Път на Север

Общото между филмите на двамата смахнати братя Аки и Мика Каурисмаки е здравословната ирония към живота, с която ти намигват да не му се връзваш много-много. Различното е в стила и в подхода - докато героите на Аки са все романтични темерути, които говорят оскъдно, но казват всичко с поглед, то хората на Мика са доста бъбриви, особено като ударят по едно.

В предишния филм на Мика (Трима мъдри мъже) едни несретници в криза на средната възраст лееха емоционални признания на фона на коледно караоке и давеха мъката в алкохол. В Път на Север пък блуден баща ненадейно посещава сдухания си син след 35 години отсъствие, за да го завлече на спонтанно пътешествие с крадена кола из Лапландия, да го запознае с някой и друг неспоменаван досега роднина и да го светне за ключови моменти от собственото му родословно дърво.

Срещата им е игра на контрасти - между сухарския лайфстайл на сина Тимо, който е пианист, но с вид и навици на корпоративен чиновник, и разпасаната виталност на бащата Лео с шкембе, риза хавайка и вечна усмивка; между стерилния градски пейзаж на Хелзинки и освобождаващата суровост на северната природа, към която ще се отправят.

Тимо, с възходящата кариера и неспирно звънящия смартфон, е видимо по-изтерзан от Лео, който живее ден за ден и отдавна е отсвирил всякакви норми. Момчето ще му отпусне края едва след като смартфонът потъне на дъното на планинско езеро, а той си позволи да изчука случайна мацка в крайпътен мотел, докато баща му вече палува с майка й. Абсурдна и малко тъжна е равносметката, че днешните синове са къде по-задръстени от бащите си.

По пътя ще срещнат още куп симпатични откаченяци - от дядо, който играе на ротативки с пенсионерската си евросубсидия, до безвреден на вид провинциален бабаит, който, като дръпне една трева, навлича ескимоски кожи и иска да трепе наред. Появата им тук и там във филма не е случайна. Без да атакува с директна критика, Мика проявява тънък сарказъм към конформизма на модерния светоглед, маргинализирал човешката самобитност; към манията да се живее здравословно, подредено и скучно.

В Път на Север героят на нашето време Тимо е нещастен и губещ, докато пренебрегва желанията си, за да се грижи за имиджа. Колкото по-близък става с Лео, приемайки истината за произхода си такава, каквато е, толкова по-осезаема е появата на вътрешното равновесие. Финалът е катарзисен, а заслугата за него и за целия филм като пречистващо удоволствие (освен режисьорска) е и на Самули Еделман като Тимо и Веса-Мати Лоири като Лео - двама от най-талантливите съвременни актьори на Финландия.

Без да изпада в санименталност, Път на Север изразява носталгичен порив към един по-свободен от излишни условности живот и простите му радости, които създават празник на душата. Вероятно същият порив, заради който още през 1992-ра Мика напуска социално уредената Финландия, за да заживе в по-примитивната, но цветна Бразилия.

С една дума:
ЛАПЛАНДИЯ. Географска област, която се разпростира в най-северните територии на Швеция, Норвегия, Финландия и Русия. Маркетингово най-добре са я позиционирали финландците, пласирайки туристическия мит, че Дядо Коледа и еленът Рудолф живеят именно в тяхната част. Там някъде в подпровинция Соданкюля братята Каурисмаки правят филмов фестивал всяка година по време на белите нощи, който съчетава присъствието на звездни гости със спане в палатки, прожекции в шатри и наливане с водка до откат.

Път на Север ще се завърти в една-единствена прожекция
на откриването на фестивала Северно сияние

Текст Мариана Христова