Официалната версия е, че синьора Мария Антония Фараче от о. Адзура едва се оправяла с изобилието от лимони и портокали в градината си и от чудо измислила въпросния ликьор. След войната племенникът й докопал рецептата и започнал да го продава в бара си, а през 1988-а у неговия син Масимо Канале проговорил бизнесменът и той регистрирал марката най-официално. Тук трябва да се вземе под внимание фактът, че за да влезе в регулацията на Европейския съюз, истинското лимончело се прави с лимони от Соренто, иначе не върви. Поради тази причина дижестивът се появява под различни имена - като лимончино например. Друга разновидност на напитката е Крема ди лимончело, която се прави с мляко, като е по-мека и сладка. Можеш да си я забъркаш и вкъщи по следния начин:
2 кг прясно мляко,
2 кг захар,
10 лимона (от тия, с хубавите месести кори),
1 л чист алкохол (от аптеката),
1 пакет ванилия.
Слагаме млякото на бавен огън и като започне леко да се затопля, добавяме захарта. Бъркаме усърдно (да не загори), докато се стопи напълно. Преди сместа да кипне, прибавяме ванилията, след което сваляме от печката и оставяме да изстине. Наливаме алкохола, в който цели 10 дни сме накиснали лимонените кори (ама наистина само корите, без грам от месестата част под тях). След това наливаме това произведение на изкуството в ретро бутилка - за повече автентичност, и го мятаме в хладилника.
Лимончелото винаги се пие изстудено, но никога с лед. Става и за заливка на сладолед или в коктейл.
Айде, чин-чин! Една от най-популярните марки лимончело - Di Capri, се продава в магазини Casa Vino
В Casa Vino можем да намерим и Limoncino Bottega. Фотография Васил Танев
Въпреки че е сравнително ново (първата записана рецепта е от 1900-а), лимончелото се забърква от векове в италианските манастири. Тогава го наричали „росоли", но впоследствие тайната рецепта на монахините била превърната в класическото жълто питие от южна Италия и по-специално от областите Соренто, Амалфи и Капри.
Официалната версия е, че синьора Мария Антония Фараче от о. Адзура едва се оправяла с изобилието от лимони и портокали в градината си и от чудо измислила въпросния ликьор. След войната племенникът й докопал рецептата и започнал да го продава в бара си, а през 1988-а у неговия син Масимо Канале проговорил бизнесменът и той регистрирал марката най-официално. Тук трябва да се вземе под внимание фактът, че за да влезе в регулацията на Европейския съюз, истинското лимончело се прави с лимони от Соренто, иначе не върви. Поради тази причина дижестивът се появява под различни имена - като лимончино например. Друга разновидност на напитката е Крема ди лимончело, която се прави с мляко, като е по-мека и сладка. Можеш да си я забъркаш и вкъщи по следния начин:
2 кг прясно мляко,
2 кг захар,
10 лимона (от тия, с хубавите месести кори),
1 л чист алкохол (от аптеката),
1 пакет ванилия.
Слагаме млякото на бавен огън и като започне леко да се затопля, добавяме захарта. Бъркаме усърдно (да не загори), докато се стопи напълно. Преди сместа да кипне, прибавяме ванилията, след което сваляме от печката и оставяме да изстине. Наливаме алкохола, в който цели 10 дни сме накиснали лимонените кори (ама наистина само корите, без грам от месестата част под тях). След това наливаме това произведение на изкуството в ретро бутилка - за повече автентичност, и го мятаме в хладилника.
Лимончелото винаги се пие изстудено, но никога с лед. Става и за заливка на сладолед или в коктейл.
Айде, чин-чин!
Една от най-популярните марки лимончело - Di Capri, се продава в магазини Casa Vino
В Casa Vino можем да намерим и Limoncino Bottega.
Фотография Васил Танев