Телефонна любов

В началото бе....телефонът с шайбата... и първото ми гадже - Пешо... Споменът за тази любов продължава да ме удря в носа с острия аромат на нафталин, тъй като разговорите се провеждаха дълги часове не къде да е, a на студения циментен под във вградения гардероб на коридора в апартамента ни, намиращ с в 22-етажния блок на квартал Слатина. Там се навирах в търсене на малко privacy за мен и за моя люлински рицар, който, след като приключехме училище, се оптравяше в противоположна на мен посока, за да отпътува през 9 микрорайона, та чак в десетия. Как не си простудих яйчниците на циментения под така и не разбрах - може би, защото силната ученическа любов гореше с пламък, по-силен дори и от този на дневника на 10б клас по време на “инцидента”, наречен по-късно пред класната “Госпожо, няма да повярвате, но един помияр го изяде, защото бяхме оставили до него едни кебапчета” Наистина не повярва, ама айде. Размина ни се с един букет зюмбюли и доброволно почистване на градинката около училище.

Тийейджърската любов се развиваше предимно вербално, но не и орално - за съжаление на Пешо и за радост на ревнивия ми баща, който изпадаше в див ужас от мисълта, че малката му дъщеря, едва започнала 10 клас излиза с 11-класник. Правилата за нощно излизане бяха следните - “Ако някой младеж иска да те заведе на дискотека идва и правим спаринг. Ако спечели той - тръгваш, ако спечеля аз - оставаш“. Можете да си представите какво последва - в сбоеобразно убежище на любовта ни се превърна градинката на Народния театър, където с часове обменяхме влюбени погледи, красиви думи и слюнка, докато не ни замръзнеха ръцете от студ в следобедните часове. (Кой идиот си хваща гадже през зимата?) След това той ме изпращаше на 20-ката, където духах бясно в шепите си, за да ги сгрея и с неописуема радост ги поставях върху парното на един от малкото отоплявани трамваи по онова време. А после - айде пак с телефона в гардероба.

И тогава, някъде около милениума, се появиха gsm-ите. Получих първия си (ъъъ, още говорим за телефони, нали, да не стане объркване) като подарък за 16-ия си рожден ден - Siemens M30... беше любов от първия смс. Естествено няколко дни стоеше предимно в нас, с найлончето върху екрана, от страх да не изгубя или нараня този шедьовър на съвременната комуникация, но лека-полека привикнах с използването му и шайбата отсъпи място на клавиатурката, където за да напишеш буквата “s” ти бяха нужни едва 4 натискания на копченцето.

Почнаха се sms-ите - предимно тийнейджърски простотии от типа на “какво ще кажеш за един нощен, буен, страстен, необуздан..... бой с възглавници” или “искам да я хвана, да усетя формите й, да усетя течността вътре в мен....как обичам бира”, “сутрин не мога да заспя, защото те обичам, на обед не мога да заспя, защото те обичам, вечер не мога да заспя... защото съм гладна...” и цял низ от подобни апотеози на литературното творчество. Както си бях профил литераура, немалко стихотворения изписах под формата на sms-и. Но и аз получавах - може да не бяха толкова изпипани в творческо отношение, ама важното беше да има чувство “Виолета, Виолета, римува се с гофрета, пό си сладка ти от нея и затова за теб копнея”. Доста миличко си беше особено от гадженце профил физика и химия. В поемата не присъстваше ни натриева основа, ни калиев перманганат. Хвала на момчето!

Вълнуващо си беше по онова време, когато “нямаше ни gsm-и, ни интернет” - пратиш смс, пък чакаш със затаен дъх отговора... пък гледаш да пестиш, регистрираш се онлайн и почваш да пускаш безплатни смси до откат. Няма да забравя точно с тия онлайн смс-и как се прецаках - пиша на гаджето как майка ми ме е ядосала, как няма да мога да изляза днес, и в гнева си вместо да цъкна него като получател цъка, нея - нали за нея си мисля... еми не излязох не само съответния ден, ами и цялата последваща седмица.

Но, подобно на мини-маркет “Вихърка” в приземието на входа на блока, който фалира под капиталистическия натиск на “Т-маркета” от съседната улица, и sms-те паднаха жертва на прехода от мобифон към смартфон. Вече не се налага да изпратиш 3 до 5 sms-а, за да кажеш на гаджето си, че днес го обичаш повече, отколкото вчера и по-малко, отколкото утре... Сега разполагаме с неизчерпаемите възможности на Viber и WhatsUp - не просто неограничено поле за словесни излияния, но и бърз, лесен и безплатен начин да покажеш най-свидното си под формата на палав дикпик, пуснат почти небрежно на фона на бутилка минерална вода например (все пак трябва да си има база за сравнение). И цялата тази благина без и двамата да платите по 4,20 за MMS… Начеее, аз лично дикпик никога не съм получавала и честно да си кажа - хем чувствам облекчение - все пак кой би се зарадвал най-неочаквано да отвори подобен мейл пред очите на колегите си например, но от друга страна - може ли Лили с мустаците от логистика да е получвала, пък аз да не съм.

За съжаление и тук много хубаво не е на хубаво - наред с позитивите от актуалните инстант месинджъри вървят и някои негативи. Като например възможността да виждаш кога отсрещната страна е онлайн, кога не е и не само, кога е влизал за последно, какво е видял, какво не е... всеки един атрибут на тези програмки е като модерен уред за мъчение на испанската инквизиция. Седиш и мислиш като идиот - “Ето го, онлайн е мръсникът, ама не пише - да не си пише с оная проститутка Мими, дето нон стоп му се вре”. То като се замислиш, като не е оналйн - още по-зле, защото може да е заедно с Мими, ама айде. Добре си беше преди, защото незнанието е блаженство.

Единственото нещо, което не беше възможно преди, а е силно възможно сега, е да му е паднала батерията. Нокиите си беха железни. Сигурно всички знаете историята дето някакъв пич си изкарал сакото от една сватба от 2003 и вътре имало една Нокиа дет още била на две чертички.

В днешно време разбира се най-тегавото е функцията seen, без последващ отговор на твоето съобщение. Това просто си е онлайн версията да покажеш среден пръст на някого.

Но като цяло чатовете са си една игра на надмощие - на кого ще му издържат нервичките по-дълго. Хубаво - взел си телефона на мацката, ама ако й пишеш още на следващия ден нали ще изгледащ отчаян лузър. Затова просто отваряш чата, взиращ се напрегнато в екрана и започваш ритуал, който би могъл да се оприличи на древна молитва за дъжд. От женска гледна точка ситуацията е следната: вторачваш се в екрана и започваш да повтарящ до несвяст – “Иване пиши ми, Иване пиши ми, Иване пиши ми”, а всъщност мислено вече визуализираш как с Иван живеете в просторна къща в Банкя, имате 3 деца момиченца и голдън ретривър, а всяка неделя обядвате на старателно окосената морава (от Иван, разбира се) пред къщата. Мъжката гледна точка е: “Сонче, моля ти се, окажи се лесна, не се опъвай много и недей да настояващ да поръчваме цяла бутилка от скъпото вино, а в най-добрия случай дори не настоявай за официална вечеря. В крайна сметка какво им е на кебапчетата от пазарчето в Борово”.

Разбира се, понякога се получават и гафове. Веднъж бях залюбила страстно един младеж, Нещата вървяха изцяло по план. Запознахме се, той уж случайно ми взе вайбъра, за да съм му пратела, видиш ли, едни снимчици, а после - Мълчанието на агнетата. Та седя си аз вечерта, вехнейки в самота, и гледам снимката му с влюбен кравешки поглед (нямам му фейса и единствената снимка, с която разполагам е тази от вайбър). Зуум, ънзуум, зуум, ънзуум. Зуум - красивата му главица става голяяямааа - фокус върху прекрасните му кафяви очиии, сочните устни, правилния нос; Ънзуум - смалява се и вече виждам леко наболата брада, която го прави да изглежда още по-секси и емблемката Fred Perry на блузката с морски десен, която подчертава привлекателния му загар. Обмисляйки как точно ще се казва голдън ретривъра ни и мебелировката в бъдещия ни хол и зумвайки и ънзумвайки до откат, сръчните ми пръстчета, изгубили привичната си ловкост на третата чаша винце, го набраха по вайбър. FUCK! Как можах?!? Ама верно ли му звъннах по вайбър. Мигом се обадих на моята приятелка Дени и й викам: Дени, слушай сега, мисля, че оаках нещата, звъннах му по вайбър. Ще те набера и теб, веднага ще затворя, да видим дали ще имаш missed call. Еми, имаше по дяволите!!! Левентът след малко писа: „Здр, Вили, как си? Има ли нещо? Трябваше да вадя от 100 кладенеца вода и да се обяснявам как и брат ми се казва като него. Пффф! Колко съм смотана????? Но ето, достигаме до апогея на тъпотата ми. Тръгвам да пиша на въпросната Дени да й обясня за безумната ситуация и нали знаете как във вайбър ти си мислиш че пишеш на този, с който си говорил за последно, а то реално пишеш на този, с който си си писал за последно. FUCK, FUCK, FUCK, е наистина съм много глупава. Любовта ни умря още преди да е достигнала апогея си - нещо като смартфоните на Нокиа.

Мдааа, телефонът играе изключително важна роля в днешния процес на влюбване - един красив форплей преди истинската любов - фейлнеш ли тук, няма да се получи. А и не бива да са насилват нещата. Както е казал мъдрецът “Love is like a fart, if you’ve gotta force it, it’s probably shit”.

Но...проблемът идва, когато телефонът се превръща в единственият начин да достигнеш до обекта на твоите чувства - когато сте разделени и не знаете кога ще се видите отново, когато сте усетили пеперудките в стомаха за седмица, две, три, но после сте се разделили, за да се върне всеки от вас там, където го чака сивото ежедневие, шефовете и сметките за плащане, там където единственото, което може да те сгрее, е топлият спомен за изминалите дни - за неговата прегръдка, за нежния му дъх рано сутрин, когато те прегръща, за да те усети още по-близо до себе си, за целувката му за чао с вкус на канела и кафе и аромат на раздяла и сълзи. Тогава се взираш в телефона с истинска, неподправена надежда, защото той е единственото, което ви свързва в момента, взираш се и се молиш “Дано лятната любов се превърне в нещо истинско!” Взираш се с надежда и тогава на екрана се изписва: “Кога ще се видим?”