Коминочистачът

Срещнах го на улицата. Не бях виждал коминочистач от детските си години. Нали имаше такова поверие - да срещнеш коминочистач е на късмет. Беше невисоко човече, намацано съвсем според канона, със сажди по лицето, с жилетка, и тя изцапана точно колкото трябва, със синя риза и с осаждено бомбе. Очите му бяха зелени и радостни. А може би чисто и просто се беше почерпил. Но това нямаше никакво значение, той не залиташе, ходеше право, зелените му очи огряваха като фенерчета деня.

В ръката си коминочистачът стискаше цилиндрична четка - от тези, които се използват за миене на дамаджани. Явно в бързината не бе успял да намотае въжето с топуза и голямата, истинската настръхнала четка на рамото си. Или пък истинското въже и истинският топуз бяха твърде тежки за него. Само домакинската четка го издаваше, че е от породата на буфосинхронистите, че не е истински джазмен.

Но какво от това? За нас, несретните, беше просто наложително да видим най-сетне коминочистач. Беше ни жизнено необходимо. Защото сме готови вече да се хванем и за сламката. И коминочистачът беше предвидил това. И ето - беше се появил. Или казано по-прозаично, човекът беше извадил търговски нюх. И той най-вероятно несретник, беше открил своята пазарна ниша и сега упражняваше своя малък бизнес - даваше възможност на хората да срещнат коминочистач, за миг душите им се отпускаха, усмихваха се и посягаха към джоба си в пристъп на сантимент или суеверие. Извадих смачкана двулевка и му я подадох. Беше последната ми двулевка.

- Може ли да те пипна? - казах. - За късмет.
И го пипнах по ръкава.
И сетне, стиснал в юмрук ръката си, за да не излети птичето на късмета, продължих пеша по улиците.
Късметът винаги се появява, късметът буквално кръжи край нас. Важното е ти да си готов за него. Да си буден, да си нащрек.

И аз застанах нащрек. Очите ми като очите на часовой изследваха тротоара. Не пропускаха и най-малката хартишка по него. Веднъж така намерих портмоне. Просто платнено портмоне, но със седемдесет и два лева вътре. Друг път намерих петдесетолевка, пак на тротоара. За беда, тогава и един друг човек я беше зърнал, та буквално си треснахме главите като овни, щом се наведохме едновременно да я вземем. Нямаше как. После мълчаливо се споразумяхме, отидохме в първото кафене и я развалихме. И всеки отнесе по пътя си по двайсет и пет лева. Това беше справедливо.

Та и сега, както стисках юмрука си, си представях как попадам в стъпките на някой олигарх, с цяла буца пари в джоба, който, докато се измъква от паркираната си кола, изсипва част от пачката до нея. И остава там, близо до гумите на колата, скрита от случайни погледи. Но не и от моя, защото, както ви казах, аз бях буден, аз бях нащрек. Слаломирах покрай паркираните коли и внимателно оглеждах покрай гумите им. Моят сценарий не беше невъзможен. В заслепението си бях забравил, че олигарсите имат златни или платинени карти и хич не разнасят буци пари в джоба си.

И изведнъж, до предната дясна гума на една кола забелязах нещо. Можеше да е и захвърлено трамвайно билетче, но сърцето ми, кой знае защо, подскочи. Бързо се огледах и се наведох към тротоара.
Сърцето ми не беше се излъгало.
Сърцето никога не се лъже, когато е нащрек.
Беше една смачкана двулевка.

Фотография Илиян Ружин