Антикварният пазар

Лицето на Гаро е кафяво от слънцето и вятъра. Неговото работно място е на открито. Близо двайсет години той държи сергийка за антикварни вещи и се прехранва от нея.
Гаро е един от доайените на антикварния пазар, който тръгна през 90-а година на миналия век в градинката на Кристал, а после бе преместен до „Св. Александър Невски".
Гаро си е създал и някои удобства - има брезентово кресло, каквото ползват рибарите, има чадър срещу жегите. И търпение, което ще му стигне за векове. Друго на практика не му трябва.

Какви са тези странници, мъжете и жените като него, избрали да се препитават под открито небе? Познавам Гаро от двайсет години и той със сигурност не забогатя. Може би ги крепи съзнанието за принадлежност към братството на пазителите - пазителите на спомени, пазителите на старини.

И наистина, пъстрото петно в центъра на София е своеобразен културен резерват, който помага да не забравяме миналото. Помня времето, когато тези сергии бяха в градинката на Кристал. Вярно, тогава нямаше как да приседнеш на пейките в обедната почивка, но затова пък къде ти по-атрактивен топос в центъра на града. Кой ще отрече, че макар санирана и ремонтирана, днес градинката е едно леко скучновато място. Нейсе. Преди петнайсетина години махнаха от нея сергиите и след големи разправии и перипетии ги локализираха там, където са сега. И стана идеално.

Има простор наоколо. Потоците чужденци, които са главните клиенти, минават точно оттук. И не на последно място: наблизо е властовият център - парламентът. Нерядко и депутати се разхождат край тях. А онова, което може да се види, е твърде поучително. Сергиите разказват по ярък визуален начин за световната суета, за това, което е занимавало умовете на хората през различните периоди и как времето превръща почти всичко в прах. Тук ще видиш нож на американски командос, воювал във Виетнам, никелирана свирка с пречупен кръст на надзирател от хитлеристки концлагер, тежки бронзови мастилници, украсявали бюрата на банкери, чиито имена днес никой не помни, планшети на командири от Червената армия, издути от дежурното шише водка, паламарки-икони с изрисувани Богородички. Изобщо за хората е поучително да държат под око миналото, а по-подходящо място за един такъв интимен музей на открито не може и да се измисли.

Миналото трябва да се държи под око. За да знаем кое от него още носим в душите си. И кое е изчезнало безследно. Тези алейки с антикварни неща наистина са вид културен резерват, и то в много концентриран вид. Хората отдавна ги няма, но вещите си стоят и по удивителен начин разказват и за епохата, и за предишните поколения. Вече няма кой да изтръгне звук от стария тромпет, затиснат от чантата на пощальона от едната страна и дървеното радио от другата. Но ти веднага си спомняш за тромпетите, които си слушал, и ето, в главата ти нахлува мелодия, някой невидим диригент замахва с палка и залезът над Руската църква изведнъж избухва в грандиозен съпровод, а тя продължава беззвучно да струи от захвърления на сергията тромпет.

Или тази сабя, вече леко ръждясала, но помнеща светли времена, парадите и топлия хълбок на коня. И после офицерския банкет след парада, и дъщерята на полковника, която само с поглед ще спъне напетия поручик, стопанина на сабята. Ако имаш достатъчно пари да се сдобиеш нея, ти ще се сдобиеш с машина на времето. И ще можеш по собствена воля да влизаш в кожата на онзи напет поручик.

Старите вещи са машини на времето. Вече разбирам каменното лице на Гаро, неговото търпение, неговия стоицизъм и в дъжд, и в пек, и в кучите минусдвайсетградусови студове. Да си пазител на старини не е професия. Да си пазител на старини е титла.

Фотография Васил Танев