутрешно.
Недко: Мен също ме зарежда донякъде природата. Около село Борики, до Габрово, има едни тъй наречени „местата на Недко", където ходя може би от 30 години. Като те се увеличават, а има и едни допълнителни места. Стоим по десетина дни и всеки следобед, и сутрин понякога, аз ходя по горите. Другото е в музей, в изкуство. Има няколко шедьовъра, които за мен просто са безкрайни. Най-любимият ми художник е Питер Брьогел и най-любимата му работа за мен е „Триумфът на смъртта", която се намира в Прадо. В деня или в нощта се чувствате по-добре?
Димитър: Зависи какво правя. Като цяло, през деня може би се чувствам по-добре, вечер някак си се зомбираме и не съм много трудоспособен.
Недко: Какво правиш до четири сутринта, като казваш, че работиш? Малее...
Димитър: Не, някакви довършителни работи на компютъра.
Недко: Аха. Аз обикновено работя през деня, ако става дума за, в кавички, изкуство. Имейли могат да се пишат и след полунощ, разбира се. Или да нахвърляш идея за текст - това може да се случи и в три през нощта. Как се появяват така наречените ви „писаници" - предварително ли ги измисляте, или ги правите на момента, върху стената?
Недко: Вие как мислите?
На момента.
Недко: Точно така. Никога не мисля предварително за тези неща, ама никога. Например за „Протест срещу протеста" съм влязъл веднъж в пространството, донякъде съм го усетил, след това просто отивам и започвам да реагирам, както с вас сега си говоря и не знам какво ще кажа. Същото е. Разбира се, когато става дума за някакъв наратив, за по-комплицирана история, като онази с Калашника от 2007-а - „Дискусия (Собственост)" (с която участва в 52-рото Биенале във Венеция и получава една от специалните награди - б. а.) , текстът е писан предварително. Минал е през редакции, през English native редактори, които да изгладят английския, така че историята да бъде четивна. За да четеш ръкописен текст, особено ако трябва да си мърдаш главата в едно разстояние от девет метра, да речем, се иска наистина да ти грабна съзнанието. Иначе още на третия метър ще си кажеш: „Оф, аз не мога да го чета това."
Недко: Първо, аз не съм чист концептуален артист. Горе-долу влизам в графата български концептуализъм, той е малко особен нашият. Иначе, и двете. Може и да се родиш с чувството си за абсурд. Защото би трябвало да имаш много добре развито чувство за абсурд. В това отношение храната, която има тук, в България, за подхранване на концептуалист е прекрасна. Такива брилятни абсурдни истории се случват, включително и в момента, че и да искаш да ги измислиш, трудно може да ги конкурираш. Все пак, бих искал да вметна - и се надявам, че Димитър ще потвърди - аз не съм настоявал той да става художник или концептуален артист. Предполагам, има някакво влияние от мен, но не съм натискал. Естествено, като виждам, че той върви в тази посока и прави неща, помагам, говоря, съветвам.
Димитър: Единственото, което съм усещал е, че като се занимавам с нещо, баща ми просто ме ръчка да се занимавам сериозно, без значение дали е изкуство. Или, исках след гимназията да кандидатствам с биология - и пак имаше ръчкане от негова страна, за което съм благодарен. Непосредствено преди или непосредствено след откриване е по-силен адреналинът?
Димитър: Нито преди, нито след. По време на откриването.
Недко: Не знам как ще ви прозвучи, ама аз съм обръгнал много. Толкова изложби съм откривал, че трудно мога да кажа, че има момент на развълнуваност. Емоции може да има, ако нещо, което не зависи от мен, по някаква причини вземе, че не стане точно в този момент. Съвсем ли не ви вълнува как ще реагира публиката?
Недко: Откровено казано, вече не. След като аз съм бил абсолютно честен с тази публика, оттам нататък... Да, не ми е безразлично, но има всякакви хора. Ако влезете в интернет форумите, виждате какви изроди има. Аз се нервирам много, че там не мога да го видя човека. Ако тръгна да си говоря и да си споря с някого директно, е друго. Готов съм. Само че те не искат, защото знаят какво ще им се случи... Примерно имаше един форум на страницата на Култура, след текст на Станка Желева за Sofia Contemporary, предполагам сте го чели? Имаше огромно количество коментари, над 70... Оттогава аз не искам да имам нищо общо с Култура. Та, виждайки въпросната Станка Желева на Коледното парти на Софийска градска галерия, директно й се представих кой съм, тя ме изгледа с погнуса, аз й казах да говорим открито - да направим публичен дебат, не на страницата. Тя не поиска. Но това са някакви вторични, третични... абе, никакви художници с една дума. Както се казва, керванът си върви, кучетата си лаят и така нататък. Носите ли излишен багаж?
Димитър: При мен основното е несериозността, с която понякога подхождам към някои неща.
Недко: Аз съм много суеверен и има едни мои ритуали, които в даден момент малко дотежват. В същото време обаче си казвам, че ако ги прекъсна, не дай Боже, нещо може да стане. Лека-полека някои от тях се редуцират. Иначе, след толкова години работа, има и физически натрупани неща, които още не са отишли по колекции и музеи, и човек трябва да се занимава с тях. Това също е багаж.
„За баща ми правенето на скулптура и създаването на приспособление за затваряне на шишета с доматен сок, приготвен от семейно отгледаните, невероятно вкусни домати, беше едно и също - доставящо радост на него и другите - нещо. За сина ми катеренето на ледената (близка до София) пустош като „човека-мравка" и желанието да бъде с дядо си и баща си в общ контекст са все още - надявам се - различни, но приемливи неща. За мен, очевидно най-сантименталния от тримата, остават залезът над лехите с домати, току-що изгрялата хладна луна... и този недовършен текст." - Недко Солаков
Фотографии от изложбата Димитър Солаков и Ирена Ашикова
Недко Солаков е известен с това, че в инсталациите си - в които от началото на 90-те насам мята живописни платна, рисунки, скулптури, обекти, снимки, видеа и, както се е случвало, живи бояджии - обича (извънредно много) да пише по стените на галериите. Известен е - от Венецианското биенале, dOCUMENTA и Manifesta до колекциите на MoMA, Tate Modern, Le Centre Pompidou и десетки, десетки други - с това, че винаги с безусловна откровеност разказва лични истории, които често подтикват публиката да коленичи, да пълзи или да се завира по ъглите, за да ги проследи до край. Притежава свойството да борави с абсурда в заобикалящата го действителност с неподражаемата грация и точност на ножохвъргач. За работите си казва: „Смея да твърдя, че просто има мисъл в тях. Има някаква игра."
Димитър Солаков твори заедно с баща си от около четиригодишен, когато заедно с него и сестра си Веселина произвеждат поне 20 ръчно подвързани книги. Следващата им впечатляваща колаборация е през 2004-та. Този път Недко Солаков прехвърля на двамата тийнейджъри поканата за участие в ирландското биенале ev+a, което се пада точно на другия край на Европа. Идеята му е да покаже на децата си колко е трудно да бъдеш международен художник и непрекъснато да търчиш насам-натам. Веси се включва в така осъществената инсталация „Family Business" като поисква от организаторите да й осигурят най-гигантския възможен плюшен Мечо Пух (който впоследствие, разбира се, да задържи). Димитър решава да покаже стар телевизор с екран на снежинки, който нарича „Star Wars."
Седем години по-късно, през 2011-а, Димитър и Недко Солакови правят съвместно „The Abyss, with Warnings (or How to Convince my Son that This is a Dangerous Name for a Music Club and I Don't Have Friends, Too)" с фотографии на Димитър на обитателите на Бездната - място за репетиции и свърталище на анархисти, плюс бележки от Недко към всяка от тях.
Галерия Sariev Contemporary в Пловдив ги събра отново на 1 март тази година в Сантиментална изложба, която прокарва връзките между три поколения бащи и синове - скулптора Митьо Солаков (1931 - 2010), Недко Солаков (р. 1957) и Димитър Солаков (р. 1987). Или Формотвореца, Разказвача и Наблюдателя по думите на куратора Яра Бубнова.
Няколко дни след откриването на Сантиментална изложба и няколко часа преди откриването на новата галерия One-Night-Stand на Иван Мудов в София - с инсталация на Недко Солаков „Протест срещу протеста" - двамата с Димитър се отбиха през редакцията на Sofia Live.
Недко, какъв бяхте вие на 25?
Недко: Чакайте да сметна. Ами, да, веднага ще ви кажа - 1982-ра карах втора година в казармата, където изрязах много квадратни метри сграфита. Военните бяха доволни, че имат дипломиран стенописец. Същевременно обаче имах възможност и да рисувам в ателие. Началниците не обръщаха внимание на тези цапаници. Оттам станах член на Съюза на художниците. И тогава баща ми много ми помагаше. Случвало се е да трябва адски набързо, за няколко дни, да завършвам картини за обща художествена изложба - тъй наречените ОХИ-та, които бяха най-важните изложби в света на изкуството по това време. Тогава баща ми седеше зад мен, за да ги вземе и да бъдат предадени навреме, и когато казваше „това ми стои, това не ми стои", абсолютно му вярвах.
Бихте ли представили артиста Димитър Солаков така, както вие сте го видели да расте пред очите ви?
Недко: Мисля, че определено има израстване. Човекът си върви по неговия път. Когато видях първата работа от цикъла Ant Guy, все още не бях много сигурен накъде е тръгнал човекът-мравка. Но с течение на втора, трета, четвърта, пета, вече са осем - мога да кажа, че е много силна работа. Харесва ми, че той отразява това, в което живее - дали е природата, за която милее, дали са хората, с които е в момента...
Димитър, бихте ли представили артиста Недко Солаков?
Димитър: Има способността да прави история от всичко, умее да разказва и има много голямо чувство за самоирония. Което според мен е изключително важно за един автор.
Вие какъв искате да бъдете на 55?
Димитър: С една дума щастлив.
Недко: Иха, добре. Добър отговор. Живи и здрави.
Колко ви трябва, за да сте щастливи?
Недко: Нека той да отговори първи.
Димитър: Относително е. Най-вече да имаш семейство и хора, които ги е грижа за теб и съответно - теб те е грижа за тях. И на 55 все пак е хубаво да си постигнал нещо в живота. И да си здрав.
Недко: Да са живи и здрави семейството ми и аз. Поначало рядко изпитвам чувство на удовлетворение, щастие, задоволеност. Жена ми, майката на Димитър, често ми казва: „Ти не можеш да се зарадваш като хората." Ами, така съм устроен, че непрекъснато има нещо, което ме човърка отвътре. Но има и моменти, когато съм задоволен - относително, за много кратко време.
Инсталацията „Протест срещу протеста", която правите сега в One-Night-Stand, свързана ли е със събитията, които се разиграват в момента?
Недко: В известен смисъл, да. В известен смисъл част от бележките вътре не са много политически коректни, ама никак. Политически коректно е в момента да протестираме. Същевременно твърдо искам да кажа, че аз съм против статуквото и съм го доказал с много мои работи, които са били и против това правителство, и против миналите. От друга страна мисля, че както в правителството не са по-умни от мен, така и тези, които са по барикадите в момента, и те не са по-умни от мен. Голяма част от тях са просто едни санкюлоти и не ми се и помисля какви гилотини може да се размахат, ако някои от тях получат власт.
А вие, Димитър, как виждате протестите?
Димитър: Според мен голяма част от хората просто са оглупели от бедност и не знаят точно какво правят и какво искат, само им се подават някакви идеи от ляво и от дясно. Абсолютно безразборни и абсурдни искания имат. Но точно заради това оглупяване мога да им вляза в положението по някакъв начин.
Недко: Аз също им влизам, не съм толкова циничен. Но все пак, според мен - и моят глас не е единственият - има и едни корективи, които казват „Хора, осъзнайте се!" Не трябва да се отива в друга крайност.
Какво друго ви вълнува?
Димитър: Мен по принцип винаги ме вълнуват някакви екологични въпроси, в глобален и в локален план, всичките монополни истории по планините и Черноморието. Но не съм от тези крайно активни хора, които спамят всичко около себе си. Интересуват ме и други неща, като примерно наука, марсоходът на Марс...
Недко: Мен ме вълнува изкуство, разбира се. Киното ми е много интересно също. (Всъщност и двамата са маниаци на тази тема - б. а.) Даже веднъж направих една голяма работа - „I Love Them", базирана точно на седем от любимите ми филми - Амадеус, Амаркорд, Седемте самураи, Големият Лебовски, Fawlty Towers (епизодът с психиатъра), Светлините на града и един порно филм - Роко чука Рио.
Димитър: Всъщност и аз бих включил филмите и изкуството.
Недко: И, естествено, какво става в България.
Какво бихте махнали от пейзажа наоколо?
Недко: Безотговорността на човека бих клъцнал. Само че това означава да ги изпокълцам хората и ще стане едно мазало... Ужас. Не се поддържа природата, не се поддържа абсолютно. Синът ми, дъщеря ми и техните приятели ми правеха страхотно впечатление в това отношение - още от съвсем малки, когато се разхождаха и видеха боклук, те го взимаха и го хвърляха, може би след няколко часа, но го хвърляха там, където трябва да се хвърли.
Димитър: Аз бих махнал простотията. Мисля, че ще се оправят доста неща.
Кои са енергийните ви източници?
Димитър: Да ходя сред природата, където и да е. На Витоша например, понеже ми е най-близко. Ако не говорим за природа, с годеницата ми си имаме ритуал всяка сутрин да играем табла и да пием зелен чай. Също много ме зарежда. Някак си ако не го направим, ми е криво.
Недко: Това до колко часа продължава, ако не е тайна?
Димитър: Зависи... сутринта е много разтегливо понятие.
Недко: Да, да, знам, специално във вашия ритъм е много разтегливо понятието сутрин какво означава.
Димитър: Не, не, днес беше съвсем сутрешно.
Недко: Мен също ме зарежда донякъде природата. Около село Борики, до Габрово, има едни тъй наречени „местата на Недко", където ходя може би от 30 години. Като те се увеличават, а има и едни допълнителни места. Стоим по десетина дни и всеки следобед, и сутрин понякога, аз ходя по горите. Другото е в музей, в изкуство. Има няколко шедьовъра, които за мен просто са безкрайни. Най-любимият ми художник е Питер Брьогел и най-любимата му работа за мен е „Триумфът на смъртта", която се намира в Прадо.
В деня или в нощта се чувствате по-добре?
Димитър: Зависи какво правя. Като цяло, през деня може би се чувствам по-добре, вечер някак си се зомбираме и не съм много трудоспособен.
Недко: Какво правиш до четири сутринта, като казваш, че работиш? Малее...
Димитър: Не, някакви довършителни работи на компютъра.
Недко: Аха. Аз обикновено работя през деня, ако става дума за, в кавички, изкуство. Имейли могат да се пишат и след полунощ, разбира се. Или да нахвърляш идея за текст - това може да се случи и в три през нощта.
Как се появяват така наречените ви „писаници" - предварително ли ги измисляте, или ги правите на момента, върху стената?
Недко: Вие как мислите?
На момента.
Недко: Точно така. Никога не мисля предварително за тези неща, ама никога. Например за „Протест срещу протеста" съм влязъл веднъж в пространството, донякъде съм го усетил, след това просто отивам и започвам да реагирам, както с вас сега си говоря и не знам какво ще кажа. Същото е. Разбира се, когато става дума за някакъв наратив, за по-комплицирана история, като онази с Калашника от 2007-а - „Дискусия (Собственост)" (с която участва в 52-рото Биенале във Венеция и получава една от специалните награди - б. а.) , текстът е писан предварително. Минал е през редакции, през English native редактори, които да изгладят английския, така че историята да бъде четивна. За да четеш ръкописен текст, особено ако трябва да си мърдаш главата в едно разстояние от девет метра, да речем, се иска наистина да ти грабна съзнанието. Иначе още на третия метър ще си кажеш: „Оф, аз не мога да го чета това."
Ражда ли се, или се възпитава концептуален артист?
Недко: Първо, аз не съм чист концептуален артист. Горе-долу влизам в графата български концептуализъм, той е малко особен нашият. Иначе, и двете. Може и да се родиш с чувството си за абсурд. Защото би трябвало да имаш много добре развито чувство за абсурд. В това отношение храната, която има тук, в България, за подхранване на концептуалист е прекрасна. Такива брилятни абсурдни истории се случват, включително и в момента, че и да искаш да ги измислиш, трудно може да ги конкурираш. Все пак, бих искал да вметна - и се надявам, че Димитър ще потвърди - аз не съм настоявал той да става художник или концептуален артист. Предполагам, има някакво влияние от мен, но не съм натискал. Естествено, като виждам, че той върви в тази посока и прави неща, помагам, говоря, съветвам.
Димитър: Единственото, което съм усещал е, че като се занимавам с нещо, баща ми просто ме ръчка да се занимавам сериозно, без значение дали е изкуство. Или, исках след гимназията да кандидатствам с биология - и пак имаше ръчкане от негова страна, за което съм благодарен.
Непосредствено преди или непосредствено след откриване е по-силен адреналинът?
Димитър: Нито преди, нито след. По време на откриването.
Недко: Не знам как ще ви прозвучи, ама аз съм обръгнал много. Толкова изложби съм откривал, че трудно мога да кажа, че има момент на развълнуваност. Емоции може да има, ако нещо, което не зависи от мен, по някаква причини вземе, че не стане точно в този момент.
Съвсем ли не ви вълнува как ще реагира публиката?
Недко: Откровено казано, вече не. След като аз съм бил абсолютно честен с тази публика, оттам нататък... Да, не ми е безразлично, но има всякакви хора. Ако влезете в интернет форумите, виждате какви изроди има. Аз се нервирам много, че там не мога да го видя човека. Ако тръгна да си говоря и да си споря с някого директно, е друго. Готов съм. Само че те не искат, защото знаят какво ще им се случи... Примерно имаше един форум на страницата на Култура, след текст на Станка Желева за Sofia Contemporary, предполагам сте го чели? Имаше огромно количество коментари, над 70... Оттогава аз не искам да имам нищо общо с Култура. Та, виждайки въпросната Станка Желева на Коледното парти на Софийска градска галерия, директно й се представих кой съм, тя ме изгледа с погнуса, аз й казах да говорим открито - да направим публичен дебат, не на страницата. Тя не поиска. Но това са някакви вторични, третични... абе, никакви художници с една дума. Както се казва, керванът си върви, кучетата си лаят и така нататък.
Носите ли излишен багаж?
Димитър: При мен основното е несериозността, с която понякога подхождам към някои неща.
Недко: Аз съм много суеверен и има едни мои ритуали, които в даден момент малко дотежват. В същото време обаче си казвам, че ако ги прекъсна, не дай Боже, нещо може да стане. Лека-полека някои от тях се редуцират. Иначе, след толкова години работа, има и физически натрупани неща, които още не са отишли по колекции и музеи, и човек трябва да се занимава с тях. Това също е багаж.
„За баща ми правенето на скулптура и създаването на приспособление за затваряне на шишета с доматен сок, приготвен от семейно отгледаните, невероятно вкусни домати, беше едно и също - доставящо радост на него и другите - нещо. За сина ми катеренето на ледената (близка до София) пустош като „човека-мравка" и желанието да бъде с дядо си и баща си в общ контекст са все още - надявам се - различни, но приемливи неща. За мен, очевидно най-сантименталния от тримата, остават залезът над лехите с домати, току-що изгрялата хладна луна... и този недовършен текст." - Недко Солаков
Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев
Фотографии от изложбата Димитър Солаков и Ирена Ашикова