Ако може да избираш – кой съвременен българин би изиграл някой ден във филм за него? Хм, интересен въпрос. Може би някой политик, но те не са много интересни... Може би някой от спорта, с големи постижения. Стоичков? Гришо? Да, да, нещо такова, защо не! Някой от игралите през 94-а година. От българите, които са ни карали действително да се гордеем, защото това ми е интересно. Такъв тип легендарни хора – които са ни карали с положителен знак да се вълнуваме. Защото за политиците трябва да се върнем много назад във времето, за да измъкнем някого, а и ти каза съвременен. Така че – някой, с когото сме се гордеели. Най-ценният за теб комплимент, който си получавал от колега? О, това беше скоро. От Емил Котев – колега от театър „Зад канала“. Той беше гледал филма „В сърцето на машината“ и ми казва: „Аз през цялото време си мисля, че тази роля е само за теб!“. Той ме гледа и не може да ме познае във филма. „Тази роля е само за теб! И в един момент се усещам, че това си ти!“. И аз викам – човек, ти се шегуваш, в момента брутално се шегуваш с мен и ме взимаш на подбив! Той: „Не бе, не, сериозно, гледам филма, мисля си как този персонаж е точно като за тебе направен и не мога да разбера, че това си ти.“. Настояваше, че не се шегува.
Владимир Зомбори убедително израстна пред очите ни като водещ актьор в киното и телевизията през последните две години – ролите му в сериала „Вина“ и във филмите „Игра на доверие“ и „В сърцето на машината“ са особено показателни. Сочен от много негови колеги, а и от режисьори за може би най-добрия български млад актьор, с нетърпение ще очакваме от него все повече интересни и различни герои. Дотогава – разберете от разговора ни чии и кои са най-ценните комплименти за него, за двата високи бора, кои въпроси го измъчват, кой съвременен българин би изиграл, и още:
Имаш ли роля от последната година-две, чрез която по-добре си опознал себе си?
През последните две години ми се случиха много неща. Повече хора ми се довериха и започнаха да ми дават по-големи роли. Но сега, като се обърна назад, виждам, че в предпоследната ми театрална премиера - „Хайде да се трепамо“ с Теди Москов, ми се случи да направя нещо, което не бях правил досега. То е по-голям обем – един монолог горе-долу по средата на спектакъла – имам близо петнайсет минути сценично време. И си дадох сметка, че до известна степен съм успял да овладея себе си, да овладея инструмента – там има едни много бързи смени. Може би хората, които познават работата ми, могат да видят нова страна от мен в това представление и то чисто като сръчност, динамика на изпълнението, едно по-крайно присъствие. Интересно ми беше и на мен, че преминавам през него успешно.
Преди години в твои интервюта неведнъж си казвал, че би приел всяка една роля, защото трябва да се развиваш. Напоследък по същата тема споменаваш, че не би приел каквото и да е, че искаш да ви харесва ролята. Това означава ли, че вече си достигнал желания етап на развитие? Или пък е следствие на някои неадекватни предложения?
Всичко е въпрос на израстване, на придобиване на опит и различни критерии и това се случва във времето. Според мен е непрекъснат процес, поне докато човек е с всичкия си. В крайна сметка, изкуството, и в частност театърът и киното, са субективни, особено театърът – на един едно може да му хареса, на друг – не. И ние, като хора, които се занимаваме с това, имаме по-високи критерии. Но със сигурност личната ми промяна се базира на опита ми и изграждане на вкус. Не мисля, че е имало някакви жестоки компромиси, които съм направил. Мисля, че с времето съм успявал да отсявам нещата, с които да си ангажирам енергията. Така че не съм имал горчив опит, а по-скоро е естествен процес на отбиране.
А какво да не ти предлагат, защото би го отказал?
Много е относително. Първо е въпрос на сценарий. Ако сценарият ми хареса, мога да правя компромиси с хората в екипа. Понякога пък – ако режисьорът е много добър, а сценарият не чак толкова, тогава може да стане насмогване. Но със сигурност гледам първо текста, независимо дали за телевизия, кино или театър. И след това – екипът, който ще го реализира. Освен това е добре и актьорите да сме една кръвна група, за да разсъждаваме и творим заедно.
Ако не се лъжа, в киното и телевизията досега имаш само един сравнително негативен герой – Камен в „Игра на доверие“, наскоро. Искал ли си да изиграеш някой наистина голям злодей?
Разбира се, че да! Наскоро едва изгледахме вкъщи с жена ми (б.а. - Весела Бабинова) сериала Dahmer - Monster: The Jeffrey Dahmer Story. Не ми беше много комфортно, докато го гледах, обаче и беше силна провокацията. Беше много натуралистично, много крайно, беше и малко ужасяващо. Доста ме шокира този сериал, обаче и някак си ми хареса. Но със сигурност бих изиграл такъв тип крайност в отрицателните персонажи и по-провокативни текстове.
Фотокредит: Денис Димитров
Ако може да избираш – кой съвременен българин би изиграл някой ден във филм за него?
Хм, интересен въпрос. Може би някой политик, но те не са много интересни... Може би някой от спорта, с големи постижения.
Стоичков? Гришо?
Да, да, нещо такова, защо не! Някой от игралите през 94-а година. От българите, които са ни карали действително да се гордеем, защото това ми е интересно. Такъв тип легендарни хора – които са ни карали с положителен знак да се вълнуваме. Защото за политиците трябва да се върнем много назад във времето, за да измъкнем някого, а и ти каза съвременен. Така че – някой, с когото сме се гордеели.
Най-ценният за теб комплимент, който си получавал от колега?
О, това беше скоро. От Емил Котев – колега от театър „Зад канала“. Той беше гледал филма „В сърцето на машината“ и ми казва: „Аз през цялото време си мисля, че тази роля е само за теб!“. Той ме гледа и не може да ме познае във филма. „Тази роля е само за теб! И в един момент се усещам, че това си ти!“. И аз викам – човек, ти се шегуваш, в момента брутално се шегуваш с мен и ме взимаш на подбив! Той: „Не бе, не, сериозно, гледам филма, мисля си как този персонаж е точно като за тебе направен и не мога да разбера, че това си ти.“. Настояваше, че не се шегува.
Фотокредит: Яна Лозева
А похвала от кой български актьор би те направила много щастлив? Чии добри думи биха значели наистина много за теб?
Разбира се, че на първо място ще посоча учителят ми – Атанас Атанасов, който ме похвали за сериала „Вина“, каза ми наистина хубави думи. И когато след време ги чуеш от учителя си – човека, който ти е дал занаята в ръцете, това е голяма работа! Иначе може би трябва да изходя от хората, които харесвам в професията: като Светлана Янчева, Владимир Пенев. Светла също напоследък много добре се изказва за мен – и за „Вина“, и за представлението на Теди Москов имам много добра обратна връзка. Така истински много се радвам и усещам смисъл в това, което правя и се мотивирам, когато големите ми авторитети са доволни от работата ми. Те са за мен хора, които са безупречни и могат да изиграят абсолютно всичко.
А къде стои за теб твоето лично мнение за твоята собствена работа сред мненията, които са важни за теб?
Гледам да е през очите на хората, на които съм се възхищавал и съм следял с интерес. Когато от тях получавам добра оценка, това е мега удовлетворяващо за мен. Защото е много трудно човек сам да си поставя оценки.
Фотокредит: Андрей Андреев
Кой е въпросът, който би искал да избегнем нататък в това интервю?
„Откъде произлиза фамилията ви?“. Това нещо е толкова мелено, мелено, мелено...
А покрай всичките интервюта, които даде последната година, коя тема повече ти омръзна да коментираш: за виното и всичко около него поради сериала „Вина“ или за насилието заради филма „Игра на доверие“?
Да ти кажа, и двете теми не са ми омръзнали. Едната – за насилието, ми е много извечна и е свързана с най-различни производни на нея теми и въпроси. И винаги съм насреща да се дискутира това, защото то е проблем от много, много време назад и ще продължи, за съжаление, да съществува. А другата тема – поради факта, че сега, средата на август започваме снимки за втори сезон на „Вина“ – тази тема ми е актуална и ще продължи да се развива. Вторият сезон ще следва времето, в което се бере гроздето и се създава продукта, така че там ще се впусна в една нова част от натрупване на знания за света на виното.
Добре де, обаче някак си не ми приличаш на човек, чието питие е виното. Кое е твоето питие?
Моето питие по-скоро е уискито. Не съм голям пияч, но като има повод и седна, бих си сипал едно хубаво опушено шотландско уиски.
Кой е въпросът, който те мъчи теб лично напоследък?
Като изключим битовото ниво на нещата, напоследък се замислям докога, ако се случва голяма трагедия – както войната в Украйна – човек ще разчита на разстоянието, което го дели от тези събития, за да ги приеме малко повече като свои. Докога ще казваме, че това не е в нашия двор, за да се ангажираме пряко. И това ме тормози много. Защото ако хората не се отворим малко повече един към друг, сме обречени. Звучи философски, малко високопарно, но обръчът се стеснява непрекъснато... С Весела сме така устроени и възпитани, че се включваме в разни благотворителни инициативи, възможно по най-прикрит начин, разбира се, без да го постваме в социалните мрежи – просто обичаме да помагаме. И затова си задавам този въпрос – трябва ли трагедията да е в предния ни двор – защото тя сега е в задния ни двор – за да бъдем малко по-отговорни, по-ангажирани с тези проблеми? Липсата на емпатия и дърпането всеки към себе си е пагубно, до нищо хубаво не може да доведе. Силно се надявам лека-полека хората, които не се капсулират и не се озлобяват към другите, да започнат да се осъзнават. Сложен процес е, но е смислено в дългосрочен план и по-трайно. И да не трябва да идва денят на Страшния съд, за да си променят мисленето и отношението към ближния. Защото сам човек е обречен. Не става. Няма как да съществуваш, оцеляването ден за ден не води до нищо.
Звучиш като човек със силно чувство на справедливост. Как обаче се опазваш да не се поддадеш на гняв, кисело настроение, възмущение – защото действителността сигурно често провокира у теб това усещане за справедливост?
Аз съм жив човек, винаги има такъв риск. На моменти може би се пропуквам, няма как, то е ясно. Но може би благодарение на това, с което се занимавам, на хората, с които общувам, съм си изградил мой балон на комфорт. Обаче обичам да излизам от този балон и засега успявам да се владея. Не съм имал кой знае каква крайна провокация от някъде, която да ме извади извън равновесие. За съжаление, знаейки къде живеем и къде се намираме, според мен е въпрос на време. Гледам да се държа на повърхността, защото виждам и позитиви, не всичко е чак толкова черно. Има много добри хора, има много готини каузи и инициативи, има светлина в тунела, която не е от идващия влак. И така, опитвам се да държа баланс, както може би всеки от нас.
Кога най-лесно избухваш: в трафика, при новините по телевизора, или?
Избухвам, когато виждам някакви хора как разсъждават за неща, които всеки от нас знае и знае как трябва да се правят, да бъдат проведени, които са ясни от векове. Най-обикновени човешки неща. Цялата тази глупост, която ги е завлачила в тези неверни посоки, може да ме изнерви. Примери колкото щеш на дневна база – малките неща ни събират и разделят. И в обществения живот, социалната ни ангажираност, и вкъщи – всичко се крепи на малки жестове един към друг, на елементарно уважение, зачитане на човека отсреща и неговите желания. Трябва да има някакъв баланс, иначе не става.
В последното ми интервю с Весела Бабинова я бях питал на кого от телевизионния екран ѝ е идвало да завърти един шамар и тогава тя отговори „На Мустафа Карадайъ“. Ти кого би посочил?
Аз на политиците мога да им раздавам даже юмруци направо, не шамари. Онази цялата зона там е ясно, че е за сериозни шамари.
Обичаш да плуваш. Когато си в басейна, как подхождаш: изцяло си изпразваш главата от всякакви мисли или се фокусираш върху някаква определена тема, защото си чуваш по-ясно мислите там?
Първото нещо. Като вляза да плувам, това с което ми е ангажирана главата, е броят на дължините и нищо повече. Това е абсолютно отмиване на стрес, притеснения, на каквато и да е ангажираност с външния свят и в този един час човек може малко да разтовари съзнанието си.
Отпускаш ли се достатъчно с малката ви дъщеря вкъщи, лигавиш ли се на воля, напълно себе си ли си тогава?
О, да. Когато сме си тримата вкъщи, се правим на жестоки маймуни. Не знам съседите как ни траят – добре че нямаме много съседи. То е някаква джунгла тук!
А за какво последно излъга детето? Защото е трябвало, нали, като отговорен родител – от типа на: В този шоколад има ракия, не е за теб.
О, всеки ден някакви глупости измислям. Няма как. Има толкова изкушения под всякакви форми.
За Дядо Коледа – че съществува – лъжете ли я?
Е, да, разбира се! За щъркела, че носи бебетата, обаче – не я лъжем. Тя тръгна да пита нещо, ние леко подкарахме, че мама и тати много се обичат, че тя е била в корема на мама, дъра-бъра.
Фотокредит: Соня Ла Мар
Кой небългарски сериал най-горещо би препоръчал?
Succession/Наследници. Нещо изключително! И, разбира се, едно от най-великите неща е Breaking Bad – това ми е на мен топ! Изключителен!
На екран двамата с Весела сте се засичали само в сериала „Мен не ме мислете“. В кой неин сериал или филм би искал да си бил и ти там?
Може би „Вездесъщият“. Това е филм, който ми хареса – първият ѝ филм. Но имам чувството, че ни предстои да бъдем заедно с нея някъде на екран... Не, не е намек, няма нищо конкретно. Така си го мисля. В една възраст сме и сигурно ще се срещнем. Ще бъде много интересно според мен. Не съм от хората, които бягат от това да играят с човека до себе си.
Имал ли си прякор като дете?
Не, не съм имал като дете. Сега често ми викат Зомби в театъра – от фамилията.
С имената ви Весела Бàбинова и Владимир Зòмбори сигурно най-честите грешки са да ви объркат ударенията: Весела Бабѝнова и Владимир Зомбòри?
Да, иначе е имало всякакви вариации. Зàмбори, Зòмболи. Замбòвски веднъж в Бургас, там вече изпопадаха всички от смях. На едно турне с „ПриятелКи мои“ на Теди Москов накрая, на поклоните, ни обявяваха поименно всички и казаха „И, разбира се, аплодисменти за актьора с многото лица, Владимир Замбòвски!“.
И с многото имена явно. Колко често напоследък ви питат с Весела за сватба?
Никой не ме е питал никога за това.
Шегуваш се?
Не, наистина. Никой не се е занимавал с това да ме пита. Може би защото и вече не е толкова модерно хората да се женят. Пък и след като вече имаме дете, какво да ме питат. Според мен, ако нямахме дете, тогава щяха да са въпросите. Човек, като има дете, все едно е женен.
Фотокредит: Чиприан Б.
Кое би предпочел: да можеш за 24 часа да си жена или за 24 часа да си дете? И какво най-първо би направил през това денонощие?
Интересно... Бих бил дете. И бих се върнал в Пловдив, до Братската могила, там, където живея има два много високи бора, на които съм се катерил много, много, много пъти. Наскоро – преди 2-3 години отидох да ги видя, те бяха пак там, не са мръднали, не са се променили, за разлика от мен. И бих се превърнал в дете, и бих се качил на върха, и да ме разлюлее вятъра ей там, и да омажа ръцете със смола.
Много хубаво! Нещо, което би споделил за финал?
Призовавам хората – не да бъдем по-добри един към друг, защото това е тривиално, но е абсолютно общовалидно и движещо; ще ги приканя – да бъдем по-добри към животните и към природата. Защото след това автоматично ще бъдем по-добри и един към друг.
Най-финално. Какво обаче мислиш за онези, които казват, че обичат животните, но мразят хората? Защото хората били отвратителни същества, не са „чисти“ и обичливи като животните, и заслужават омраза. Възможно ли е изобщо да изпитваш любов към животните и към каквото и да е, ако само мразиш хората?
Това е много егоистично според мен. Отговорът на такъв тип хора е следният: „Защото животните ме обичат мен, а хората – не!“. Обичта на животното е много лесна – когато му дадеш да яде храна и го погалиш по гърба, ти усещаш, че то те обича. И ти реално това търсиш – някой теб да те обича. Ако твърдиш, че обичаш животните, а мразиш хората, просто искаш теб някой да те обича. Това е манипулиране. Ти манипулираш – да те обичат. Там е лесно – когато ти дадеш парче салам на кучето, то вече те обича. Можеш да контролираш кога то да те обича. Докато с хората не е така. Там се изискват едни малко по-големи усилия.
Интервю на Милен Антиохов