Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС

Когато Мина Милева - български аниматор с дългогодишна кариера в Лондон - решава да разкаже за преподавателя си от ВИТИЗ Антони Траянов, едва ли си е представяла, че ще прави политически филм. Двете с актрисата Весела Казакова искат просто да открият за света един от магьосниците на българското анимационно кино, за когото се знае твърде малко. Историята на чичо Тони (така го е наричала една негова братовчедка, а оттам после и всички останали) обаче е покрита с мръсната пяна на конюнктурата и няма как да се говори за него, без да се опише времето и средата, в които е работил. А те, за съжаление, се оказват много по-решаващи за съдбата му фактори от таланта.

Тримата глупаци сигурно е най-известната българска анимация, покрай която Доньо Донев се превръща във всенародно обичан режисьор през соца. Само че киното се прави от много хора и някои от тях понякога остават в сянка. Нещо такова се е случило и с чичо Тони, работил неотлъчно в тандем с Донев - Доньо давал идеите и пишел сценариите, а Тони им вдъхвал живот върху аниматорската просветка. Понякога е правел и доста повече, докато Доньо е пътувал по фестивали да обира лаврите. А когато един ден вече не иска да е в сянка, за да направи собствен филм, чичо Тони е уволнен дисциплинарно и не му остава друго, освен да се хване като строителен работник на скелето на Японския хотел (днешния Кемпински-Зографски). За да черпи идеи за етюди и гегове в очакване на времето, когато пак ще му се отдаде възможност да създава.

Работата е там, че Доньо Донев е бил близък с властта и, както знаем, е в списъците с агенти на Държавна сигурност, докато чичо Тони си е вършел работата и е нямал време за глупости. И ако е останал „малък", то е защото явно е имал голямо достойнство и е предпочитал да лее бетон, отколкото да се влее в партийните редици. Без да напада Доньо Донев, този иначе визуално изпипан и деликатен филм изяснява някои факти, докато прецизно подбраните архивни кадри говорят сами по себе си. На фокус е най-вече чичо Тони, който с чувство за хумор описва абсурдите на времето. И говори за работата си с любов, каквато се чете в очите на хората, открили призванието си.

Наивно смятахме, че да се казват тези неща в България, вече не е проблем. Подходът на авторките също е непредубеден в това отношение - филмът в крайна сметка е много повече портрет на чичо Тони, отколкото на заобикалящата го среда, и целта им едва ли е била да вдигат революция. Още с появата си на Киномания обаче, филмът бе атакуван с обвинения в евтин популизъм и клевети от хора във филмовата общност. Без да сме адвокати на Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС, подозираме, че подобни реакции са белег за важността му, а истината за онова време явно все още е неудобна. И е хубаво, че Мина Милева и Весела Казакова са свободни хора, които боравят с нея без скрупули, в желанието си да разкажат историята на един смислен човек.

С една дума
АНИМАЦИЯ. Humorous Phases of Funny Faces от 1906-а на американеца Джеймс Стюард Блактън се счита за първия изцяло анимационен филм в историята на киното. Колкото до България, ако питаш чичко Google, ще ти каже, че първата анимация у нас е дело на Тодор Динов от началото на соца, но опити е правил още Райко Алексиев през 1915-а.

Текст Мариана Христова