Aparté

Прибрала си косата си с шнола отзад и се открива дългата извивка, която се затваря в черната ти копринена блуза.

Нека бъдем най-близки непознати. Видях те за първи път онзи ден на ъгъла, пред затворените решетки до входа на частната клиника.

Говореше по телефона.

Дотук беше. Не ми се обаждай повече. От днес всеки от нас трябва да продължи по пътя си.

Колко сърца си разбила? Може би си една от тези, създадени съвършени, за да нямат нужда от нищо и от никого.

Това, което ще ти кажа, ще ти се стори жалко, но след като те срещнах онази сутрин, си представих, че работиш в една от малките галерии надолу към гарата. По-късно през деня минах покрай същия ъгъл.

Тръгнах и надничах през всяка витрина, за да те видя. Какво работят жените като теб? Сигурно ходиш на курс по правене на хартия и учиш португалски.

Стигнах до парка и си представих, че ще те намеря сама на някоя пейка. С цигара. Ти не пушиш. Децата от детската градина се прибираха от разходка и отиваха за следобедна почивка. Върнах се назад до ъгъла с решетките, пред частната клиника. Тази сутрин сигурно беше ходила на преглед. Всичко наред ли е?

Нека ти разкажа нещо. Знаеш ли какво е тангото? Не ми вярвай, но ме чуй.

Ти вървиш срещу мен и аз вървя срещу теб по една тясна улица като тази. Аз те гледам в очите, а ти гледаш право напред, сякаш ако стъпиш и милиметър встрани, ще залитнеш и паднеш отвисоко. Опитвам се да пресека пътя ти. Изведнъж пристъпваш рязко. Ще минеш през мене, ако не мръдна. Само на крачка си. Миг преди да се разминем, или може би вече сме се разминали, ме поглеждаш с крайчеца на окото си. Виждам една едва започнала усмивка да се откъсва от ръба на устните ти.

Аз съм преди всичко кавалер и те оставям да отминеш. След това съм мъж и се обръщам, за да те погледам, докато се скриеш зад ъгъла.  

Видях те да говориш пред супермаркета с един стар господин. Той стискаше вестник под мишницата си и те помоли за огънче. Ти му подаде запалката си. И се усмихна. След това тръгнахте. Забави крачка, за да си поговориш с него. С какво заслужи този миг на милост от теб?

Чух те да казваш по телефона, че си чула стона на слона в зоопарка предишната вечер. Слон или носорог, не беше сигурна. И нямало нищо по-тъжно от тази въздишка на слон, затворен в клетката си в зоопарка.

Всички ли трябва да се превърнем в старци или в отвлечени слонове, че да ти е тъжно за нас?

Ако някой ден успея да те заведа до центъра на лабиринт от кипариси, близо до някой фонтан, ще изслушам всичките ти малки истории, които те карат да се смееш или плачеш.

А когато кажеш, че те е страх от дивите прасета, които изравят корените на кипарисите, ще ме оставиш да те прегърна за първи път. Извинявай, аз не те познавам никак, но понякога, докато седя в парка и гледам децата, които си играят наоколо, си представям как ще изглежда нашата дъщеря. Онзи ден я мернах - с къдрава светла коса като теб, изправена като ластиче, скачаше като жабка в пясъчника.

Видях те за последно тази сутрин. Говореше по телефона зад хипермаркета до зоопарка. Значи тук работят жените като теб. Джиесемът ти беше звъннал, докато пристигаха новите градински пейки. Гласът, който идваше с тройно ехо в слушалката, ти каза, че е спешно, и ти изтича навън. По къс ръкав. Въпреки ясното синьо небе, днес беше студено.

Видях те да плачеш. Беше свила раменете си, за да си поемеш дъх и да не трепериш. Докато погледът ти се луташе, се почудих на колко години си. Сякаш бяха минали поне десет години от онзи ден, когато те видях за първи път. Избърса сълзите си в блузата си. Беше толкова сама, че за пръв път не се замисли дали някой те гледа. Ако можех да ти кажа нещо, щях да ти кажа, че всичко е наред. Съжалявам. Че всичко ще е наред.

Подминах те и подкарах бавно към изхода. Знаех, че никога повече няма да те разпозная, като те видя.

Затова ли беше създадена ти? Да те търся толкова пъти, само за да те видя днес на този празен паркинг и да ме е страх да се приближа, защото беше сама и плачеше. Най-тъжният звук на света е въздишката на слона, затворен в клетката си, вече ти повярвах.

Фотография Васил Танев