Достатъчно дълго

Някой някога беше казал, че ако чакаш достатъчно дълго край една река, все някога ще видиш как тя носи трупа на врага ти. А ако чакаш достатъчно дълго край един път? Край една улица? Какво ще видиш?

Без да очаква отговор на мислите си, слепият мъж стоеше на тротоара с лице към платното. Той нямаше врагове. Нямаше и истински приятели. Как да имаш приятели, ако не можеш да ги гледаш в очите? А и те, ако погледнат в твоите, какво ще видят? Нали душата се отразявала там? А в неговите - нищо. Празнота. Значи ли това, че няма душа?

Слушаше добре познатите звуци, вдишваше миризмите. Дясната му ръка се свиваше около дръжката на бастуна при силния грохот от преминаването на някой камион или автобус. При обилната, почти задушаваща миризма. Не, не смрад. Той обичаше всички аромати. Но понякога силата на възприятието го довеждаше до ръба на припадъка.

Толкова време никой не беше заставал до него. Да му подаде ръка, за да пресече. Може би чакаше на погрешното място? Може би тук не се пресичаше? А и нямаше вид на слепец. Бастунът му също беше просто бастун и с нищо не издаваше своето предназначение. Дори имаше гумен накрайник, за да не почуква по паважа, а тихо да разузнава пътя на стъпките му.

Какво виждаха хората? Един възрастен мъж на бордюра, почти неподвижен, с бастун в ръка. Дали иска да скочи в асфалтовата река? Или просто я гледа и чака? Търпеливо. Достатъчно дълго. Колкото е необходимо, за да види как тя носи трупа на врага му. Или чака да чуе? Стъпките. На приятел.

Фотография Васил Танев