Поздрави от Рио де Жанейро

Последните слънчеви лъчи озаряват лицето ми. Лекият зимен бразилски повей ме освежава. Изпратено с детски възгласи и смях от някой покрив, яркочервено хвърчило се е устремило високо към небесата. Цял един тайнствен свят е разкрил красотата си пред мен. Вдъхновен от панорамната гледка, смело поемам глътка въздух и затварям очи. Дишам. Живея. Осъзнавам. Крада с шепи от мига. Над мен, бдящ от върха Корковадо, величествено ръце е разперил Христос, под мен - в пълния си блясък е Рио де Жанейро! Благодаря наум на съдбата, късмета, кармата за тези вълшебни минути.

Повдигам клепачи. Мракът бавно обвивава Града на чудесата. Време е да се сбогувам с върха, поразителния пейзаж, Христос, Санта Марта и Краля на попа, чийто бунтарски вик "На тях не ни пука за нас" звучи в съзнанието ми още от малко дете. Ето че след толкова години най-накрая имах възможност да го срещна. Вярно, излят от метал, но все така истински, все така опияняващ, все така вдъхновяващ...

Рио ме вика обратно долу. Тъмнината лека-полека надвисва над мен, а в следващите двайсетина минути ме очаква истински лабиринт от виещи се в най-различни посоки малки калдъръмени пътечки, някои от които преливащи в тесни процепи между ръчно скалъпените къщи и бараки, а на места дори минаващи буквално през двора на някои от местните.

Тук-там в сумрака, загубил бройката на хилядите стълби и цветни рисунки по стените, останали зад мен, здраво стиснал своя любим приятел и колекционер на спомени, срещам нечий изненадан и недоумяващ поглед. "O gringo" (от португалски "един чужденец") определено буди изненада във фавелата. Подминавам малък затънтен бар и дребна бакалийка. Малко по-надолу възрастен бръснар почиства скромния си салон и съвсем скоро ще го приспи. Връщам се крачка назад, моля го за снимка и след като виждам одобрението в очите му и едва доловимото кимване, щраквам и продължавам надолу пътя си.

Достигам и последните стълби, където се промъквам между множеството местни, събрали се да обсъдят поредения зимен ден по къс ръкав и леки пелерини. Възбуден, притаил дълбоко в себе си някъде притеснението, се качвам в колата и насочвам към моя дом в последните десетина дни - квартал Лапа. Устата ми е пресъхнала - пътят до върха и назад ми е коствал известни усилия, но това е без значение... сърцето и душата преливат!

Бързо преминаваме през Ботофаго, през множество улици и широки булеварди и скоро съм до вековния Кариока Акведукт. Тъпани, саксофони, певци и танцови надигравания на улицата ме приветстват в тази юнска вечер. Погледът ми шари ту на една страна, ту на друга. Слухът ми също е под обсада, но приятна, такава, за каквато човек с истинско живо сърце и душа на пътешественик мечтае всеки ден. Промъквам се между всички. Искам да видя и чуя максимално много. Но след вече няколкото вечери, прекарани в компанията на цял един нов свят, знам, че кулминацията на нощта ще настъпи тогава, когато „Тя" е в ръцете ми.

Всичко, което искам в момента, е да бъда с нея, да я взема, да я усетя така свежа и сладка, така опияняваща както първата вечер. Успявам да си проправя път между тълпите от народ, между колите, мотоциклетите и вестителите на уличното изкуство. Доближавам се бавно до дървената масичка, отрупана с бутилки кашаша и пластмасови кутии с тръстикова захар, лайм и лед, пресегям се, за да оставя пет реала и с трепет в устните промълвявам: “Още една от Нея”… Нощта вече е моя!