Кандидати за слава

Дори и отдавна да не ти пука кой ще вземе Оскар и ще се сополиви на церемонията, изреждайки цялата рода, номинациите на Академията си остават относително надежден барометър за това какво си струва да се гледа от годишната американска кинореколта. Не че няма да има тягостни няколкочасови драми (скуката понякога минава за интелектуална тежест в Холивуд) и редовни абонати, които ни е втръснало да гледаме всяка година, но откакто претендентите за най-добър филм са девет вместо пет, поне има поле за жанрово разнообразие.

Dallas Buyers Club

Може би най-баналната и неизненадваща никого номинация е за Вълкът от Уолстрийт на Скорсезе, в който Лео Ди Каприо с все още детското си личице го раздава амбициозен брокер на борсата, овъртолен в корупция и мръсни афери. Колкото и да уважаваме Скорсезе и гледната му точка относно кризата на капитализма, ни се струва, че историята на един човешки крах може да бъде разказана в час и половина вместо в три, особено след като спектакълът на падението е с предопределен репертоар. Сходен като тема, но по-жив като темперамент, е Американска схема на Дейвид Оуен Ръсел, който миналата година дебютира на оскаровия килим със симпатичната комедия Наръчник на оптимиста. Сега макар да го раздава една идея по-тежкарски, все още не е изгубил чувството си за хумор.

Друга очаквана номинация е Гравитация на Алфонсо Куарон, по който ахнаха иначе стиснатите на комплименти критици от изданието на Британския Филмов Институт Sight&Sound, въпреки че на нас ни се видя плитък и претупан. Обратно на Вълкът от Уолстрийт, Гравитация всъщност седи твърде кратък за космическите (в пряк и преносен смисъл) послания, които се опитва да внуши, но пък разнообразява селекцията, представлявайки жанра философска фантастика. История за оцеляване в невъзможни условия е и Капитан Филипс, където Том Ханкс е сгащен от сомалийски пирати някъде в открито море.

12 Years a Slave

Задължителните вече за всяка мастита селекция филми на малцинствени теми са два - Dallas Buyers Club на новака Жан-Марк Вале за ХИВ-позитивен електротехник, който помага на други заразени да се доберат до лекарства в далечната и консервативна по въпроса 1985-а; и 12 Years a Slave на Стив Маккуин за поробването на един свободен афроамериканец в средата на ХIХ век, като поредното филмово изкупление на бялата гузна съвест. Ако се абстрахираме от политкоректния им първосигнален облик, и двата филма стигат много по-далеч в анализите си, а това, че дъвчат теми, от които ни е втръснало до смърт, можем да приемем като част от доктрината на епохата ни.

В списъка е и Филомeна на Стивън Фриърс - камерна и разказана с чувство за хумор мелодрама за възрастна жена, която търси отдавна изгубения си син, но и за катарзисните й съприкосновения с наперен журналист. Филомeна е класно британско кино с изваяни персонажи, подплатени от великолепните Джуди Денч и Стиви Куган, така че нищо чудно да отнесе статуетка поне за главна женска роля.

Небраска

Още по-очарователни са двата „моноспектакъла" на самотници-особняци: възхитителният Брус Дърн в Небраска на Александър Пейн като стар пияница, който се връзва на пощенски спам, че е станал милионер; и неузнаваемият Хоакин Финикс в Тя на Спайк Джоунзи - като презобил със съвременни технологии писател, развил привързаност към кадифения женски глас на домашната си електронна система. Без да ни изстрелват в космоса, потапят в океана, въвеждат зад кулисите на световните финансови машинации или ангажират с политически позиции, тези два филма също говорят за катаклизми и катастрофи, предимно вътре в човека.

Добрата новина е, че повечето от тези заглавия са вече на български екран, а малкото останали вероятно ще дойдат скоро. Всъщност благодарение на оскаровата треска, сега е периодът в годината, когато могат да се видят най-много смислени филми в мултиплексите.

Текст Мариана Христова