Анатомия на училищното насилие

Повече от една трета от българските ученици са жертва на насилие в училище. Освен да се води статистика и отчита дейност нищо не се случва и нищо не се променя.

Както за всеки родител неговото дете е най-доброто, така и никой учител не желае да признае, че в неговия клас има агресивно дете, което тормози останалите. Обикновено това е дете, което има поне един или двама последователи. Не е задължително тези последователи да са агресивни, те са „избраните“ и не стават обект на обиди.

Най-неприятното в случая е, когато едно дете, което е възпитано да не посяга и да не използва обидни думи е в училищна среда и пряко или косвено попадне в полезрението на агресивното дете. В този случай то се превръща в обект, който е подложен на постоянно дразнене, но също така и в жертва на вербално насилие.

Въпреки това за учителя, проблем все още няма. Той знае, че има агресивно дете, което тормози останалите, но предпочита да не се намесва докато няма физическо проявление на насилието. Постепенно той става свидетел и съучастник в това насилие.

В един момент на жертвата ѝ омръзва да чува обидни „обръщения“ и започва да се защитава с думи. Тогава насилникът посяга, я жертвата инстинктивно се опитва да се защити. Дори и да не удари своя насилник, той - насилникът вече е привлякъл вниманието и често симулира силна болка, все едно е ударен (добре заучено поведение).

Всички започват да съчувстват на насилника и порицават жертвата, често под ръководството на учителя. Учителят, който е бил безучастен свидетел на вербалното насилие, в този момент застава на страната на насилника и заплашително размахва пръст на детето, което е било обиждано и строго му казва, че всяка проява на агресивно поведение е забранена.

Така обикновено започва училищното насилие - още в предучилищните групи или в първи клас. Какво научава насилникът от реакцията на учителя? Той открива границата, до която спокойно и необезпокоявано може да оказва тормоз под формата на обиди и грубо отношение, а едновременно с това разбира, че това поведение не подлежи на санкции и наказания. Жертвата разбира по детски значението на израза „Всички животни са равни, но някои са по-равни“ и ѝ се внушава, че си заслужава обидите след като и учителят не реагира отрицателно. А още по-лошото е, че при най-малкият опит на жертвата да се защити получава етикетът „агресивно дете“.

Ще кажете работата на учителя е да учи децата. Ако това е така не е правилно да допуска размяната на обидни и често доста нецензурни думи. С подобно поведение учителят показва на насилникът, че не всяко противоправно поведение се наказва, а на жертвата се внушава, че сама си е виновна.

Затова, ако искаме да изкореним насилието в училище е време учителите да спрат да бъдат съучастници на насилниците. Разбира се, не всички са такива. Но е достатъчно да бъдат някои.

Автор: Полина Пешева

Източник: Actualno

А тук можеш да прочетеш за софийското метро, мой