Любими и безсмъртни откъси от произведения на Христо Ботев

Из "На прощаване в 1868 г."

 

Не плачи, майко, не тъжи,

Още: Вдъхновяващи цитати на Опра Уинфри

 

че станах ази хайдутин,

 

хайдутин, майко, бунтовник,

Още: 13 философски цитата на Галилео Галилей

 

та тебе клета оставих

 

за първо чедо да жалиш!

Още: 12 златни правила на Рокфелер. Свързват се с богатството и успеха!

 

Но кълни майко, проклинай

 

таз турска черна прокуда,

Още: 10 гениални мисли на Ърнест Хемингуей! Седмата е велика!

 

дето нас млади пропъди

 

по тази тежка чужбина –

Още: 10 цитата на Георги Господинов. Осмият е много въздействащ!

 

да ходим, да се скитаме

 

немили, клети, недраги!

Още: 20 велики цитати на Астрид Линдгрен. Десетият е учудващо верен!

 

Аз зная, майко, мил съм ти,

 

че може млад да загина,

Още: 17 от най-вдъхновяващите цитати на Опра Уинфри. Десетият е направо уникален!

 

ах, утре като премина

 

през тиха бяла Дунава!

Още: 20 мъдри мисли на Аристотел. Шестата е озадачаваща

 

Но кажи какво да правя,

 

кат' си ме, майко, родила

Още: 10 цитата от "Живот в скалите"

 

със сърце мъжко, юнашко,

 

та сърце, майко, не трае

Още: 10 мъдрости от Далай Лама

 

да гледа турчин, че бесней

 

над бащино ми огнище,

 

 

 

Ах, мале – майко юнашка!

 

Прости ме и веч прощавай!

 

Аз вече пушка нарамих

 

и на глас тичам народен

 

срещу врагът си безверен.

 

Там аз за мило, за драго,

 

за теб, за баща, за братя

 

за него ще се заловя,

 

пък… каквото сабя покаже,

 

и честта, майко, юнашка!

 

 

 

Дружина тръгва, отива,

 

пътят е страшен, но славен:

 

аз може млад да загина…

 

Но… стига ми тая награда –

 

да каже нявга народът

 

умря сиромах за правда,

 

за правда и за свобода.

 

***

 

Из "Хайдути"

 

Я надуй, дядо, кавала,

 

след теб да викна – запея

 

песни юнашки, хайдушки,

 

песни за вехти войводи –

 

за Чавдар страшен хайдутин,

 

за Чавдар вехта войвода –

 

синът на Петка Страшника!

 

Да чуят моми и момци

 

по сборове и по седенки;

 

юнаци по планините,

 

и мъже в хладни механи

 

какви е деца разждала,

 

раждала, ражда и сега

 

българска майка юнашка;

 

какви е момци хранила,

 

хранила, храни и днеска

 

нашата земя хубава!

 

Ах, че мен, дядо, додея

 

любовни песни да слушам,

 

а сам за тегло да пея,

 

за тегло дядо, сюрмашко,

 

и за свойте си кахъри,

 

кахъри черни ядове!

 

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

 

ала засвири – не бой се –

 

аз нося сърце юнашко,

 

глас имам меден загорски,

 

та 'ко ме никой не чуе,

 

песента ще се пронесе

 

по гори и по долища –

 

горите ще я поемат,

 

долища ще я повторят,

 

и тъгата ми ще мине,

 

тъгата, дядо, от сърце!

 

Пък който иска да тегли –

 

тежко му нима ще кажа?

 

Юнакът тегло не търи –

 

ала съм думал и думам:

 

Блазе му, който умее

 

за чест и воля да мъсти –

 

доброму добро да прави,

 

лошия с ножа по глава, –

 

пък ще си викна песента!

 

 

 

Кой не знай Чавдар Войвода,

 

кой не е слушал за него?

 

Чорбаджия ли изедник,

 

или турските сердари?

 

Овчар ли по планината,

 

или пък клети сюрмаси!

 

Водил бе Чавдар дружина

 

тъкмо до двайсет години,

 

и страшен беше хайдутин,

 

за чорбаджии и турци;

 

ала за клети сюрмаци

 

крило бе Чавдар войвода!

 

Затуй му пее песента

 

на Странджа-баир гората,

 

на Ирин-Пирин тревата;

 

меден ми кавал приглася

 

от Цариграда то Сръбско,

 

и с ясен ми глас жетварка

 

от Бяло море до Дунав –

 

по румелийски полета…

 

 

 

Един бе Чавдар войвода –

 

един на баща и майка,

 

един на вярна дружина…

 

***

 

"Хаджи Димитър"

 

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

 

потънал в кърви лежи и пъшка

 

юнак с дълбока на гърди рана,

 

юнак във младост и сила мъжка.

 

 

 

На една страна захвърлил пушка,

 

на друга сабя на две строшена:

 

очи темнеят, глава се люшка,

 

уста проклинат цяла вселена!

 

 

 

Лежи юнакът, а на небето

 

слънцето спряно сърдито пече;

 

жетварка пее нейде в полето,

 

и кръвта още по-силно тече!

 

 

 

Жетва е сега… Пейте, робини,

 

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

 

в таз робска земя! Ще да загине

 

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

 

 

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

 

той не умира. Него жалеят

 

земя и небо, звяр и природа

 

и певци песни за него пеят.

 

 

 

Денем му сянка пази орлица,

 

и вълк му кротко раната ближи;

 

над него сокол, юнашка птица,

 

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

 

 

Настане вечер – месец изгрее,

 

звезди обсипят свода небесен;

 

гора зашуми, вятър повее, –

 

Балканът пее хайдушка песен!

 

 

 

И самодиви в бяла премяна,

 

чудни, прекрасни, песен подемат, –

 

тихо нагазват трева зелена

 

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

 

 

Една му с билки раната върже,

 

друга го пръсне с вода студена,

 

трета го в уста целуне бърже, –

 

а той я гледа, – мила, засмена!

 

 

 

"Кажи ми, сестро, де – Караджата?

 

Де е и мойта вярна дружина?

 

Кажи ми, пък ми вземи душата,

 

аз искам, сестро, тук да загина?

 

 

 

И плеснат с ръце, пасе прегърнат,

 

и с песни хвръкват те в небесата, –

 

летят и пеят, дорде осъмнат,

 

и търсят духът на Караджата…

 

 

 

Но съмна вече! И на Балкана

 

юнакът лежи, кръвта му тече, –

 

вълкът му ближе лютата рана,

 

и слънцето пак печели – пече!

 

***

 

О, мой Боже, правий Боже,

 

не ти що си в небесата,

 

а ти що си в мене, Боже,

 

в мен – в сърцето и душата.

 

 

 

Не ти, комуто се кланят

 

калугери и попове

 

и комуто свещи палят

 

православните скотове;

 

 

 

не ти, който си направил

 

от кал мъжът и жената,

 

а човекът си оставил

 

роб да бъде на земята;

 

 

 

не ти, който си помазал

 

царе, папи, патриарси,

 

а в неволя си зарязал

 

мойте братя сиромаси;

 

 

 

не ти, който учиш робът

 

да търпи и да се моли

 

и храниш го дор до гробът

 

само със надежди голи;

 

 

 

не ти, боже, на лъжците,

 

на безчестните тирани,

 

не ти, идол на глупците,

 

на човешките душмани!

 

 

 

А ти, боже, на разумът,

 

защитниче на робите,

 

на когото щат празнуват

 

денят скоро народите!

 

 

 

Вдъхни всеки му, о, боже!

 

любов жива за свобода –

 

да се бори кой как може

 

с душманите на народа.

 

 

 

Покрепи и мен ръката,

 

та кога въстане робът,

 

в редовете на борбата

 

да си найда и аз гробът!

 

 

 

Не оставяй да изстине

 

буйно сърце на чужбина,

 

и гласът ми да премине

 

тихо, като през пустиня!…

 

"Моята молитва"

 

***

 

Из "Майце си"

 

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

 

ти ли си мене три годин клела,

 

та скитник ходя злочестен ази

 

и срещам това, що душа мрази?

 

 

 

Весел ме гледат мили другари,

 

че с тях наедно и аз се смея,

 

но те не знаят, че аз веч тлея,

 

че мойта младост слана попари!

 

 

 

Отде да знаят? Приятел нямам

 

да му разкрия що в душа тая;

 

кого аз любя и в какво вярвам –

 

мечти и мисли – от що страдам.

 

***

 

"До моето първо либе"

 

Остави таз песен любовна,

 

не вливай ми в сърце отрова, –

 

млад съм аз, но младост не помня,

 

пък и да помня, не ровя

 

туй що съм ази намразил

 

и пред тебе с крака погазил.

 

 

 

Забравѝ туй време, га плачех

 

за поглед мил и за въздишка;

 

роб бях тогаз – вериги влачех,

 

та за една твоя усмивка,

 

безумен аз светът презирах

 

и чувства си в калта увирах!

 

 

 

Забравѝ ти онез полуди,

 

в тез гърди веч любов не грее

 

и не можеш я ти събуди

 

там, де скръб дълбока владее,

 

де сичко е с рани покрито

 

и сърце зло в злоба обвито!

 

 

 

Ти имаш глас чуден – млада си,

 

но чуйш ли как пее гората?

 

Чуйш ли как плачат сиромаси?

 

За тоз глас ми копней душата,

 

и там тегли сърце ранено,

 

там, де е сè с кърви облено!

 

из "До моето първо либе"

 

***

 

Из "Обесването на Васил Левски"

 

О, майко моя, родино мила,

 

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

 

Гарване и ти, птицо проклета,

 

на чий гроб тамо тъй грозно грачеш?

 

 

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

 

затуй, че ти си черна робиня,

 

затуй, че твоят свещен глас, майко,

 

е глас без помощ, глас във пустиня!

 

 

 

Плачи! Там, близо до град София

 

стърчи, аз видях, черно бесило,

 

и твой един син, Българийо,

 

виси на него със страшна сила.

Из "На прощаване в 1868 г."

 

Не плачи, майко, не тъжи,

Още: Вдъхновяващи цитати на Опра Уинфри

 

че станах ази хайдутин,

 

хайдутин, майко, бунтовник,

Още: 13 философски цитата на Галилео Галилей

 

та тебе клета оставих

 

за първо чедо да жалиш!

Още: 12 златни правила на Рокфелер. Свързват се с богатството и успеха!

 

Но кълни майко, проклинай

 

таз турска черна прокуда,

Още: 10 гениални мисли на Ърнест Хемингуей! Седмата е велика!

 

дето нас млади пропъди

 

по тази тежка чужбина –

Още: 10 цитата на Георги Господинов. Осмият е много въздействащ!

 

да ходим, да се скитаме

 

немили, клети, недраги!

Още: 20 велики цитати на Астрид Линдгрен. Десетият е учудващо верен!

 

Аз зная, майко, мил съм ти,

 

че може млад да загина,

Още: 17 от най-вдъхновяващите цитати на Опра Уинфри. Десетият е направо уникален!

 

ах, утре като премина

 

през тиха бяла Дунава!

Още: 20 мъдри мисли на Аристотел. Шестата е озадачаваща

 

Но кажи какво да правя,

 

кат' си ме, майко, родила

Още: 10 цитата от "Живот в скалите"

 

със сърце мъжко, юнашко,

 

та сърце, майко, не трае

Още: 10 мъдрости от Далай Лама

 

да гледа турчин, че бесней

 

над бащино ми огнище,

 

 

 

Ах, мале – майко юнашка!

 

Прости ме и веч прощавай!

 

Аз вече пушка нарамих

 

и на глас тичам народен

 

срещу врагът си безверен.

 

Там аз за мило, за драго,

 

за теб, за баща, за братя

 

за него ще се заловя,

 

пък… каквото сабя покаже,

 

и честта, майко, юнашка!

 

 

 

Дружина тръгва, отива,

 

пътят е страшен, но славен:

 

аз може млад да загина…

 

Но… стига ми тая награда –

 

да каже нявга народът

 

умря сиромах за правда,

 

за правда и за свобода.

 

***

 

Из "Хайдути"

 

Я надуй, дядо, кавала,

 

след теб да викна – запея

 

песни юнашки, хайдушки,

 

песни за вехти войводи –

 

за Чавдар страшен хайдутин,

 

за Чавдар вехта войвода –

 

синът на Петка Страшника!

 

Да чуят моми и момци

 

по сборове и по седенки;

 

юнаци по планините,

 

и мъже в хладни механи

 

какви е деца разждала,

 

раждала, ражда и сега

 

българска майка юнашка;

 

какви е момци хранила,

 

хранила, храни и днеска

 

нашата земя хубава!

 

Ах, че мен, дядо, додея

 

любовни песни да слушам,

 

а сам за тегло да пея,

 

за тегло дядо, сюрмашко,

 

и за свойте си кахъри,

 

кахъри черни ядове!

 

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

 

ала засвири – не бой се –

 

аз нося сърце юнашко,

 

глас имам меден загорски,

 

та 'ко ме никой не чуе,

 

песента ще се пронесе

 

по гори и по долища –

 

горите ще я поемат,

 

долища ще я повторят,

 

и тъгата ми ще мине,

 

тъгата, дядо, от сърце!

 

Пък който иска да тегли –

 

тежко му нима ще кажа?

 

Юнакът тегло не търи –

 

ала съм думал и думам:

 

Блазе му, който умее

 

за чест и воля да мъсти –

 

доброму добро да прави,

 

лошия с ножа по глава, –

 

пък ще си викна песента!

 

 

 

Кой не знай Чавдар Войвода,

 

кой не е слушал за него?

 

Чорбаджия ли изедник,

 

или турските сердари?

 

Овчар ли по планината,

 

или пък клети сюрмаси!

 

Водил бе Чавдар дружина

 

тъкмо до двайсет години,

 

и страшен беше хайдутин,

 

за чорбаджии и турци;

 

ала за клети сюрмаци

 

крило бе Чавдар войвода!

 

Затуй му пее песента

 

на Странджа-баир гората,

 

на Ирин-Пирин тревата;

 

меден ми кавал приглася

 

от Цариграда то Сръбско,

 

и с ясен ми глас жетварка

 

от Бяло море до Дунав –

 

по румелийски полета…

 

 

 

Един бе Чавдар войвода –

 

един на баща и майка,

 

един на вярна дружина…

 

***

 

"Хаджи Димитър"

 

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

 

потънал в кърви лежи и пъшка

 

юнак с дълбока на гърди рана,

 

юнак във младост и сила мъжка.

 

 

 

На една страна захвърлил пушка,

 

на друга сабя на две строшена:

 

очи темнеят, глава се люшка,

 

уста проклинат цяла вселена!

 

 

 

Лежи юнакът, а на небето

 

слънцето спряно сърдито пече;

 

жетварка пее нейде в полето,

 

и кръвта още по-силно тече!

 

 

 

Жетва е сега… Пейте, робини,

 

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

 

в таз робска земя! Ще да загине

 

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

 

 

 

Тоз, който падне в бой за свобода,

 

той не умира. Него жалеят

 

земя и небо, звяр и природа

 

и певци песни за него пеят.

 

 

 

Денем му сянка пази орлица,

 

и вълк му кротко раната ближи;

 

над него сокол, юнашка птица,

 

и тя се за брат, за юнак грижи!

 

 

 

Настане вечер – месец изгрее,

 

звезди обсипят свода небесен;

 

гора зашуми, вятър повее, –

 

Балканът пее хайдушка песен!

 

 

 

И самодиви в бяла премяна,

 

чудни, прекрасни, песен подемат, –

 

тихо нагазват трева зелена

 

и при юнакът дойдат, та седнат.

 

 

 

Една му с билки раната върже,

 

друга го пръсне с вода студена,

 

трета го в уста целуне бърже, –

 

а той я гледа, – мила, засмена!

 

 

 

"Кажи ми, сестро, де – Караджата?

 

Де е и мойта вярна дружина?

 

Кажи ми, пък ми вземи душата,

 

аз искам, сестро, тук да загина?

 

 

 

И плеснат с ръце, пасе прегърнат,

 

и с песни хвръкват те в небесата, –

 

летят и пеят, дорде осъмнат,

 

и търсят духът на Караджата…

 

 

 

Но съмна вече! И на Балкана

 

юнакът лежи, кръвта му тече, –

 

вълкът му ближе лютата рана,

 

и слънцето пак печели – пече!

 

***

 

О, мой Боже, правий Боже,

 

не ти що си в небесата,

 

а ти що си в мене, Боже,

 

в мен – в сърцето и душата.

 

 

 

Не ти, комуто се кланят

 

калугери и попове

 

и комуто свещи палят

 

православните скотове;

 

 

 

не ти, който си направил

 

от кал мъжът и жената,

 

а човекът си оставил

 

роб да бъде на земята;

 

 

 

не ти, който си помазал

 

царе, папи, патриарси,

 

а в неволя си зарязал

 

мойте братя сиромаси;

 

 

 

не ти, който учиш робът

 

да търпи и да се моли

 

и храниш го дор до гробът

 

само със надежди голи;

 

 

 

не ти, боже, на лъжците,

 

на безчестните тирани,

 

не ти, идол на глупците,

 

на човешките душмани!

 

 

 

А ти, боже, на разумът,

 

защитниче на робите,

 

на когото щат празнуват

 

денят скоро народите!

 

 

 

Вдъхни всеки му, о, боже!

 

любов жива за свобода –

 

да се бори кой как може

 

с душманите на народа.

 

 

 

Покрепи и мен ръката,

 

та кога въстане робът,

 

в редовете на борбата

 

да си найда и аз гробът!

 

 

 

Не оставяй да изстине

 

буйно сърце на чужбина,

 

и гласът ми да премине

 

тихо, като през пустиня!…

 

"Моята молитва"

 

***

 

Из "Майце си"

 

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

 

ти ли си мене три годин клела,

 

та скитник ходя злочестен ази

 

и срещам това, що душа мрази?

 

 

 

Весел ме гледат мили другари,

 

че с тях наедно и аз се смея,

 

но те не знаят, че аз веч тлея,

 

че мойта младост слана попари!

 

 

 

Отде да знаят? Приятел нямам

 

да му разкрия що в душа тая;

 

кого аз любя и в какво вярвам –

 

мечти и мисли – от що страдам.

 

***

 

"До моето първо либе"

 

Остави таз песен любовна,

 

не вливай ми в сърце отрова, –

 

млад съм аз, но младост не помня,

 

пък и да помня, не ровя

 

туй що съм ази намразил

 

и пред тебе с крака погазил.

 

 

 

Забравѝ туй време, га плачех

 

за поглед мил и за въздишка;

 

роб бях тогаз – вериги влачех,

 

та за една твоя усмивка,

 

безумен аз светът презирах

 

и чувства си в калта увирах!

 

 

 

Забравѝ ти онез полуди,

 

в тез гърди веч любов не грее

 

и не можеш я ти събуди

 

там, де скръб дълбока владее,

 

де сичко е с рани покрито

 

и сърце зло в злоба обвито!

 

 

 

Ти имаш глас чуден – млада си,

 

но чуйш ли как пее гората?

 

Чуйш ли как плачат сиромаси?

 

За тоз глас ми копней душата,

 

и там тегли сърце ранено,

 

там, де е сè с кърви облено!

 

из "До моето първо либе"

 

***

 

Из "Обесването на Васил Левски"

 

О, майко моя, родино мила,

 

защо тъй жално, тъй милно плачеш?

 

Гарване и ти, птицо проклета,

 

на чий гроб тамо тъй грозно грачеш?

 

 

 

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,

 

затуй, че ти си черна робиня,

 

затуй, че твоят свещен глас, майко,

 

е глас без помощ, глас във пустиня!

 

 

 

Плачи! Там, близо до град София

 

стърчи, аз видях, черно бесило,

 

и твой един син, Българийо,

 

виси на него със страшна сила.

Гласували общо: 1 потребители