Малините

Изпаренията от нощния дъжд се издигат, напечени от слънцето и носят със себе си аромат на смачкана зеленина, засъхващ прахоляк и лято. Девойка в къси панталонки друса меките си хълбоци, устремена към препълнен 204, леля с искрящи пластмасови сандали клати крака на пейката, двойка ученици в черни тениски и кубинки се преструват, че не е 26 градуса в девет сутринта. Животът може да е крайно непоносим по това време на деня, но будката на Орлов мост доста облекчава положението. Особено откакто предлага греяно вино.

Мартин бавно се докопа до прозорчето и се подпря на перваза, за да си поръча една чаша. Вгледа се в очите на неправдоподобно енергичния младеж вътре, търсейки възмущение, но не откри. Онзи просто му подаде чашата, усмихна се и дори не го попита дали иска нещо за ядене. Което всъщност не бе никак лоша идея.

- Ъм. И една палачинка. Със сладко. От… това от малини ли е?

Позяпа трийсет секунди как момчето ритмува с цялото си тяло докато приготвя храната и се подпря на прозореца встрани, за да изчака. Приповдигнатият електронен ритъм от колонките пулсираше в клетата му глава и Мартин буквално усещаше как капилярите в очите му сдават багажа и доливат кръв в склерите. Един и същи мотив - дум-ту-туп-даба-дум - отново, отново и отново. А на момчето въобще не му пречи. Удивително.

Палачинката беше топла, вкусна и лепкава. Но сладкото беше доста далеч от онова, което правеше баба му някога, а той ѝ помагаше, защото какво да правиш през лятната ваканция, ако не конфитюри, туршии и лютеници. Добре, че имаше поне едно друго дете, с което да скита от време на време, иначе сигурно щеше да се превърне завинаги в робот за дозиране на захар и аспирин в бурканчета.

Беше на 8, а тя - две-три години по-голяма. На село бяха съседи през три къщи, по цяло лято се мотаеха насам-натам заедно. През повечето време си бяха само те двамата, защото другите деца не ги заточваха за по цяла ваканция в провинцията, пък няколкото местни хлапета бяха странни за него, а за нея - направо страшни.

Веднъж тя предложи да ходят да крадат малини. Беше гледала в някакъв филм как две сестрички берат цяла кофа в гората, после едната се разболяла от малинова треска и умряла. Велина много държеше да умре драматично, а преяждането с плодове ѝ се струваше доста приятен начин да го постигне.

- Имам и синя пластмасова кофа - каза тя. - Много прилича на тази от филма.
- Добре! - съгласи се той. - Но определено ще ни трябва план за действие! Остави това на мен!
Планът се състоеше в това да си облекат зелени дрехи и да обиколят задните дворове на  няколко къщи, в които хора се появяваха само уикендите и то не винаги. Речено-сторено. Обраха малко от червената превъзходна на Георгиеви, покатериха се на старата череша на Симеонови - наложи се цяла вечност да стоят в клоните ѝ, стаили дъх, за да не ги усети съседката отсреща, която излезе да си оплеви доматите.

- Не я е срам, точно сега ли намери! - прошепна Велина с искрено възмущение, а той едва се сдържа да не се разкиска.

Малините на Митеви бяха опоскани.

- Някой ни е изпреварил - каза Мартин заговорнически. - Мисля, че си имаме конференция.

Тя избухна в смях.

- Искаш да кажеш конкурренция – не можеше да казва много добре „р“ и го натъртваше.
- Да, де, да - той също се засмя.

Последната им цел беше в самия край на селото - до полето. Малинакът в обраслия с троскот двор беше гъст и обширен… и пълен с едри, червени малини. Изядоха повече отколкото прибраха в кофата и като приключиха пак бяха останали страшно много. Но бяха попаднали и на територия пълна с паяжини, а Вели изпитваше ужас от…

- АААА! Паяк! - изпищя тя и драсна през малините към ръждясалата ограда.

Мартин се втурна след нея, а клончетата на храстите оставяха червени дири по ръцете и краката им. Паякът беше не по-малко ужасен и се потули за секунди.

Тръгнаха по спешност да прескачат оградата и Велина успя да си одраска врата. Червени капки кръв избиха близо до ключицата ѝ.

- Трябва да го дезинфекцираш, Вели! Може да хванеш тетанус от ръждата или гной или…
- И как точно да го дезинфекцирам? Нямам спирт, нито мога да се изпишкам върху врата си… нито пък ти можеш да ми помогнеш! - побърза да добави тя.

Мартин онемя. Скоро бяха давали един епизод на Приятели по телевизията, в който Моника я беше опарила медуза и ѝ бяха помогнали по подобен начин, но това беше направо немислимо.  Вели явно също го намираше за немислимо, но въпреки това го беше казала на глас. Той се изчерви до ушите.

- Ъъъ, може да потърсим чешма или да му сложим живовляк или… какво правят животните, за да не хванат тетанус?
- Ближат си раните - ухили се Велина - но и това няма да мога.

Отново настана неловко мълчание. После усмивката ѝ се разтегли в нещо по-хищно.

- Знаеш ли… бих умряла от малинова треска, но тетанусът е гадна работа. Ако не те е страх… и ако обещаеш да не казваш на никого… може да ми спасиш живота като изсмучеш отровата… така, де, ръждата. - Като видя как се е ококорил, тя бързо добави - Няма да се брои за целувка или нещо подобно, честно! Най-много да рискуваш да се превърнеш във вампир.

Колебанието между невероятно гадната идея да оближеш кръвта на момиче и невероятно яката възможност да ѝ спасиш живота (и да станеш вампир) бе доста кратко.

Раната наистина имаше вкус на ръжда - или поне на метал. Кръвта беше леко солена, а може би това беше просто пот. И над всичко това имаше аромат на… малц и препечени филийки, и кора от дърво, и слънчеви лъчи, макар че те всъщност не миришат, нали, що за хрумване.

Някакво странно замайване захвана разсъдъка на Мартин като с кука и тръгна да го отпорва от главата му. За да му противодейства, той разтърси къдрици, отдръпна се рязко от Велина, бръкна в кофата с малините и щедро размаза една шепа по врата и гърба ѝ.

Момичето извика силно, после се разсмя и накрая го ритна по пищяла. След това обърса ръцете си, с които беше обрала част от щетите, в главата и косата му. Той не остана длъжен и скоро половината плодове бяха размазани по телата, лицата и дрехите им.

- Сега наистина ще ни трябва вода обаче - отбеляза сериозно Велина. - Ако се прибера така, баба ще ме одере жива.

Близо до малинака имаше дворна чешма. Оградата беше закрита с храсти, а и наоколо не се виждаше жива душа, дори котките спяха следобеден сън. Така че крадците на малини решиха да се възползват още малко от липсата на стопани.

Първо той хубаво си изтърка ръцете, лицето и главата, студената вода определено му дойде много освежаващо. После дойде ред на Велина.

- Застани с гръб и не се обръщай докато не ти кажа - заповяда тя.

После свали потника си на Мики Маус и започна енергично да го пере на чешмата, макар че резултатът бе доста далеч от задоволителен. От време на време надничаше през рамо да провери дали Мартин държи на думата си, смътно надявайки се да го хване да надзърта и да ѝ даде повод да го набие - беше по-голяма, по-висока и - може би - по-силна. Той обаче не се обърна.

Близо две десетилетия подир тази случка, Велина Станимирова, крачеше енергично покрай езерото Ариана и се молеше някакво чудо да я спре да свърши глупостта, която беше намислила. Носеше торба череши, а в чантата ѝ кротуваха два скалпела, бръснарско ножче, няколко дебели инжекционни игли и цветна репродукция на виетнамска лакова картина. Вървеше бързо, твърде бързо, но се завъртя на пети, когато се размина с един блед и изтощен наглед мъж, който смътно ѝ напомни за приятел от детството. Примижа и продължи по пътя си. Майната му, ще го направя. Не ми трябва чудо и не искам да спирам.

На път към кофата за боклук, Мартин без малко да се блъсне в една силно устремена нанякъде жена. Над вонята на изтерзани петунии и останките от химическия заместител на малините, ноздрите му се изпълниха за миг с аромата на слънчеви лъчи и малц. Дъхът му секна, зениците се разшириха.

Но не се обърна.