Истинският Люин Дейвис

Последният на братята Коен припомня афинитета им към истории с неясна развръзка, чиито финал те държат да оставят отворен. Истинскят Люин Дейвис хваща живота на шейсетарски фолк певец от Ню Йорк - образ, бегло вдъхновен от Дейв ван Ронк - и ни разхожда една седмица из него. Отрязък, напълно достатъчен, за да стане ясно, че на момчето нещо не му върви.

Доскоро Люин е бил част от пробиващо музикално дуо, но партньорът му се хвърля от мост; пресният му дебютен албум въобще не се харчи; гаджето (Кери Мълиган) на негов приятел (Джъстин Тимбърлейк) е бременно - вероятно от Люин, и му иска пари за аборт, които той пък иска от другия потенциален татко; а една котка постоянно му се изплъзва - точно като късмета му. Въобще - здраво са му потънали гемиите. И хваща пътя. Надява се това да му донесе успеха, който е сигурен, че заслужава. Затова и обикаля малкото останали хора, на които им пука за него, и такива от индустрията, които хич не ги е грижа - я за да се изпокара с тях, я за да им попее.

Дали заради ангелския глас или заради отнесения меланхоличен поглед, Оскар Айзък успява да направи чепатия Люин с цапнатата уста симпатичен - нищо че е пълен ръб и очевидното му презрение към всичко и всички е апотеоза на артистичната му претенциозност на недооценен талант, какъвто е убеден, че е. Филмът ще те грабне и с изчистената си и спокойна камера, която чудесно хваща студения зимен Ню Йорк в тотален унисон с навъсената муцуна на Люин. Ще ти допадне и фактът, че адски стегнато и професионално, без да ти губят времето с излишен пълнеж, авторите с ясни (не разбирай клиширани) реплики и сюжетни нишки ти дават идея кой какъв е и за какво се бори. А това е безценно за филм без ярко обособена история, който разчита основно на силните индивидуалности. И на музиката, разбира се.

с една дума
ГЕМИЯ. Много е лошо да ти потъне - и в преносен, и в буквален смисъл, защото това е старо название на кораб, идващо от турското gemi. Но ако разполагаш с добър гемиджия - водачът на въпросния съд, няма как да ти се случи.

{{trailer}}

Текст Нели А. Калчева