Среща с голямата любов и нейната шапка

Миналата зима имах от онези моменти, в които човек решава, че трябва да направи опит да грабне този живот, да го докосне и да прегърне стремежите и мечтите си. Бях в период, в който активно започвах да се занимавам с културна дейност и организаторите на някои събития ме канеха да присъствам на всевъзможни артистични вечери. Чувствах се жива. Ходех на театри, на представяния на книги, изложби, фестивали. Понякога излизах сама, друг път взимах с мен приятели, които търсят разнообразие за вечерта.

Беше студена декемврийска вечер и трябваше да присъствам на представяне на сборник с поезия. Помня, че денят ми беше дълъг, имах много ангажименти и времето не стигаше за нищо. Не харесвам тези толкова забързани дни, в които не мога да се оставя на бавното кафе, разливащо се във времето. Постоянно гледах часовника си, знаех, че закъснявам. Нещо, което също не харесвам. Като малко турнадо минавах през апартамента си, чудейки се какво да облека, какво да не забравя, с кое палто няма да ми е студено, докато чакам рейса, кой шал ще ме спаси от пронизващия студ. Само да не си забравя очилата, че нищо няма да виждам, ако съм отзад. Грабнах уж подходящи и артистични дрехи, когато видях, че някак съм пропуснала да обърна внимание на косата си. Искам да бягам от тази ужасна суета, но нещо женско понякога шепти и чопли в мен. Шепотът се превръща в крясък и желание да съм красива, защото срещата с поетична книга е като среща със специален мъж. Такъв нямаше в живота ми, затова трябваше да отдам дължимото на книгите и културните нощи, които бяха мои любовници. Така ми беше по-лесно, отколкото да се самосъжалявам, лепейки си противното „самотна“. Времето летеше толкова бързо. Грабнах някакво бомбе и го нахлупих на главата си. Бомбетата са поезията на дрехите. Говорят за едни кабаретни времена с истински и смислени ценности, бурни мигове, джаз, цигарен дим, бохемство... Поне на мен това ми говорят. Излязох и започнах да тичам към спирката на рейса, придържайки шапката си.

***

Разбира се, закъснях. Почувствах се неудобно. Разбира се, бях забравила очилата си. Писателят вече бе застанал пред микрофона, хората слушаха откъсите в захлас и пиеха вино, журналистите бяха включили диктофоните си, фотографите снимаха, няколко човека пушеха отвън. В този синхрон и хармония аз отворих вратата и с нескрито неудобство застанах тихо отзад. Трудно виждах. Все още се опитвах да изравня дишането си от бързането.  Постоях известно време безмълвна, след което започнах да се оглеждам наоколо. Исках вино. Погледът ми шареше из тълпата и започнах да си проправям път към усмихнатите младежи, които предлагаха всякакви питиета. Умирах от студ и се сетих, че на това място предлагат греяно червено вино. Не харесвам думата „греяно“. Звучи ми неправилно. Е, това не ми попречи да поръчам  „Чаша топло малиново вино, ако обичате“. Да, казах „топло“. Всеки има своите екстравагантности. Междувременно авторът сподели, че предстои да прочете най-специалното стихотворение, посветено на малката му дъщеря. Всички притихнахме в очакване. Има нещо много специално в споделящите писатели. Творецът се прокашля преди да започне. Изглеждаше притеснен. Трябва много да обича дъщеря си. Отвори уста и...в този миг се разсеях. В другия край на залата видях някого. Писателят вече четеше, но не чувах нищо. Не помня нищо, освен един висок мъжки силует с износена шапка с периферия. Не мога да го обясня. Не дишах. Тогава и той ме видя. Сред всички прически, кокове и къдрици ние се намерихме. Онези двама, които не бяха открили време да оправят косите си. Онези двама, които носеха поезията в облеклото си. Двете бомбета се намериха, усетиха се, отключиха енергиите и събраха световете си. Без думи. Без уговорки. Без излишни любезности. Само два погледа, скрити под широките периферии на шапките. В този момент се чуха оглушителни аплодисменти и писателят се опитваше да скрие сълзите си. Жалко, че не успях да чуя стихотворението.

Не можех да видя хубаво лицето на мъжа, тъй като не носех очилата си, но си помислих, че е красавец. Странното е, че сякаш приличаше на мен. Започнах да си проправям бавно път през тълпата. С прекрасния шапкар сякаш се харесвахме взаимно, защото и той започна да върви към мен. Това ли беше трепетът, който цял живот съм търсила. Може би най-накрая щях да се убедя в това, че голямата любов, за която все чета в книгите е...момент. Какво е това? Отново околността загуби картина. Изстинах. Излетях извън себе си. Докато вървях към мистериозния непознат и си съчинявах наивни приказки, не бях забелязала.

Нямаше красив мъж...
Нямаше никакъв мъж.
Имаше само огледало.
В него вече виждах жена...

...глупачка с огромна шапка.