Но нека тръгнем от по-далеч. Любовната афера между Франция и абсента започва още в начало на XIX век, когато за нула време се превръща в питие номер едно там. Поетите с умиление го наричат „зелената фея" - заради психотропното му действие, което дължи на най-важната си съставка - белия пелин. На френското правителство обаче стадо халюциниращи бохеми му идват малко в повече и през 1915-а категорично го забранява, като покрай него го отнасят и всички анасонови питиета.
Тогава провансалските кръчмари започват тайна манифактура на по-лайт версия, която наричат пастис. В нея няма пелин, пък и удря доста по-леко - алкохолът е около 20% за разлика от 70-те на абсента. На бюрократите им става ясно, че от това данъци не се трупат и през 1922-ра официално реабилитират анасона като съставка, но само за ликьори с не по-малко от 150 г захар на литър.
В края на 20-те марсилският тийнейджър Пол Рикар долавя и силен мирис на пари сред билковите аромати на пастиса и започва да дестилира различни варианти. Обикаля с тях кафетата на Южна Франция и събира мнения от вещи дегустатори, каквито не липсват. Когато през 1932-ра падат абсолютно всички ограничения върху анасоновите напитки, 23-годишният Пол открива първата си фабрика - в задния двор на фамилната си къща. В днешно време рецептата е доста опростена и вместо свежи билки се използват екстракти, а в някои случаи и само есенции. Въпреки това истински добрият пастис все още осигурява, макар и малко, поетичния ефект на абсента. А маниерът на пиене си е все същият - задължително се разрежда с малко студена вода, за да избухнат всичките му аромати.
Пастисът също се прави от анасон, чистият алкохол в него е
около 45% и е полезен за стомаха. Но приликите свършват дотук. Нашият герой е изключително
фина напитка, в която има близо 70 вида билки, и от нея се продават по 130 млн.
литра на година.
Но нека тръгнем от по-далеч. Любовната афера между Франция и
абсента започва още в начало на XIX век, когато за нула време
се превръща в питие номер едно там. Поетите с умиление го наричат „зелената
фея" - заради психотропното му действие, което дължи на най-важната си съставка
- белия пелин. На френското правителство обаче стадо халюциниращи бохеми му
идват малко в повече и през 1915-а категорично го забранява, като покрай него го
отнасят и всички анасонови питиета.
Тогава провансалските кръчмари започват тайна манифактура на
по-лайт версия, която наричат пастис. В нея няма пелин, пък и удря доста
по-леко - алкохолът е около 20% за разлика от 70-те на абсента. На бюрократите
им става ясно, че от това данъци не се трупат и през 1922-ра официално
реабилитират анасона като съставка, но само за ликьори с не по-малко от 150 г
захар на литър.
В края на 20-те марсилският тийнейджър Пол Рикар долавя и силен
мирис на пари сред билковите аромати на пастиса и започва да дестилира различни
варианти. Обикаля с тях кафетата на Южна Франция и събира мнения от вещи
дегустатори, каквито не липсват. Когато през 1932-ра падат абсолютно всички
ограничения върху анасоновите напитки, 23-годишният Пол открива първата си фабрика
- в задния двор на фамилната си къща.
В днешно време рецептата е доста опростена и вместо свежи билки се използват екстракти, а в някои случаи и само есенции. Въпреки това истински добрият пастис все още осигурява, макар и малко, поетичния ефект на абсента. А маниерът на пиене си е все същият - задължително се разрежда с малко студена вода, за да избухнат всичките му аромати.
Фотография Васил Танев