Рамбо

Има едно бездомно куче. Рамбо се казва. Козината му прилича на четина. Няма точен цвят и боде още на пръв поглед. Рамбо е стар и сам. Няма си глутница. Обозначен е с жълта обица на едното ухо. Гласът му е задавено-прегракнал, сякаш е пушил по пакет Арда навремето. Понякога се ядосва много и лае колите и ги гони. Както преди и нас ни гонеха пред блока, задето сме шумни и нарушаваме старческия комфорт. И на Рамбо му го нарушават. Иначе той е тих. И малко е тьжен. Чешит е той. Гледа те без да ти се усмихва, ама и без лошо. Сякаш не си част от неговия свят.

Рамбо си стана кучето на Павката. Павката е на на повече от 40. Май никой не знае със сигурност, дори той самият. Павката обича да пие. Само това му остана, след като издруса апартамента си преди петнайсетина години. След като живя в колата си. По-евтино май му дойде да пие. И се пропи. Първо пиеше от обяд. После закусваше биричка. Падаше по тротоарите, разбиваше си главата, биеха го, молеше се за ракия. Сега вече не се разбира дали е пиян или не. Ходи с два бастуна, залита. Всичко не му е наред. А в очите му една тъга. Всички пияници са тъжни.

Павката нищо си няма, освен Рамбо. И Рамбо нищо си няма, освен Павката. Павката няма с какво да го храни и не може да го гали, защото ръцете му треперят. Ама са все заедно. Май кучето разбра човешката съдба по-добре. Май нещастникът намери разбиране единствено в старческите кучешки очи. Може би самотата ни кара да лаем след колите. Може би имаме нужда да знаем, че дори да сме сами, ако паднем, ще има кой да ни оближе раните, докато ние лаем и прогонваме хората.