Крал Артур: Легенда за меча

Сред рицарите на Кръглата маса има негър, китаец каратист и сарацински тарикат. Това не е най-същественото в Крал Артур: Легенда за меча, но горе-долу те ориентира из лабиринта на поредния кинопрочит на легендата за Артур. И преди съвременната толерантна аудитория да ми скочи на врата за първото изречение, нека подчертаем факта, че думата “негър” в България не носи тази негативна конотация, както е в САЩ. Всъщност и в по-голямата част от Европа преди 90-те години на миналия век. Добре помня как като деца, когато видехме рядкото присъствие на чернокож по улиците, си казвахме “негър” със същото възхищение, с което бихме казали “германец”, “американец” или “японец” - чужденец. Дотук с оправданията.

А такива сериозно липсват за Гай Ричи при неговата визуално-пищна кинополюция, пардон, продукция, loosely based на легендата за крал Артур. И май именно в това “loosely based” е вратичката, която си е оставил за изход режисьорът. Защото е забъркал мощен качамак от герои - от старите легенди и прясно измислени (например лейди Маги и сър Джордж); връзки между тях (Мордред не е племенник на Артур, а архивраг на Утер) и визия, някак по-подходяща за фентъзи/викторианска атмосфера, отколкото за късноантични събития. Героите му живеят в Лондиниум, пускат типичния за Гай Ричи британски жаргон, повечето от тях изглеждат като докери, които псуват, бият се и носят плетени шапки и черни потници. А историята е... фантастична екшън приказка, която прилича на поне 10 блокбъстъра от последните 5 години и я забравяш в близките няколко дни.

Сигурен съм, че продуцентските компании дават списък с правила на режисьорите, преди да им отпуснат чековете с бюджета. И сред тях вероятно подчертано седят препоръките: “без излишно насилие”, “кръвта да е сведена до санитарен минимум”, “никакви цици”, “гледай да има смешки, “никой няма нужда от символизъм”, "ако може лошите да са нацисти", “давай кьотек и зрелища на корем”… Пък това последното Гай Ричи знае как се прави. В Крал Артур: Легенда за меча присъства неговата почеркова, почти задъхана размяна на хапливи реплики, динамика при заснемането на преследване за повече напрежение, CGI-образите и ефектите са пищни и на място. Просто филмът е окастрен от дълбочина и дори жалък опит да се зарови поне малко из легендите и символиката, с която са заредени. Така пък е повече от подходящ за хлапета между 12 и 20 години (споменахме за липсата на цици и кръв, нали?).

Легендите за Крал Артур, Екскалибур, Камелот, рицарите на Кръглата маса, Мерлин и Моргана всъщност преплитат сказания за антична Англия, донякъде смесват устно-предавани митове и легенди с писмено-запазени исторически събития, за да се получи най-цялостната митология на Англия. Тази, която кара Дж. Р. Р. Толкин да задълбае още по-назад и да създаде пълнокръвна английска митология със своя Силмарилион. По онова време и християнството започва да се налага като сила и постепенно измества келтските вярвания или ги претопява в себе си. Езичеството играе силна роля и този диалог между ранното християнство и езическите традиции са разгледани много по-задълбочено и смислено в много по-скромната телевизионна продукция от 2001 Мъглите на Авалон, по романа на Марион Зимър Брадли. И, честно казано, ако трябва да ти препоръчаме филм по темата, определено би бил той.

Не, че Крал Артур: Легенда за меча няма силните си моменти. Напротив. Именно тази динамика, за която ти разказахме по-рано, успява да ти закове вниманието към екрана. Съвсем отделно кастът е отличен, без никакви пробойни - Джъд Лоу като злия Вортигерн, Чарли Хънам като Артур, Астрид Берже-Фрисби като безименната магьосница, изпратена от Мерлин (а той къде беше?), дори скастреният от критиката Дейвид Бекъм изобщо не е зле; батални сцени, стрелби с лък, диалози. Там са и забавляват. Пък и както Том Муур сподели в интервюто си за нас: “Това е истинският фолклор - устните предания, доразкрасявани от всеки, който разказва историята.” Това и прави Гай Ричи. Липсват обаче цялостна дълбочина и ясна посока, от което филмът сериозно куца.

Имаме начало с огромните бойни слонове, които събарят крепостни стени и мачкат хора с хобот, крака и бивни; в целия филм се извисява магическата кула на злия крал с горящия на върха й огън - елементи, които доста недвусмислено ни изпратиха към филмите на Питър Джаксън по Властелина на пръстените. След тях пък рязко минахме из улиците на древен Лондиниум, където типичните за филмите на Ричи лоу-лайф симпатяги едновременно трупат кинти с далавери и бой, а после чистят карма с добри сърца под груба опаковка и напомнят на иначе силния прочит на режисьора на приключенията на Шерлок Холмс и класическите му днес филми Гепи и Две димящи дула. Героите му са просто братлета от гетото, които си говорят на lad и мятат ехидни майтапи. Все едно Гай Ричи е чел паралелно Толкин и Артър Конан Дойл и се е чудил в каква посока да залитне повече, като се лута между фентъзи епика и приключенска тупалка. А резултатът е шарена киноламбада, която никой няма да запомни.

с една дума
АРТУР. Полумитичен крал на британците, който обединява народа и успешно отблъсква саксонската инвазия в края на V и началото на VI век. Според преданията е син на Утер, полубрат на Моргана и баща на племенника си Мордред, който по-късно го убива. Повелител на замъка Камелот и меча Екскалибур. В легендите за него прекрасно са вплетени друидските вярвания, келтското езичество и фолклор с ранното християнство, което претапя древните митове с новата тогава религия. Все неща, които няма да видиш в Крал Артур: Легенда за меча.

{{trailer}}

Текст Ивайло Александров