Разписанието

Разписанието беше най-важното нещо в този дом. То стоеше залепено с магнитче на хладилника. Магнитчето беше с изглед от Манхатън. Някаква висока сграда. Но коя - Каралееви не знаеха. В Ню Йорк живееше дъщеря им Ани.

Дните на семейство Каралееви бяха еднакви като капачки за буркани. Сутрин Недялко Каралеев излизаше да разходи Ричи. Ричи беше кучето на Ани, кокершпаньол вече на преклонна възраст. Двамата слизаха с асансьора от шестия етаж, Ричи се изпикаваше, душеше бавно тревата. После се качваха обратно с асансьора. Ричи лягаше на своето канапе, където прекарваше целия си ден. А Недялко започваше да се взира в разписанието на хладилника. Гледаше го всеки ден и би трябвало да го знае наизуст. Но не го знаеше.

В разписанието пишеше кога минават влаковете през Подуене. Цялата работа беше там, че на обяд Недялко ходеше да взема храна за двамата - за него и за жена му Жечка, от Социалния патронаж на ул. "Черно море", до ИСУЛ. Социалният патронаж разполагаше с един-единствен разбит ситроен пикап и не можеше да обиколи всички нуждаещи се. Тези, които можеха да се придвижват, ходеха сами.

Доскоро Недялко хващаше тролея - за няколко спирки от „Хаджи Димитър". Но когато взеха да ремонтират моста Чавдар, тролеите спряха. Тогава Недялко започна да минава пеш през железопътните линии под моста. Затова и му беше разписанието. Ако жена му Жижи знаеше откъде пресича, за да донесе храната, щеше да писне до небето. Добре, че не знаеше. Тя, горката, съвсем не можеше да се движи. Коксартрозата беше превърнала ставите й в музейни експонати. Самата тя така се шегуваше. „Аз съм вече за музея".

- Какво гледаш това разписание? -питаше го сутрин.
- Гледам го - казваше Недялко.
- За какво ти е?
- Така. Да знам.
- Какво да знаеш бе, човек? Няма да ти вадя думите с ченгел от устата.
- Кога минават влаковете, не виждаш ли?

Жечка не беше лесна. Тя се привеждаше в креслото си и сграбчваше подлакътниците с кривите си като на птица пръсти.
- Ама чакай сега. Ще пътуваш ли някъде?
- Може и да пътувам. Това лято не съм ходил на курорт.
- Ами аз? - уж се засмиваше Жечка, но в гласа й се появяваше такъв тежък слитък горчивина, че Недялко я поглеждаше, сякаш я вижда за пръв път.

Жижи вече на нищо не приличаше, само че той, разбира се, не можеше да й каже това. По-точно приличаше на някаква игуана с пепелявата си от обездвижването кожа, с тази увиснала гуша, с изострения нос.
- Сега ще ти кажа какво ще направиш - казваше Недялко. - Ще обявим София за курортен град. И ето, все едно си на курорт. Става ли така?
- Мене Ани ще ме заведе на курорт. На околосветско пътешествие с кораб. А тебе ще те оставим тук в „Хаджи Димитър". Да си другарувате двамата с Ричи.

Ей така си говореха двамата старци. Залисваха се, да минава времето.

Тази сутрин обаче Недялко не намери магнитчето и разписанието. Наведе се, огледа пода. После се сгъна бавно и тежко като шивашки метър, коленичи на балатума, тромав като камила. Най-сетне намери магнитчето, беше паднало под хладилника. Обаче листчето с разписанието никъде го нямаше.
Това му объркваше деня и той се напрегна.
- Какво почервеня целият като домат? - попита го Жечка, която внимателно го наблюдаваше.

Хай, да му се не види. Без разписанието беше като вързан. Не знаеше кога да тръгне, нито пък кога да мине релсите. Те бяха доста високи, а краката му вече не го слушаха. Трябваше да гледа надолу, право пред себе си, за да не се спъне. Не можеше, докато прескача, да се оглежда и за влака. А да го убиеш, не помнеше какво пише в разписанието.

Но времето напредваше. Май трябваше да тръгва. Взе трите алуминиеви котелки, нареди ги една върху друга, сглоби дръжката и вече беше готов.
- Хайде, и теб ще те вземем на околосветското пътешествие - каза Жечка от креслото си.
- Като се върна, ще говорим - каза с достойнство Недялко.
Чак в асансьора се сети, че Жечка дрънка глупости. Как така ще тръгнат двамата. Ами Ричи? На кого ще го оставят?

После погледна часовника си, стария Атлантик, който вярно му служеше цял живот. Беше го купил още с първата си заплата. Тогава беше ерген, с Жечка се ожениха няколко месеца по-късно. Преди повече от половин век. Часовникът показваше шест и половина. Възможно ли беше? Значи е спрял. Трябва, като се върне, да го занесе на часовникаря Месроп на пазарчето.

Мина по пътечката през храсталаците и излезе на релсите. Преплитащите се железопътни линии блестяха силно на слънцето. Очите на Недялко сълзяха. Той ги избърса с кърпата, огледа се в двете посоки и започна да се изкачва по чакъла.

Фотография Васил Танев